Решение № 781 от 18.06.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 781 гр. Пловдив, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Изева

Членове:

Радостина Стефанова

Светлана Станева при участието на секретаря Петя Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Станева Въззивно гражданско дело № 20265300500772 по описа за 2026 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от Ц. И. Й. чрез адв. Н. А., против решение №5581/15.12.2025 г., постановено по гражданско дело №1211/2025 г. по описа на ПдРС, ІІІ гр. състав, в частта му, с която е осъден Ц. И. Й. да заплати на Г. Б. Г. законната лихва върху главницата от 6687 лева, дължима за периода от датата на депозиране на исковата молба в съда – 22.01.2025 г. до датата на извършеното плащане – 28.10.2025 г., както и да заплати на Г. Б. Г. сумата от 1217.60 лева, представляваща сторени разноски в производството.

С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт в атакуваната му част, като се изтъкват съображения за забава на кредитора. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт в посочената част и да се отхвърлят претенциите на ищеца за законна лихва и разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като се излагат съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди в атакуваната му част, като на страната се присъдят и разноски за въззивната инстанция.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, 1

V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на иска. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед наведените във въззивната жалба доводи, следва да се отбележи следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Г. Б. Г., ЕГН **********, против Ц. И. Й., ЕГН **********, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД - за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 6687 лева, платена при начална липса на основание на 19.12.2023 г. във връзка с решение по гр. дело №923/2019 г., поради обезсилване на решението по право, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 22.01.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че ищецът, в качеството си на съсобственик на имот в с. К., предявил иск по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване като собственик на 2/3 ид.ч. от имота, на другата 1/3 ид.ч., срещу ответника и неговата съпруга – Б. П. Й., въз основа на който било образувано гр. дело №923/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив. С решение от 27.04.2021 г. съдът допуснал да бъде извършено изкупуване на 1/100 ид.ч. от правото на собственост върху 1/3 ид.ч. от съсобствения имот за сумата от 87 лева, която да бъде заплатена от ищеца в полза на Б. П. Й., както и допуснал да бъде извършено изкупуване на останалите 99/100 ид.ч. от правото на собственост върху 1/3 ид.ч. от съсобствения имот за сумата от 6600 лева, която да бъде заплатена от ищеца в полза на Б.П. Й. в едномесечен срок от влизане в сила на решението. Първоинстанционното решение било потвърдено от Окръжен съд Пловдив с решение от 24.02.2022 г., постановено 2 по образуваното по жалба на ответниците в.гр.д. №2047/2021 г. Решението на въззивната инстанция не подлежало на касационен контрол. Твърди се, че плащане на сумата за изкупуване ищецът извършил едва на 19.12.2023 г. по банкова сметка на ответника Ц. И. Й., след изтичане на месечния срок от решението на въззивната инстанция от 24.02.2022 г. Ответникът с молба по гр. дело №923/2019 г. заявил, че не приема плащането за изкупуване в размер на сумата от 6687 лева, тъй като е закъсняло, но, въпреки това, не върнал получената без основание сума.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Ц. И. Й., с който не оспорва исковата претенция. Излагат се съображения, че сумата не е възстановена единствено поради поведението на ищеца. Не оспорва кога е влязло в сила решението по гр. дело № 923/2019 г., заплащането на сумата 6687 лв., както и, че това е станало на 19.12.2023 г., след изтичане на едномесечния срок, като решението било обезсилено по право. Твърди, че със съпругата му предявили иск за делба на съсобствения имот срещу ищеца, по който било образувано гр. дело №1822/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, което към настоящия момент било висящо във втора фаза. Твърди, че направил опит на два пъти да възстанови търсената от ищеца сума по посочена от него банкова сметка във връзка с изпълнение на задължението за разноски по гр. дело №923/2019 г., но сметката била закрита от ищеца. Не оспорва предявения иск, като изразява готовност да възстанови получената сума. Поддържа, че ищецът с поведението си е станал причина да не му бъде върната сумата, закривайки сметка си, която била известна на ответника.

Въз основа на събраните по делото доказателства от първоинстанционния съд е прието за установено следното:

С определение №13606/22.10.2025 г. е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че с решение от 27.04.2021 г., постановено по гр. дело №923/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив, потвърдено с решение от 24.02.2022 г., постановено по в.гр.д. №2047/2021 г. на Окръжен съд Пловдив, е допуснато, на основание чл. 33, ал.2 ЗС, да бъде извършено изкупуване от Г. Б.

Г. на 1/100 ид.ч. от правото на собственост върху 1/3 ид.ч. от съсобствен имот, респ. на 99/100 ид.ч. от правото на собственост върху 1/3 ид.ч. от съсобствения имот, за сумата от общо 6687 лева, която да бъде заплатена от Г.

Б. Г. в полза на Б. П. Й. /съпруга на Ц. И. Й./ в едномесечен срок от влизане в сила на решението; сумата в размер общо на 6687 лева е заплатена от ищеца Г.

