Решение № 382 от 15.05.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 382 гр. гр. Хасково, 15.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20235640102185 по описа за 2023 година

Предявен е от С. Й. Д. с ЕГН:********** от **********, адв.М. В. М., против “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представляван от управителя Н. П. П., иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че ищцата била страна по сключен с ответника Договор за паричен заем Кредирект № **********, съгласно който следвало да върне сума от 3924,34лв., при сума на получаване 2800 лв., при ГПР : 48,31%, ГЛП : 40,05%, при срок на кредита от 18 месеца.

Съобразно договора ищцата следвало да заплати и неустойка в размер на 5669,66лв., разсрочена на 18 вноски, като по този начин общото задължение по договора за паричен заем бил в размер на 9594лв. Поддържа се, че така уговорената клауза в горепосочения договор, съобразно която ищцата следвало да заплати неустойка в размер на 5669,66лв. била нищожна на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК.

На първо място се поддържа, че били накърнени добрите нрави и поради нарушаване на този правен принцип по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Сочи се още, че оспорваната клауза била нищожна и като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея, била в размер по-висок от отпуснатия кредит, с което 1 безспорно били нарушени принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Оспорваната клауза била неравноправна и по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата за неустойка се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за такава, излизаща извън присъщите си функции и водела до неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото становище в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС, постановено по тълк.дело №1/2009г. на ОСТК, че нищожна поради накърняване на добрите нрави била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл.33 ал.1 от ЗПК.

С процесната клауза в полза на кредитора се уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 от заседание на КЗП от 05.11.2015г. По съществото си неустойката била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и съдебната практика, че неустойка, уговорена извън присъщите й функции е нижощна поради противоречие с добрите нрави. Ищцата поддържа още, че оспорваната клауза за неустойка била нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално по смисъла на чл.146 ал.2 ЗЗП, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

На следващо място се сочи, че съобразно чл.21 ал.1 от ЗПК нищожна била всяка клауза в договор за потребителски кредит, която имала за цел или резултат заобикаляне на закона. С предвиждането на такива разходи за неустойка с процесния договор се заобикаляла разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, като несъмнено тези разходи били такива по дейността по управление на кредита и следвало да бъдат включени в ГПР на същия. Налице било 2 заобикаляне на чл.19 ал.4 от ЗПК, тъй като с уговорката за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Освен това, поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП, а с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП.

Предвид гореизложеното, се иска от съда да постанови решение, с което да приеме, че клаузата, предвидена в чл.6.2 от договор за паричен заем Кредирект №**********, сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 5669,66лв., е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр.чл.21, ал.1 от ЗПК. Претендира присъждане на направените в настоящото производство разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен по подробно изложените в отговора съображения. Оспорва всички възражения на ищеца за нищожност и неравноправност на клаузата за неустойка. Счита, че следва да се отхвърли иска като неоснователен. Претендира присъждане на направените по делото разноски. В случай на евентуално уважаване на исковата претенция прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от представения по делото Договор за паричен заем Кредирект № **********, сключен на **********. се установява, че между ищцата С. Й. Д. /заемател/ и ответника „Сити Кеш” ООД /заемател/ е сключен описания подробно договор, тоест че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения. Съгласно чл.3 от договора, ищцата трябва да върне сума по кредита от 3924,34лв., при сума на получаване 2800лв., при ГПР 48.31 %, годишен лихвен процент 40.05%, при срок на кредита от 18 вноски. В чл.6.1 в Договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл.33, ал.1 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените), а в чл.6.2 е предвидено, че при неизпълнение на чл.6.1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 5669,66лв.

В чл.33 от Общите условия /общи условия на „СИТИ КЕШ“ ООД за 3 заеми „Кредирект“/, достъпни на интернет страницата на ответника, се предвиждат следните обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл.

143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, във връзка с чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК и чл.

26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 10а, чл.11, чл.19 ал.4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 143, ал.1 ЗЗП, който е процесуално допустим. Разгледан по същество, същият е изцяло основателен като съображенията за това са следните:

Несъмнено, изхождайки от предмета и страните по процесния договор физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.

Съдът намира, че уговорената в чл.6.2 от договора за паричен заем неустоечна клауза е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави.

При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното, като размерът й надхвърля значително отпусната сума по кредита. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за 4 справедливост. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация.

При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с добрите нрави.