Решение № 6558 от 29.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6558 гр. София, 29.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100509189 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 6486/26.04.2023 г., постановено по гр.д. № 6730/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 77 състав, съдът е признал за установено по предявените от „Първа инвестиционна банка” АД срещу П. В. С. обективно кумулативно съединени искове, че П. В. С. дължи на „Първа инвестиционна банка” АД на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК сумите, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 29826/2021 г. по описа на СРС, 77 състав, както следва:

- на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 2394,48 лева, представляваща главница по Договор за кредит № 000LD-R005907 от 18.02.2011 г., дължима за периода от 05.03.2016 г. до 05.02.2021 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 29826/2021 г. по описа на СРС, 77 състав – 27.05.2021 г. до изплащане на вземането;

- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 439,34 лева, представляваща договорна лихва, дължима за периода от 05.03.2018 г. до 05.02.2021 г.;

- на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 250,69 лева, представляваща наказателна лихва /неустойка/ върху дължимата главница за периода от 06.04.2018 г. до 12.03.2020 г., както и сумата от 656,24 лева, представляваща 1 наказателна лихва /неустойка/ върху дължимата главница за периода от 14.05.2020 г. до 26.05.2021 г.

Със същото решение СРС е отхвърлил: предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за установяване дължимост на главница по Договор за кредит № 000LD-R005907 от 18.02.2011 г. до пълния предявен размер от 2613,78 лева и за периода от 05.06.2015 г. до 04.03.2016 г.; предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за установяване дължимост на договорна лихва до пълния предявен размер от 1295,46 лева и за периода от 05.09.2015 г. до 04.03.2018 г., както и за сумата от 56,06 лева, представляваща договорна лихва за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г.; иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

92, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимост на наказателна лихва /неустойка/ до пълния предявен размер от 1068,81 лева и за периода от 06.06.2015 г. до 05.04.2018 г.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил П. В. С. да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата от 140,56 лева, представляваща разноски в заповедното производство, както и сумата от 422,41 лева, представляваща разноски в исковото производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗА „Първа инвестиционна банка“ АД е осъдено да заплати на адв. Н. И. И. сумата от 294,63 лева, представляваща полагащо се адвокатско възнаграждение за защита в исковото производство.

С Определение № 20864/13.06.2023 г. по гр.д. № 6730/2022 г. на СРС, 77 състав, е оставена без уважение молбата на П. В. С. и адв. Н. И. И. за изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 271,05 лева за исковото производство, както и за присъждане на адвокатско възнаграждение за заповедното производство. Оставено е без уважение и искането за присъждане на П. В. С. на заплатената държавна такса във връзка с депозираното пред СГС възражение по чл. 423 ГПК.

Срещу частта от решението, в която са признати за установени вземанията на банката, е постъпила въззивна жалба от ответницата П. В. С.. В жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение.

Поддържа се, че видно от приетата по делото и неоспорена от ищеца експертиза последното плащане на главницата по договора за кредит е от 12.05.2015 г., като вноската с падеж от 05.06.2015 г. не е изпълнена. В тази връзка се поддържа, че на основание т. 10.3 от общите условия на „Първа инвестиционна банка” АД на датата 15.11.2015 г. (150 дена след падежа на вноската от 05.06.2015 г.) е настъпила автоматично предсрочна изискуемост на цялото вземане по процесния договор за кредит. Тоест от този момент е започнала да тече давността за главницата и договорните лихви, като към датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 27.05.2021 г., давността е била изтекла вече. Поддържа се също така, че по делото не е доказано възникването на валидно облигационно отношение между страните по делото, 2 като в тежест на ищеца е било да докаже реалното предаване на сумата по процесния договор за банков кредит. Твърди се, че няма доказателства, че сумата е преведена по сметка на ответницата (настояща въззивница). Излагат се подробни съображения, че процесният договор за кредит е недействителен като сключен в нарушение на ЗПК и ЗЗП, тъй като не е посочен ГПР, изчислен към датата на сключване на договора, не е посочен методът за изчисление на ГПР, не са посочени условията, при които разходите по кредита могат да бъдат променяни, не са посочени всички разходи, отчетени при формиране на ГПР.

Поддържа се, че уговорката на чл. 10 от процесния договор за кредит е недействителна, защото се стига до начисляване на лихва върху лихва, което е недопустимо. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените кумулативно съединени установителни искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от въззиваемия „Първа инвестиционна банка” АД.

Срещу определението, с което е отказано по реда на чл. 248 ГПК да се измени първоинстанционното решение в частта за разноските, е постъпила частна жалба от П. В. С. и адв. Н. И. И.. В жалбата се поддържа, че атакуваното определение е неправилно. Поддържа се, че според НМРАВ адвокатското възнаграждение се определя за всеки иск, като в случая по делото са предявени три обективно кумулативно съединени иска. Излагат се подробни съображения за начина на изчисление на дължимото се възнаграждение по всеки от отхвърлените от СРС искове. Поддържа се, че и по трите иска е осъществено процесуално представителство. Твърди се, че за присъжданото възнаграждение без значение е обстоятелството, че претендираните вземания произтичат от един и същ договор за кредит.

