Решение № 548 от 12.01.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 548 гр. София, 12.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20211110142113 по описа за 2021 година

Производството е образувано по отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК от С. А. А., ЕГН: **********, адрес: ***, срещу ***, ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: ***, за установяване на недължимост на сумата 145,66 лева, представляваща главница за незаплатена далекосъобщителна услуга за периода от 07.01.2009г. до 07.03.2009г. по Договор № А0003688/10.06.1999г., за което били издадени фактури № 169368407 от 07.02.2009г. и № 170858555 от 07.03.2009г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението- 18.11.2011г., до окончателното плащане на задължението, както и сумата от 65 лева съдебни разноски, за които суми бил издаден изпълнителен лист от 13.03.2012г. по ч. гр. д. № 49585/2011г. по описа на СРС, ГО, 41-ви състав, въз основа на който било образувано изп. дело № 20127860402791 по описа на ЧСИ Миладин Миладинов, рег. № 786.

В исковата молба са изложени твърдения, че срещу ищеца на 27.07.2012г. било образувано изпълнително дело № 20127860402791 по описа на ЧСИ Миладин Миладинов. Твърди, че не дължи сумите по изпълнителния лист, тъй като същите са погасени по давност. Поддържа, че след образуване на изпълнителното дело по него били извършвани действия с цел проучване на имущественото състояние на длъжника, като били направени различни справки като: справка в Националната база данни „Население“, справка за налични трудови правоотношения, по които длъжникът полага труд, както и справка в Агенция по вписванията за придобити от длъжника недвижими имоти, които не представлявали същински изпълнителни действия, а такива, които обезпечават успешното провеждане на изпълнението. Твърди, че липсата на надлежно връчена покана за доброволно изпълнение опорочава изпълнението, но сама по себе си не представлява същинско изпълнително действие. Излага твърдения, че образуването на изпълнителното дело на 27.07.2012г. било първото и последното валидно изпълнително действие, годно да прекъсне давността. След образуване на делото в периода от 27.07.2012г. до 27.07.2014г. не били извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат давността, поради което твърди, че на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК делото се прекратило по силата на закона на 27.07.2014г. Сочи, че след прекратяване на изпълнителното производство се погасява правото да се искат и 1 извършват изпълнителни действия. Поддържа, че правна последица от прекратяване на изпълнителното производство е, че следващи изпълнителни действия, извършени след прекратяване на делото, се явяват недопустими и не произвеждат правно действие по отношение на страните по вече прекратеното изпълнително производство. Излага твърдения, че задълженията за заплащане на мобилни услуги представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като се касае за трайно периодично изпълнение на задължението на потребителите, поради което твърди, че за този вид задължения е приложима кратката тригодишна давност. Предвид липсата на извършени валидни изпълнителни действия, датата, от която започнала да тече нова погасителна давност, била датата на образуване на изпълнителното дело, а именно 27.07.2012г. От тази дата започнала да тече нова погасителна давност по чл. 111, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, която е тригодишна, тъй като вземането по конкретния случай произтичало от извънсъдебно изпълнително основание, поради което в конкретния случай на 27.07.2015г. вземането по изпълнителния лист било погасено по давност. Твърди, че след тази дата вземането, установено въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 49585/2011г. по описа на СРС, 41-ви състав не може да бъде предмет на принудително изпълнение. Искането към съда е да признае за установено, че С. А. А. не дължи на *** сумата 145,66 лева, представляваща главница за незаплатена далекосъобщителна услуга за периода от 07.01.2009г. до 07.03.2009г. по Договор № А0003688/10.06.1999г., за което били издадени фактури № 169368407 от 07.02.2009г. и №170858555 от 07.03.2009г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението- 18.11.2011г., до окончателното плащане на задължението, както и сумата от 65 лева съдебни разноски, за които суми бил издаден изпълнителен лист от 13.03.2012г. по ч.гр.д. № 49585/2011г. по описа на СРС, ГО, 41-ви състав.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който признава предявения иск. Сочи, че предявеният от ищеца иск е основателен и посочените суми по изпълнителния лист са дължими, но са погасени по давност и правото да бъдат търсени чрез принудително изпълнение е преклудирано. Излага съображения за прекратяване на изпълнителното производство по силата на закона, аналогични на тези на ищеца. Признава, че в продължение на две години не били извършени валидни изпълнителни действия по смисъла на закона, поради което по отношение на изпълнителното дело била настъпила перемпция. Твърди, че изпълнителното производство било прекратено по силата на закона, поради което не било необходимо какъвто и да е изричен акт на съдебния изпълнител. Излага твърдения, че именно поради прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона ответникът- взискател по изпълнителното дело, не е дал повод за образуване на настоящото производство, доколкото същият не е поискал от съдебни изпълнител след настъпване на перемпцията да извърши каквито и да е изпълнителни действия спрямо длъжника. Твърди, се след настъпването на погасителната давност по отношение на задълженията по изпълнителния лист, кредиторът не е предприемал нови действия, с които да даде повод за завеждане на настоящото производство. Поддържа, че след изтичане на давността вземането продължава да съществува, но то не може да се събере със средствата на държавна принуда, а доброволно изпълнение по него е винаги дължимо. Твърди, че отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той е предприел съдебни мерки или е оспорил предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. Искането към съда е да постанови решение при признание на иска като разноските да бъдат възложени в тежест на ищеца на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. Претендира разноски.

