Решение № 6669 от 05.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6669 гр. София, 05.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-А СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ваня Н. И.

Членове:

Полина Люб. Амбарева

Стоян Ст. Петров при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Стоян Ст. Петров Въззивно гражданско дело № 20251100507597 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 7368 от 25.04.2025 г., постановено по гр. д. № 10270 от 2023 г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявеният срещу И. Я. Д., ЕГН ********** иск за осъждането му да заплати на Н. И. Д. – Д., ЕГН **********, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 280 ЗЗД, във вр. с чл.

36 ЗА, сумата от 9 000 лв., представляваща незаплатен остатък от уговорено адвокатско възнаграждение за предоставена правна защита и съдействие по НАХД № 8090/2020г. на XVIII касационен състав на АССГ, дължимо по сключен между страните в производството договор за правна защита и съдействие от 12.10.2020 г.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата Н. И. Д. – Д., в която се поддържа, че СРС неправилно е приложил чл. 36 от ЗАдв., като е приел, че не се дължи адвокатско възнаграждение. Счита, че процесното възнаграждение е уговорено по валиден договор за правна помощ за представителство по НАХД № 8090/2020 г. на АССГ, по който, в качеството си на адвокат, е положила труд и същият следвало да бъде заплатен. Съдът не можело да се намесва в отношения между адвокат и клиент – след като е престиран труд /подаване на жалба, по която е образувано посоченото дело/, той следвало да бъде заплатен. Посочва, че жалбата срещу протоколното определение на СРС, по която е било образувано НАХД № 8090/2020 г., била в интерес на въззиваемия и била изготвена по негово искане – следователно същият дължал възнаграждение за разглеждането й. Без значение за 1 положения адвокатски труд и неговото възмездяване бил фактът, дали производството е допустимо, тъй като плащане се дължало независимо от изхода на делото. Адвокатът имал право да подава жалби по свое убеждение, като това не влияело на дължимостта на възнаграждението му. Неправилно според въззивника СРС бил приел, че се касаело за злоупотреба с права, тъй като липсвало умишлено противоправно поведение от страна на въззивницата – подател на жалбата срещу протоколното определение.

Моли се за отмяна на решението, уважаване на иска и присъждане на разноски.

Въззиваемият И. Я. Д. е депозирал отговор на въззивната жалба, чрез особения представител адв. Я. К., като развива подробни съображения за неоснователност на същата.

За да де произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

В производството пред СРС ищцата твърди, че на 12.10.2020 г. е сключила договор за правна защита и съдействие с ответника, по силата на който следвало да го представлява по НАХД № 8090/2020г. на XVIII касационен състав на АССГ по дело срещу Агенция „Митници“. Твърди, че между страните било уговорено възнаграждение в размер на 10 000 лв. за една инстанция. Ищцата заявява, че с ответника са се уговорили устно, че сумата ще бъде дължима, докато производството по делото е висящо. Признава, че част от възнаграждението в размер на 1000 лв. е заплатено от ответника. След постановяване на съдебния акт, с който приключва касационното производство, ищцата е уведомила ответника, че е изпълнила задълженията си по сключения договор, като отчетът е бил приет от ответника-доверител и постигнатият резултат бил положителен за него. Твърди, че е снабдила ответника с изпълнителен лист по АНД № 18265/2019 г. по описа на СРС, НО, 104 с-в, чието решение е отменено с решение № 3227 от 12.05.2022 г. по КНАХД № 1958/2022 г. по описа на АССГ, който изпълнителен лист на 09.09.2022 г. депозирала в деловодството на Агенция „Митници“ заедно с адвокатско пълномощно, подписано от ответника, по силата на което е следвало да получи по своя сметка сумите по изпълнителния лист, с което ответникът да погаси задължението си по договора от 12.10.2020 г.

Пълномощното следвало да бъде нотариално заверено, според изискванията на Агенция „Митници“, поради което ищцата се опитала да се свърже с ответника и му изпратила проект на пълномощното, а той така и не върнал нотариално заверено пълномощно. Ищцата твърди, че многократно е канила ответника да заплати доброволно дължимото възнаграждение, но той отказвал комуникация с нея.

Ответникът е подал отговор на исковата молба, чрез назначения му особен представител адв. Я. К., с който навежда съображения, че искът е неоснователен и недоказан по основание и размер. Не оспорва сключването на твърдения договор, както и че е заплатил сумата от 1 000 лв. по същия. Твърди обаче, че не е уговорено до кога следва да бъде изпълнено задължението.

Твърди, че договорът е сключен за представителство по дело, производството по което е прекратено, а имайки предвид, че не е уговорено кога се дължи 2 възнаграждението, счита, че исканите от ищцата 9 000 лв. не са дължими след приключване на устните състезания. Твърди, че изпълнителният лист за сумата от 7 909,56 лв. е за разноски в размер на 10 000 лв. по ДПЗС от 12.10.2020 г. Навежда аргументи, че адвокатското възнаграждение е изцяло погасено, след като е издаден изпълнителен лист за разноските по административното дело.

Въззивният съд, след преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, намира следното от фактическа страна:

Въззивникът Н. И. Д. – Д. е сключила с въззиваемия И. Я. Д. договор за правна защита и съдействие, по силата на който е поела задължение да го представлява във връзка с обжалването на наказателно постановление.