Поддържа се и че следва да се присъди заплатената държавна такса във връзка с депозираното пред СГС възражение по чл. 423 ГПК. Предвид изложеното се иска определението на СРС да бъде отменено и да се присъдят претендираните разноски от адв. И. и П. В. С..

В законоустановения срок не е постъпил отговор на частната жалба от „Първа инвестиционна банка” АД.

По въззивната жалба на П. В. С.:

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По 3 всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Решението на СРС е валидно и допустимо. По същество обаче е частично неправилно поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 92 ЗЗД.

По делото е представен Договор № 000LD-R-005907/18.02.2011 г. за банков кредит, сключен на 18.02.2011 г. между „Първа инвестиционна банка” АД и П. В. С.. В изпълнение на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът е подписан от кредитора и от длъжника потребител.

По силата на посочения договор на П. В. С. се предоставя кредит в размер на 3500 лева, които следва да бъдат усвоени до 10.03.2011 г. Уговорен е краен срок за погасяване на кредита до 05.02.2021 г.

На първата страница от договора е удостоверено, че страните са постигнали съгласие длъжникът да заплаща на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент, увеличен с надбавка от 7 пункта. Посочено е, че към датата на сключване на договора базовият лихвен процент възлиза на 8,7907 % годишно. Тоест към датата на сключване на договора годишният лихвен процент е възлизал на 15,7907 %.

В договора за кредит е посочено, че ГПР е 18,26 %, като общата дължима сума от длъжника е в размер на 7098,65 лева.

В договора за кредит е уговорено в т. 6, че кредитополучателят следва да заплати на банката еднократна такса от 40 лева за разглеждане на искането за отпускане на кредита. В т. 7 е предвидено, че банката има право на комисион за отпускане на кредита в размер на 2 % от разрешения кредит в деня на отпускане на кредита.

По делото е представен и погасителен план към договора за кредит.

Същият носи подпис на представител на банката кредитодател, но не е подписан от страна на кредитополучателя П. В. С..

В хода на първоинстанционното производство без възражения на страните е приета съдебносчетоводна експертиза, от която е видно, че сумата по процесния договор за кредит е усвоена на 21.02.2011 г. по посочената в договора разплащателна сметка. Вещото лице е установило, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение дължимата, но непогасена главница е била в размер на 2613,78 лева; дължимата, но непогасена договорна лихва за периода 05.09.2015 г. – 05.02.2021 г. е била в размер на 1295,46 лева; дължима неустойка за периода 06.06.2015 г. – 12.03.2020 г. е била в размер на 1068,81 лева, а неустойката за периода 4

14.05.2020 г. – 26.05.2021 г. е възлизала на 656,24 лева.

Вещото лице изрично е посочило, че по време на действието на процесния договор за банков кредит не са извършвани промени в приложимия лихвен процент.

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Договорът за банков кредит, вкл. потребителският кредит, е консенсуален, а не реален договор, за разлика от класическия договор за заем за потребление, уреден в чл. 240 и сл. ЗЗД. Тоест облигационната връзка при банковия кредит възниква с постигане на съгласие между страните, като на основание чл. 430, ал. 3 ТЗ и чл. 10, ал. 1 ЗПК това съгласие трябва задължително да бъде облечено в писмена форма за действителност.

Предаването на отпусканата сума следователно не е част от фактическия състав по сключването на сделката, а е задължение на банката, поемано в изпълнение на вече сключения договор за банков кредит. Посочените съждения са възприети и в трайната практика на ВКС – така Решение № 60151/05.01.2022 г. по т.д. № 2272/2020 г. на II Т.О. на ВКС, Решение № 130/15.04.2020 г. по т.д. № 1829/2018 г. на I Т.О. на ВКС, Решение № 125/12.07.2013 г. по т.д. № 910/2012 г. на II Т.О. на ВКС, Решение № 191/23.02.2018 г. по гр.д. № 3907/2016 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на II Т.О. на ВКС и други. Предвид изложеното и предвид обстоятелството, че договорът за банков кредит е подписан от служител на банката, както и от кредитополучателя П. В. С., то абсолютно несъстоятелно е твърдението във въззивната жалба, че липсвала облигационна връзка между страните по делото.

Оплакването на въззивницата, че не било доказано, че е предадена кредитната сума на кредитополучателя, също е необосновано. Видно от приетата по делото експертиза целият кредит е бил усвоен на 21.02.2011 г. чрез банковата сметка, посочена в подписания между страните договор за кредит.