2

Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявен е иск по чл. 439 ГПК.

За да е допустим отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с който се оспорва изпълняемото право, същият следва да е основан само на новонастъпили факти, а именно факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, в случая на заповедното производство - факти, настъпили след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за изпълнение (чл. 439, ал. 2 ГПК и Решение № 451 от 29.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2306/2015 г., IV г. о.; Решение № 333 от 5.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1244/2010 г., III г. о.; Решение № 781 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д.

№ 12/2010 г., III г. о.; Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 831 от 17.12.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 7393/2013 г., IV г. о.; Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.; Определение № 956 от 22.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 886/2010 г.,

I т.о.).

В исковата молба ищецът твърди, че давността за вземанията е започнала да тече от датата, на която е образувано процесното изпълнително дело – 27.07.2013 г., тоест след твърдяното от него влизане в сила на процесната заповед за изпълнение и издаване на изпълнителен лист въз основа на заповедта. Поради това предявеният иск е допустим, тъй като ищецът се позовава на факта на изтекла погасителна давност за вземанията, тоест на факт, новонастъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение.

Съгласно ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае производството, давност не тече. С т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС е възприето противоположното разрешение, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с предприемането на всяко действие по принудително изпълнение, от който момент започва да тече нова давност, която не спира да тече.

Процесното изпълнително производство е образувано и прекратено преди обявяването на горепосоченото тълкувателно решение на 26.06.2015 г.

По въпросите от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. във връзка с теченето на давността, извършена с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, е образувано тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия момент не е постановено тълкувателно решение.

Принципна постановка е, че тълкувателните актове на върховната съдебна инстанция имат обратно действие считано от влизане в сила на нормата, която тълкуват, по силата на общото правило, че тълкувателният акт представлява правнологическо цяло с тълкуваната норма. Въпреки че съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкувателните актове са задължителни за съответните държавни органи, а не и за други правни субекти извън посочените в същата норма, последните не могат да изискват от тези органи да съобразяват действията си с бъдещи тълкувателни актове, нито самите органи могат да прилагат тези актове преди тяхното постановяване.

Когато с последващ тълкувателен акт е разтълкувана дадена правна норма по различен начин в сравнение с предходен тълкувателен акт, последващият тълкувателен акт няма 3 обратно действие и започва да се прилага от момента, в който е обявен по съответния ред, поради правилото, че правните последици, породени от даден юридически факт, се уреждат от нормата, която е в сила към момента на осъществяване на същия факт. В някои случаи прилагането на новото тълкуване би довело до настъпване на неблагоприятни последици за една от страните в правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите, когато се прилага тълкуването, дадено с предходното тълкувателно решение. Придаването на същинско обратно действие на новото тълкувателно решение става само по изключение и въз основа на изрична норма за това. В противен случай би се стигнало до нарушаване на принципа на правна предвидимост, който стои в основата на разпоредбата на чл. 6, § 1 ЕКПЧ относно правото на справедлив съдебен процес в неговия гражданскоправен аспект, тъй като предвидимостта на законовите разпоредби и съдебната практика по тяхното приложение, по-специално по отношение на правилата за формата, сроковете и давността, гарантират ефективността на правото на достъп до съд (т. 21 от Решение от 10.01.2019 г. на ЕСПЧ по дело Вълкова срещу България; т. 32 от Решение от 19.02.2013 г. на ЕСПЧ по дело Петко Петков срещу България). Така т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС се прилага само за изпълнителни производства, висящи към момента на неговото обявяване на 26.06.2015 г. или образувани от тази дата нататък (арг. чл. 14 ЗНА и Решение № 51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2917/2018 г., IV г. о.; Решение № 252 от 17.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2019 г., III г. о.; Решение № 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2382/2017 г., IV г. о.;

Определение № 735 от 6.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3982/2019 г., III г. о.).

Перемпцията има правно значение за прекъсването на давността при действието на ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г., тъй като до обявяването му за изгубило сила на 26.06.2015 г. с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело и гражданите, съдът и всички други държавни органи са били длъжни да съобразяват поведението си с него (Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.; Решение № 93 от 17.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2766/2020 г., IV г. о.).