Решение № 422 от 07.04.2022, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 422 гр. Русе, 07.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Тихомира Г. Казасова при участието на секретаря Станка Ст. Иванова като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело № 20214520104560 по описа за 2021 година

БЛ. ЛЮБ. АТ. твърди, че на 16.02.2021г. сключила със „Стик – кредит“ АД договор за потребителски кредит №671299, по силата на който ответникът й предоставил в заем 700 лева със срок на погасяване 12 месеца, при фиксиран лихвен процент – 36% и ГПР – 42.580%.

В Раздел V, чл.6 от контракта било посочено, че заемателят се задължава в срок до 3 дни от получаване на заемната сума, да осигури: поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия или обезпечение чрез банкова гаранция. При неизпълнение, кредитополучателят приел да заплати неустойка в размер на 877.06 лева, съставляваща 0.9% от стойността на усвоената сума, начислявана пропорционално към всяка вноска по кредита и отразена в погасителния план (Раздел VІІІ, чл.17).

Ищцата излага следните съображения относно нищожността (недействителността) на процесния договор:

Приема, че клаузи от контракта противоречат на законоустановени императивни правила.

С оглед характера на договора счита, че за действителността му следва да е спазена процедурата, уредена в чл.8 и сл. от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги.

Твърди, че доставчикът не е изпълнил императивно вмененото му задължение да предостави на потребителя изискуемата преддоговорна информация и не е получил съгласието му за сключване и изпълнение на договора, както и за условията, при които потребителят може да се откаже от него. Поддържа, че разменените между доставчика и потребителя електронни съобщения са неподписани, тъй като не е спазена предвидената процедура за 1 удостоверяване техния действителен автор, респективно същите нямат формална доказателствена сила по смисъла на чл.180 ГПК.

Заявява, че процесният договор не е написан по ясен и разбираем начин.

Счита, че Договорът е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.22 ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание – ГПР. В тази връзка сочи, че е визиран фиксиран лихвен процент по заема – 36%, но не става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР. Описаните такси и разходи, водели до ГПР различен по размер от вписания. Приема, че действителния ГПР е 150.350% и е над максимално установения праг, предвиден в императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК.

Оспорва действителността на клаузите в Раздел VІІІ, чл.17 и Раздел V, чл.6, като противоречащи на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредит, в преамбюла на която е указано, че кредиторите не следва да кредитират по безотговорен начин, без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да прилагат необходимите средства за санкциониране на кредиторите, в случаите, в които процедират по този начин. Позовавайки се и на разпоредбата на чл.16 ЗПК счита, че ответникът е следвало да извърши проверка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора, а не да му вменява задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат и да изисква неустойка при неизпълнение на това задължение. Отделно от това приема, че начислената неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и цели единствено постигане на неоснователно обогатяване. Сочи, че в случая е налице и заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, тъй като в нарушение разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК, кредиторът уговаря допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което не произтичат вреди. Смята, че ответникът променя последиците от липсата на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, начислява неустойка, чието плащане разсрочва с периодичните вноски.

Приема, че неустойката е начислена в нарушение императивното правило на чл.19, ал.1, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и по своята същност представлява печалба за кредитора, която би следвало да е част от ГПР. Некоректно посочената стойност на ГПР приравнява на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, предвид което счита, че целият договор е недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК.

Твърди, че е налице „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП и правото на ЕС. В този смисъл цитира Решение от 15.03.2012г. по дело С453/2010г. на СЕС.

Поддържа, че договорът е нищожен и на основание чл.11, ал.1, т.9, вр.чл.22 ЗПК, тъй като клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Счита, че е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от съдържанието на контракта – наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора; срока, в който това може да бъде направени и условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси 2 усвоената главница и лихвата, съгласно чл.29, ал.4 и ал.6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден.

Заявява, че е налице унищожаемост на процесния договор на основание чл.33, ал.1 ЗЗД, с оглед сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Ищцата пояснява, че е била принудена да сключи договора, тъй като към този момент не разполагала с достатъчно финансови средства за задоволяване нуждите на семейството от храна, комунални услуги и поемане на други неотложни разходи. Това оказало влияние върху формирането на вътрешната й воля да сключи договора при явно неизгодни за нея условия с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации. Получила сума в размер на 700 лева, а предсрочно погасила 1100 лева.

По изложените съображения моли съда да осъди „Стик-кредит“ АД, ЕИК 202557159 със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“№13Б, представлявано от Х.М.Т. да й заплати сумата 400 лева – недължимо платена по Договор за потребителски кредит №671299/16.02.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.08.2021г. до окончателното й изплащане.

Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът – „Стик - кредит“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции.