Б. Г. на 19.12.2023 г. по банкова сметка на ответника Ц. И. Й. и последният я е получил; към датата на предявяване на исковата претенция сумата от 6687 лева не е възстановена на ищеца.

Няма спор между страните, че постановеното решение по гр.дело №923/2019 г. по описа на РС Пловдив е обезсилено по право, след като в предоставения едномесечен срок за плащане на сумата от 6687 лева същата не е била заплатена на Б. Й.

3

Приложени са посочените съдебни актове, както и платежно нареждане от 19.12.2023 г.

За да отхвърли предявения иск, съдът е приел, че предоставеният едномесечен срок за изкупуване е изтекъл на 24.03.2022 г., а плащане, видно от представеното платежно нареждане, е извършено едва на 19.12.2023 г., като съобразно разпоредбата на чл. 33, ал.3 ЗС решението, постановено по гр.дело №923/2019 г. на РС Пловдив, е обезсилено по право. Сумата от 6687 лева, платена на 19.12.2023 г., се явява платена без основание, поради което е налице и хипотезата на чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 5 от 2017 год. на ОСГТК на ВКС, изпълнение на задължението за връщане на дадено при начална липса на основание, може да се иска от кредитора веднага. То възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо, както е изяснено и в т. 7 ППВС № 1/1979 год. За възникване на изискуемостта не е необходима изрична покана. Покана се дължи единствено за поставяне на длъжника в забава. Прието е, че задължението на ответника за връщане на получената без основание сума е възникнало и е било изискуемо още към 19.12.2023 г. От ответника по делото не са ангажирани доказателства връщане на недължимо платената сума да е извършено до датата на депозиране на исковата молба в съда – 22.01.2025 г. Тъй като процесната сума от 6687 лева е заплатена на 28.10.2025 г., в хода на първоинстанционното производство, съобразявайки разпоредбата на чл. 235, ал.3 ГПК предявената искова претенция е отхвърлена поради настъпило плащане в хода на процеса.

Съдът е приел, че, макар предявеният иск да е отхвърлен, това е последица от настъпилото плащане след образуването на производството.

Ответникът е станал причина за образуването му, като дължи лихва върху сумата от 6687 лв. от депозиране на исковата молба в съда до момента на извършеното плащане, тоест от 22.01.2025 г. до 28.10.2025 г. Съобразено е, че страната е направил опит да погаси задължението си за връщане по известната във връзка с осъществени от нея плащания на разноски по гр.дело №923/2019 г. на РС Пловдив банкова сметка на ищеца, която е била закрита. С писмена молба по воденото между страните гр.дело №1822/2024 г. на РС Пловдив ответникът е поискал от съда да укаже на ищеца да посочи банкова сметка за плащане на сумата, подлежаща на връщане. Тези действия обаче, обективиращи намерение за изпълнение на изискуемия дълг, са извършени от ответника след образуване на настоящото производство. Ирелевантно в случая е дали са извършени преди или след получаване на препис от исковата молба по реда на чл.131 ГПК. Същественото е, че коментираното поведение е осъществено през месец април 2025 год., тоест в период след датата на депозиране на исковата молба в съда. От ответника не са ангажирани доказателства, че преди тази дата от негова страна са предприети действия, насочени към връщане на недължимо полученото, като не са приети за основателни доводите, че кредиторът сам се е поставил в забава, неоказвайки нужното съдействие за изпълнение, закривайки единствената известна на 4 ответника банкова сметка, както и отказвайки да посочи банкова сметка по другото водено между страните дело. Закриването на банковата сметка на ищеца би имало значение за добросъвестността на ответника, ако поведение за плащане по нея беше реализирано преди образуване на настоящото производство, а твърденият отказ за предоставяне на банкова сметка е извършен по молба, депозирана на 03.04.2025 год., тоест отново след образуването му. Доколкото е станал причина за иницииране на производството и тъй като плащането е извършено след това, ответникът дължи законната лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба в съда до датата на плащане на задължението.

Спор между страните по фактите няма. Не се навеждат и такива доводи с въззивната жалба или с отговора. Спорният въпрос във въззивното производство е дали е налице забава на кредитора, който се твърди да не е предоставил необходимото съдействие на длъжника за изпълнение на задължението му.

Разпоредбата на чл. 95 ЗЗД визира две хипотези, при които кредиторът изпада в забава - неоправдано неприемане на предложеното му изпълнение и недаване на необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни. В първия случай, за да е налице забава на кредитора, следва предложението на длъжника да бъде фактическо - престацията ефективно да се предлага на кредитора. При втората хипотеза предлагането също следва да бъде реално, направено по начин, че да бъде реализирано изпълнението веднага след необходимото съдействие от кредитора. При задълженията за заплащане на парични суми това съдействие се изразява в приемането, което предполага предаване (плащане) на сумата от длъжника или поне реалното предлагане на кредитора.