Решение № 21708 от 27.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21708 гр. София, 27.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 75 СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ИВ. И. АНГЕЛОВА при участието на секретаря СНЕЖАНКА К. КИРИЛОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ИВ. И. АНГЕЛОВА Гражданско дело № 20241110173645 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по искова молба на „Б.Б.“ ЕООД срещу Л. В. С., с която са предявени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 1 490,42 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 643200 от 12.09.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК-18.10.2024г. до окончателното плащане, сумата от 761,20 лева – договорна лихва за периода от 12.09.2020г. до 12.09.2022г., както и сумата от 1 319,62 лева – мораторна лихва за периода от 12.09.2022 год. до 02.10.2024 год.

Ищецът – „Б.Б.“ ЕООД твърди, че на 12.09.2020г. между „С.К.“ АД и ответника – Л. В. С. е сключен договор за потребителски кредит № 643200 по реда на ЗПФУР, по силата на който на последната е отпуснат заем на стойност от 1 500 лева при фиксиран лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите в размер на 42,58%. Сочи, че за насрещната страна е възникнало задължение да погаси заема на 24 погасителни вноски, всяка от които на стойност от 218,17 лв., в срок до 12.09.2022 год. Поддържа, че по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024 год. със „С.К.“ е придобил вземанията по договора за потребителски кредит, за което обстоятелство ответникът бил уведомен на посочен от него електронен адрес от 1 цесионера. Допълва, че ответната страна е усвоила отпуснатата сума, но не е погасила задължението си нито до изтичането на уговорения срок, нито до предявяването на исковата молба, поради което моли съда да постанови съдебно решение, по силата на което да признае за установено, че ответникът му дължи процесните суми. Претендира разноски.

Ответникът–Л. В. С. е депозирала, в срок, отговор на исковата молба, в който оспорва предявените искове. Релевира възражение за нищожност на договора за потребителски кредит поради противоречие с добрите нрави и поради нарушаване на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Оспорва получаването на заемната на сума. Възразява срещу дължимостта на вземанията, представляващи договорни и мораторни лихви за периода от 13.09.2020г. до 13.09.2023г., поради изтекла погасителна давност. Прави възражение за прихващане със сумата от 2 234 лева, представляваща получени без основание суми за възнаградителна лихва в размер на 538 лева, неустойка в размер на 1216 лева и такса за удължаване в размер на 480 лева, включени във всяка една от погасителните вноски. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:

Допустимостта на предявената искова претенция по чл. 422 ГПК изисква освен наличието на общите процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване правото на иск, така и специалните такива – подаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок от уведомяването на кредитора, както и от пълно тъждество между вземането по заповедта за изпълнение и претендираното в исковото производство. В настоящата хипотеза процесуалните предпоставки са налице, поради което правният спор следва да бъде разгледан по същество.

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД. Основателността на исковите претенции е обусловена от установяването в условията на пълно и главно доказване на следните обстоятелства от ищеца: сключването на валиден договор за цесия, по силата на който цедентът е прехвърлил на цесионера вземането си към ответника, предишният кредитор е съобщил на длъжника прехвърлянето, договорно правоотношение на цедента с ответника, по силата на което му е предоставен заем в сочения размер, размерът на претендираните в настоящото производство суми, както и че падежът на задълженията е настъпил. Съобразно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствената тежест на ответника е при установяване на горните факти да докаже погасяване на задълженията на падежа.

2

На първо място, следва да се осъществи проверка относно материалноправната легитимация на ищеца. В подкрепа на твърденията за придобиване на процесните притезания по делото е приобщен Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024г., сключен между „Б.Б.“ ЕООД и „С.К“ АД /л. 17/. В § 2 е посочено, че вземанията, предмет на сделката, са определени и уточнени в списък, образуващ Приложение № 1. Представено е и Приложение № 1 от 22.03.2024г., в което е отбелязан Договор № 643200 от 12.09.2020г. с кредитополучател Л. В. С.. В приложението се съдържа конкретна информация за вземането – основанието, от което произтича, длъжника, както и неговия размер, поради което следва да се приеме, че последното е достатъчно индивидуализирано и валидно прехвърлено на цесионера.

Съобщаването на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на сделката и правата преминават към цесионера от момента на нейното сключване. Значението на уведомяването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД се свързва с това, че стабилизира правата в лицето на цесионера и задължението не би могло да бъде изпълнено валидно другиму. В константната си съдебна практика ВКС възприема, че правнорелевантно за действието на цесията е съобщаването от цедента на длъжника, освен ако старият кредитор не овласти новия. /в този смисъл Решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, II т.о., Решение № 3 от 16.04.2014г. по т. д.