Пояснява, че процесния договор за кредит е сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора и при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Описва извършените от контрагентите действия, свързани с кандидатстването и отпускането на кредита, съобразени с действащите към м.февруари 2021г. Общи условия. Поддържа, че сключването на договора е инициирано от ищеца с попълване „Заявка за кредит“, съдържаща лични данни на кредитополучателя, като на последният са предоставени: Договор за потребителски кредит №671299; погасителен план – Приложение №1; Стандартен европейски формуляр и Общи условия.

След като Б.А. се запознала с всички условия изразила съгласието си за сключване на договора.

В изпълнение на задълженията си, произтичащи от контракта ответникът превел по сметка на ищеца заемна сума.

Изложени са аргументи относно формата на договора и неговата действителност.

Конкретизирано е, че правото на отказ на потребителя от договора се съдържа в чл.9, където подробно била описана процедурата, съобразена с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП.

Пояснено е, че са спазени изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК. ГПР бил визиран точно и ясно, като в ОУ били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.

Ответникът оспорва доводите на ищеца досежно нищожността на неустоечната клауза. Приема, че неустойката представлява самостоятелен договор по смисъла на чл.8, ал.1 ЗЗД, но би могла да се материализира като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава.

Като самостоятелно съглашение, по отношение нейната действителност не следвало да се прилагат разпоредбите на ЗПК, а общите разпоредби на ЗЗД. Твърди, че въпреки клаузата на чл.17 и сл. от договора, кредиторът не е начислявал, претендирал или получавал от ищеца 3 плащане, представляващо погасяване на договорната неустойка.

Моли съда да отхвърли претенцията като неоснователна.

Съобразявайки становищата на страните, ангажираните в хода на производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:

Страните по делото са били обвързани от облигационно правоотношение, основано н а Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №671299/16.02.2021г., по силата на който „Стик – кредит“ АД предоставило на БЛ. ЛЮБ. АТ. заем при следните условия: 700 лева – общ размер на кредита (главница); 36% - лихвен процент; 42.58% годишен процент на разходите; 875.41 лева – обща сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит; 12 месеца – срок на погасяване;

10% - лихвен процент, който се прилага при просрочени плащания. На 16.02.2021г. ответникът превел по сметка на ищеца заемната сума – 700 лева.

Според чл.6 от контракта, кредитополучателят се задължил в 3-дневен срок от сключване на договора да предостави обезпечения на задълженията си чрез поръчителството на физическо лице, отговарящо на определени от кредитора условия или банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение, приел да заплати неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното обезпечение.

В погасителния план към договора, месечните вноски са посочени в два варианта: фиксирана вноска без неустойка и вноска с неустойка. Указано е, че общо дължимата сума по кредита е в размер на 875.41 лева, формирана от главница и лихва или 1752.47 лева, формирана от главница, лихва и неустойка, когато не е осигурена гаранция.

Приложен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, като в част ІІІ, т.4 са указани свързани с договора разходи, между които неустойка, която се начислява в случай на неизпълнение на задълженията, посочени в част ІІІ. Визирано е и правото на отказ от договора.

Съгласно чл.45 от ОУ, потребителят дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставил договореното обезпечение, като неустойката ще бъде заплащана периодично, заедно с всяка погасителна вноска за периода, през който не е осигурено договореното обезпечение.

На 07.06.2021г. Б.А. заплатила на „Стик – кредит“ АД 1100 лева. Като основание за превода се сочи: „погасяване на кредит БЛ. ЛЮБ. АТ.“.

С оглед установяване релевантни за спора факти е възложена и приета, неоспорена от страните съдебно – икономическа експертиза, чието заключение съдът цени като ясно, пълно, обосновано и обективно. Вещото лице е констатирало, че ищцата е извършила едно плащане по процесния договор за кредит – 1100 лева, с което са погасени: главница – 700 лева; възнаградителна лихва за периода 16.02.2021г. – 07.06.2021г. – 74.47 лева; 6.28 лева – лихва за просрочие; неустойка за непредоставено обезпечение – 190.99 лева; такса за изпратени СМС – 20 лева; разходи за събиране на вземането – изпратени писма – 18.26 лева и разходи за събиране на вземането – посещения – 90 лева. Съобразявайки размера на 4 отпуснатия кредит, изплатената от кредитополучателя сума и нормативно установената формула в Приложение №1 към чл.19, ал.2 ЗПК, експертът е установил, че ГПР е 342.05%. В о.с.з. пояснява, че ако ищцата е платила два месеца по-късно ГПР би бил друг, вероятно понисък.

Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът приема, че е сезиран с претенции намиращи правното си основание в нормата на чл.55, ал.1, пр.1 и чл.86 ЗЗД.