Производството по тази жалба е приключило окончателно с Решение от 12.05.2022 г. по КАД № 1958 от 2022 г. на АССГ, с което е отменено решение на СРС по НАХД № 18265/2019 г. и потвърденото с него наказателно постановление. Със същото решение в полза на И. Я. Д. е присъдена сумата от 7909,56 лева, представляваща част от заплатено адвокатско възнаграждение /след намаляването му поради прекомерност от платени 9000 лева./. За посочената сума е издадена изпълнителен лист в полза на И. Д..

Същевременно, на 12.10.2020 г., между Н. И. Д. – Д. и И. Я. Д. е сключен процесният договор за правна защита и съдействие, по силата на който въззивницата поела задължение, в качеството си на адвокат, да представлява въззиваемия по адм. д. № 8090/2020 г. на АССГ, като е договорено възнаграждение в размер на 10 000 лева, от които Д. е заплатил 1000 лева в брой при сключването на договора. Това дело е образувано по частна жалба на Н. И. Д. – Д., в качеството й на адвокат на И. Д., срещу определение на СРС по НАХД № 18265/2019 г., с което е даден ход по същество на делото. АССГ се е произнесъл с определение, с което оставил частната жалба без разглеждане.

Горепосочените обстоятелства не са спорни и се установяват от приетите по делото писмени доказателства.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 36, ал. 1 ЗА, вр. чл.

286, вр. чл. 79 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Спорът пред въззивната инстанция се концентрира върху това, дали 3 въззивницата има право на претендираното възнаграждение.

Настоящият въззивен съдебен състав приема, че на Н. И. Д. – Д. не следва се присъжда сумата от 9 000 лв., представляваща незаплатен остатък от уговорено адвокатско възнаграждение за предоставена правна защита и съдействие по НАХД № 8090/2020г. на XVIII касационен състав на АССГ, съгласно договор за правна защита и съдействие от 12.10.2020 г. По аргумент от разпоредбите на чл. 36 ЗА и чл. 63д ЗАНН, вр. чл. 143, ал. 1 АПК /в приложимата редакция/, за едно производство се дължи едно възнаграждение за адвокат. Производството по НАХД № 8090/2020 г., за което е сключен процесният договор и е уговорено отделно и самостоятелно възнаграждение, няма самостоятелен характер, а е образувано във връзка с проверка на процедурно определение по висящо към онзи момент НАХД № 18265/2019 г. по описа на СРС. Именно последното е същинското производство, в което е разглеждана жалба на ответника срещу наказателно постановление, а за него на ищцата е било заплатено адвокатско възнаграждение от 9000 лв. Както е установено по делото, наказателното постановление е отменено с окончателно Решение № 3227/12.05.2022 по КАД № 1958/2022 на АССГ, като със същото в полза на И. Д. са присъдени разноски, изразяващи се в заплатено от същия адвокатско възнаграждение в размер на 7909,56 лв. /намалено от съда като прекомерно от 9000 лв./. Следователно, трудът на ищцата във връзка със обжалването на наказателното постановление е заплатен в справедлив и адекватен размер. Жалбата, по която е образувано НАХД № 8090/2020 г., е във връзка със защитата по основното производство по обжалване на наказателното постановление, поради което е несправедливо за нея да се уговаря отделно възнаграждение в прекомерно висок размер от 10 000 лв.

Съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ размерът на адвокатското възнаграждение следва да е справедлив и обоснован.

Въззивният съд приема, че процесният договор нарушава принципите за справедливост, честност и добросъвестност в отношенията между страните, тъй като е сключен за иницииране на несамостоятелно производство в рамките на вече образувано производство, за което адвокатът вече е бил поел задължение да осъществява защита и е получил възнаграждение. Според чл.

40, ал. 2 ЗА адвокатът се ръководи от върховенството на закона и е длъжен да защитава правата и законните интереси на клиента си по най-добрия начин. В случая въззивницата не е действала по най-добрия начин в интерес на клиента си, тъй като е сключила процесния договор за иницииране на едно несамостоятелно и недопустимо производство, макар, като адвокат, да е следвало да е наясно с тези обстоятелства. В тази връзка са правилни изводите на районния съд, че по същество това представлява злоупотреба с право. Дори да не е действала умишлено, каквито доводи са развити във въззивната жалба, въззивницата е следвало да положи дължимата грижа, преди да сключи договора и да предприеме инициирането на НАХД № 8090/2020 г. След като процесният договор нарушава горепосочените норми и накърнява добрите нрави и принципите за честност и добросъвестност, по него не се дължи плащане на възнаграждение. Действително, в чл. 9 от ЗЗД е прогласен принципът за свобода на договаряне, но същият е ограничен от повелителните 4 норми на закона и добрите нрави. В подобен смисъл са и Решение № 125 от 10.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4497/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 61 от 13.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3153/2019 г., IV г. о., ГК и др.

С оглед изложеното, предявеният иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

Доколкото по делото не са представени доказателства за заплатен депозит за особен представител на въззиваемата страна, настоящият въззивен съдебен състав намира, че въззивникът Н. И. Д. - Д. следва да бъде осъден по реда на чл. 77 ГПК да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 200,00 лева – депозит за особен представител на въззиваемия И. Я. Д.. Според разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото.

Предвид това и като съобрази фактическата и правна сложност на делото пред въззивната инстанция, пред която не са събирани нови доказателства, а разглеждането на делото е протекло в рамките на едно съдебно заседание, съдът приема, че няма основание за определяне на адвокатско възнаграждение в по-висок размер.