№ 1711/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 204 от 25.01.2018г. по т.д. № 2230/2016г. на ВКС, I т.о., Решение № 137 от 02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на III т.о./. От доказателствата по ч.гр.д. № 61986/2024г. /л. 76/ е видно, че Стефан Николаев Топузаков в качеството си на изпълнителен директор на „С.К“ АД е упълномощил „Б.Б.“ ЕООД с представителна власт да уведомява съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници за сключения Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.04.2023г. Като доказателство по делото е прието уведомление за извършената цесия от „Б.Б.“ ЕООД /л. 14/, без да са налице данни последното да е достигнало до длъжника С.. При това положение, уведомлението изходящо от упълномощения цесионер, приложено към исковата молба и достигнало до ответника със същата, представлява надлежно съобщаване на цесията съобразно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето поражда действие и за длъжника. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК това следва да се съобразява като фактическо обстоятелство, настъпило след предявяване на иска, което обосновава материалноправната легитимация на кредитора.

Не е спорно, а и от събраните в настоящото производство доказателства се установява, че на 12.09.2020г. „С.К“ АД и Л. В. С. са сключили договор за потребителски кредит № 643200 от разстояние, по силата на който дружеството се е задължило да предостави под формата на паричен заем на ответника сумата от 1 500 лв. при лихвен процент 36 % и годишен процент на разходите – 42,58 %. Уговорено е разсрочено погасяване на паричното задължение на 24 погасителни вноски, всяка от които в размер на 218,17 лв. с падеж 12-то число на съответния месец. В чл. 1, т. 9 се 3 съдържа уговорка за обезпечаване на кредита с безусловна банкова гаранция или поръчителство, отговарящи на посочените в Общите условия изисквания, което обезпечение следвало да бъде предоставено в 3-дневен срок от сключването на договора. Съобразно чл. 17, ал. 1 при неизпълнение на това задължение е дължима неустойка на стойност в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като с подписването на договора потребителят се съгласява да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска. В чл. 19 е отбелязано, че размерите на неустойките, посочени в процесното съглашение и общите условия са договорени свободно от страните и не са прекомерни.

Уважаването на предявените установителни искове обаче предполага наличието на валиден договор за потребителски кредит. В ЗПК е предвидена възможността за сключване на договор за потребителски кредит от разстояние по правилата на ЗПФУР – арг. от чл. 5, ал. 9 и ал. 13 от ЗПК. Следователно, доколкото законът допуска такава възможност и предвид обстоятелството, че кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице данни същото да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, то съществуващата между страните правна връзка попада в приложното поле на чл. 9, ал. 1 ЗПК. От тук следва извод, че са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от наличието на посочени от ответника основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната Директива 93/13/ЕИО. /Решение по дело Oceano Grupo Editorial - C-240/98, Решение по дело Salvat Editores – С-244/98, Решение по дело Mostaza Claro – C-168/05, Решение по Pannon GSM – C-243/08, Решение по Banco Espanol de Credito SA – C618/1/.

С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е описано задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора, доколкото тези реквизити са призвани да обезпечат информираността и правото на свободен избор на стоки и услуги от потребителя. Сред посочените реквизити на договора за кредит от основополагащо значение е годишният процент на разходите – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съобразно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР предоставя информация на кредитополучателя за общите разходи по кредита – настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Изчисляването му се извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите 4 задължения в съответствие с първоначално определените срокове.

Съобразно чл. 10, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. От данните по делото може да се изведе обоснован извод, че в процесната сделка не е посочен по ясен и еднозначен начин годишният процент на разходите по кредита, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В чл. 1, т. 4 от процесната сделка, а и в раздел III, т. 2 от СЕФ е отбелязан единствено стойностният израз на ГПР – 42,58 % и общата дължима сума по кредита – 2 306,04 лева, без да може да се направи извод какви елементи включва последният.

Този пропуск сериозно препятства реалната преценка на потребителя за размера на разходите и общата сума, която подлежи на връщане. Разбираемото и ясното посочване на ГПР с описание за инкорпорираните в него компоненти е от особено същество значение за интересите на потребителите, тъй като чрез регламентацията му се цели да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора, за да се ориентира потребителя при избор на финансов продукт и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Тази цел няма как да бъде постигната, когато бъде отбелязано само стойностното изражение на годишните разходи, доколкото липсва прозрачност какви разходи са включени в кредита. В този смисъл е и съдебната практика на Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение от 20.09.2018г. по д.