Определение № 1051 от 08.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1051 гр. София, 07.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20238002103046 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба от З. Г. Д. – В., приподписана от адвокат Д. Т., срещу въззивното решение №84/16.02.2023г. на Окръжен съд - Благоевград по в.г.д.№1103/2022г.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна [община], представлявана от кмета И. С., оспорва жалбата. Твърди, че решението на въззивния съд е правилно, законосъобразно и постановено въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства. По същество моли жалбата да бъде отхвърлена.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Благоевград, с което са отхвърлени предявените от З. Г. Д. – В. срещу [община] искове за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението ѝ от заеманата при ответника длъжност старши инспектор в местна дейност „Селско и горско стопанство и други дейности“ при [община], на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ); за възстановяването ѝ на посочената длъжност (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ), за присъждане на обезщетение за оставане без 1 работа поради уволнението, в размер на 7507,80 лв. за шест месеца от 03.02.2022 г. до 03.08.2022 г. (чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ) и евентуален иск за заплащане на сумата от 5005,20лв., представляваща дължимо обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение възникнало през 2008г., като с допълнително споразумение, считано от 02.08.20221г. ищцата заела длъжността старши инспектор в местна дейност „Селско и горско стопанство и други дейности“. Последното получено от З. Г. Д. – В. брутно трудово възнаграждение преди уволнението било в размер на 1251,30 лв.

Съдът констатирал, че с предизвестие от 26.01.2022 г., връчено лично на ищцата на същата дата, работодателят отправил изявление за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Със заповед № 34-ЧР-Д/02.02.2022 г. същото било прекратено, считано от 03.02.2022г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ във връзка с чл.

128а, ал. 3 КТ, като било наредено на служителя да се изплатят следните обезщетения: на основание чл. 222, ал. 3 КТ, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст — брутното трудово възнаграждение за срок от два месеца, платимо в едномесечен срок от датата на прекратяване на трудовия договор; на основание чл. 224, ал. 1 КТ обезщетение за 34 работни дни неизползван платен годишен отпуск и на основание чл. 220, ал. 1 КТ — обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за неспазения срок на предизвестие. Заповедта била връчена при отказ на служителя, удостоверено с подписите на двама свидетели.

Съдът установил още, че към 03.02.2022 г. З. Д. била навършила 67 г. и 4 м., а общия ѝ трудов стаж бил 34 г. и 7 м., от които: 26 г. 0 м. и 13 дни (преди сключване на трудовото правоотношение с [община]) и 8 г., 6м. и 18 дни при ответника. Констатирал, че ищцата придобила право на пенсия при условията на чл. 68, ал. 3 КСО, на 28.05.2021 г., при навършване на 66 г. и 08 м., която била отпусната с разпореждане №[ЕГН]/22.02.2022г., считано от 29.12.2021 г. Съгласно Експертно решение № 3133/30.01.2017 г., издадено от МБАЛ – Б., на ищцата била определена 92% трайно намалена работоспособност без чужда помощ, като с разпореждане №[ЕГН]/01.07.2018 г. на ТП на НОИ – Б. на същата била отпусната пожизнена пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Въззивният съд констатирал, че към датата на прекратяване на съществувалото между страните правоотношение (03.02.2022 г.) в ответната община по трудово правоотношение работили двама работници, придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КТ:

Б. Христова, [дата на раждане] , на длъжност чистач- хигиенист и Д. Г., [дата на раждане] , на длъжност работник в местна дейност „Зоопарк и ботаническа градина“.

Правоотношението на последния било прекратено към 30.06.2022 г.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът направил извод, че по делото са установени наличието на трудово правоотношение между страните и прекратяването му с оспорената заповед, на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ, поради придобито и упражнено право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68, ал.3 от КСО. Приел, че заповедта 2 била мотивирана, тъй като основанието за прекратяване на трудовия договор на ищцата било достатъчно ясно посочено („придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст“) и не било необходимо изрично препращане към някоя от конкретните хипотези на чл.68 от КСО. Изложил, че при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т.10 КТ, изискването за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, може да се съобрази както с общата разпоредба на чл. 68, ал. 1 и ал.2 КСО, така и със специалната норма на чл. 68, ал. 3 КСО (ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), като право на работодателя е да прецени, коя от разпоредбите да приложи. Посочил, че това право не подлежи на съдебен контрол и се позовал на формираната в този смисъл съдебна практика. Допълнително изложил, че самата ищцата е подала заявление за пенсиониране именно на основание чл.68, ал.3 от КСО, с което признала, че отговаря на съдържащите се в същата условия за пенсиониране. По тези съображения направил извод за надлежно упражнено от работодателя право за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.328, ал.1, т.10 КТ.

По отношение на възражението за недобросъвестност на работодателя, съдът приел, че по делото не е установено при прекратяване на трудовия договор на ищцата, същият да е преследвал противоправна цел чрез използване на законни средства, както и данни за лично и субективно отношение спрямо нея. Посочил, че сам по себе си фактът на издаване на заповедта за уволнение не съдържа презумпция за недобросъвестност при липса на твърдения и доказателства, с които да се установяват факти и обстоятелства, предхождащи нейното издаване. В тази връзка съобразил и обстоятелството, че самата ищца е подала искане за пенсиониране именно при условията на чл.68, ал.3 КСО, който факт послужил като основание за прекратяване на правоотношението ѝ. Обосновал още, че по делото не е установено и наличие на дискриминационно поведение спрямо ищцата, доколкото по делото не е установено субективно отношение спрямо нея. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за отмяна на извършеното дисциплинарно уволнение за неоснователен. С оглед неоснователността на главния иск, съдът направил извод за неоснователност и на исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.2 и т.3 от КТ.

По предявения евентуален иск с правно основание чл.222, ал.3 КТ съдът приел, че обезщетението по този ред се дължи от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от основанието за това и придобито към този момент право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от работника или служителя, независимо дали това право е упражнено. Отбелязал, че размерът на обезщетението се определя в зависимост от продължителността на стажа на работника или служителя, като при придобит 10 години трудов стаж през последните 20години при същия работодател или в същата група предприятия, то е в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 6 месеца.

Посочил, че при преценка правото на работника или служителя на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, следва да се има предвид определението на понятието „работодател“ дадено в § 1, т. 1 от КТ. В конкретния случай съдът приел, че работодателите, при които ищцата е натрупла трудов стаж (Агенция „Митници“ и [община]) не попадат в хипотезите на чл.123 КТ или чл.123а КТ, нито представляват „група предприятия“ по смисъл на §1, т.5 от ДР на 3

ЗТМТМ, тъй като помежду им няма връзка на контрол по отношение на управлението, както и притежание на дял от капитала. Приел, че обстоятелството, че двамата работодатели са бюджетни организации и са част от административната структура на държавата, не дава основание да се счете, че се касае до един и същи работодател или до група предприятия, което да даде обуслови сумиране на придобития при тях трудов стаж във връзка с приложение на разпоредбата на чл.222, ал.3 от КТ. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за неоснователен.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ За предпоставките, при които възниква правото на работодателя да прекрати трудовия договор със служител, който не е придобил право на пълна пенсия за осигурителен стаж и възраст, разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение по г.д.№2035/2018г. ІІІ г.о.; решение №1299/22.06.2005г. по г.д. №832/2003г. на І г.о.

Поставеният въпрос не е обуславящ правните изводи на съда, тъй като наведените в него обстоятелства не са били обсъждани от решаващия въззивен съд. В обжалваното решение съдът не е разглеждал възражение за незаконосъобразност на оспорената заповед, поради липса на придобито право на пълна пенсия или поради упражнено право на ранно пенсиониране. При обосноваване на извода си за законосъобразност на уволнението, съдът се е позовал на придобитото от ищцата право на пенсия по реда на чл.68, ал.3 от КСО, считано от 29.12.2021г., като приел, че основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.328 ал.1 т.10 от КТ е приложимо и по отношение на нея.

Изложил, че в този случай правото на прекратяване на трудовия договор е обективно, като е достатъчно да се установи, че към датата на връчване на предизвестието работникът/служителят е имал право на пенсия по чл.68, ал.1, ал.2 или ал.3 от КСО, без да е необходимо същото да е упражнено или да е заявено желание за това. Решенето е съобразено с формираната практика на ВКС по приложение на чл.328, ал.1, т.10, поради което по този въпрос не са налице както общата, така и специалната предпоставки за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

В изложението са поставени и въпросите: 1/Припокрива ли се понятието недобросъвестност по чл.8, ал.2 от КТ единствено с дискриминация от страна на работодателя. Изложени са твърдения, че принципът на равенство в третирането изисква еднаквите случаи да се третират по един и същи начин, което в случая не е налице, а въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение №183/08.06.2015г. по г.д.

№7381/2014г. на ІV г.о.; решение №9036/04.08.2021г. по адм.д.№11167/2020г. на ВАС; 2/ За изричното посочване на защитен признак по ЗЗДискр. и възможно ли е същият да бъде изведен от фактите, посочени в исковата молба, както и за тежестта на доказване при довод за недобросъвестност, при положение, че ищецът е доказал факти, от които може да се направи предположение, че е била налице недобросъвестност, в който случай следва да се размести доказателствената тежест. Наведен е довод за противоречие на решението с практиката на ВКС – решение №115/02.08.2013г. по г.д.№626/2012г. ІV г.о.; решение №183/08.06.2015г. по г.д.№7381/2014г. на ІV г.о.; решение №97/18.08.2022г. по г.д.