Определение № 1171 от 18.05.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1171 гр. София, 17.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Частно касационно гражданско дело № 20238003100933 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. В. П., чрез адв. А. Черногорски, срещу определение № 83 от 12.01.2023 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 3490/2022 г. на Софийски апелативен съд. С последното е потвърдено разпореждане № 15806 от 27.09.2022 г., постановено по гр. д. № 6776/2022 г. на Софийски градски съд, с което е върната искова молба вх. № 40451/27.06.2022 г., подадена от М. В. П. срещу КПКОНПИ, в частта , с която е предявен иск за заплащане на сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди през периода 08.07.2015 г. – 27.06.2022 г., ведно със законната лихва.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение и се иска неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следния въпрос: „Следва ли иск за имуществени вреди да бъде разгледан от съда по същество, когато има достатъчно доказателства затова, че лицето, предявило иска, има правен интерес от предявяването му и е представило доказателства за наличието на лични имуществени вреди от наложен запор по иск от КПКОНПИ, който е отменен с влязло решение на съда?“. Релевира се и очевидна неправилност (основание по чл. 280, ал. 2, предл.

3 ГПК) като порок, от който страда обжалваното определение. Излагат се доводи, че твърдението за несъобразяване с изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е неправилно, тъй като били изложени конкретни факти и обстоятелства, както и достатъчно доказателства за същите. Твърди се, че размерът е уточнен, а именно 50 000 лева имуществени вреди, претърпени от незаконосъобразни действия на КПКОНПИ, представляващи запор на 1 дружествени дялове на дружества, които не са вдигнати до настоящия момент. Сочи се също, че претенцията е уточнена до степен, до която ответникът да не бъде затрудняван в защитата си, а в случай на затруднение ищецът би могъл да поясни и допълни исковата молба.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.

За да постанови определението си апелативният съд е установил, че с искова молба № 40451/27.06.2022 г. ищцата М. В. П. е предявила обективно съединени искове, квалифицирани от нея по чл. 2а ЗОДОВ, за осъждане на КПКОНПИ да заплати обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на длъжностни лица от КПКОНПИ, претърпени от ищцата в периода от 08.07.2015 г. до 20.10.2021 г., в резултат на наложени неоснователно обезпечителни мерки по ч. гр. д. № С-13/2015 г. на СГС, с което ответникът ограничил правото на собственост на ищцата. Въпреки отмяната на обезпечителните мерки, и до предявяването на исковата молба, част от наложените обезпечителни мерки не били вдигнати. Съдът е отбелязал още, че с разпореждане № 10421/29.06.2022 г. администриращият съд е констатирал нередовности на исковата молба, изразяващи се в неяснота как е формирана претенцията за обезщетение за имуществени вреди за сумата от 50 000 лева, като липсва уточняване по вид и размер на имуществените вреди, чието обезщетяване се търси. Преди изтичане на срока за отстраняване на нередовностите била постъпила молба от пълномощника на ищцата, с която е направено искане по чл. 63, ал. 1 ГПК за продължаване на срока за изпълнение на указанията за уточняване на претенцията за обезщетение за имуществени вреди. В тази връзка е констатирано, че с разпореждане № 13287/15.08.2022 г. съдът е уважил молбата, като е продължил срока с 1 месец, считано от 12.08.2022 г. Посочено е, че срокът е изтекъл на 12.09.2022 г. – понеделник присъствен ден.

Съдът е установил още, че на 27.09.2022 г. е постановено обжалваното разпореждане, с което е констатирано, че до изтичане на продължения срок /12.09.2022 г./, както и до постановяване на разпореждането, по делото не е постъпила молба за уточняване на претенцията за обезщетение за имуществени вреди в размер на 50 000 лв., поради което производството по делото е прекратено и исковата молба е върната в тази част.

При тези фактически данни апелативният състав е намерил, че дадените от съда указания за отстраняване на нередовност на исковата молба, изразяващи се в липса на яснота какви конкретно – по видове и размер, са претърпените от ищцата имуществени вреди, са били уместни и съобразени с изискването на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, като част от изискуемото от закона задължително съдържание на исковата молба. Посочил е също така, че в исковата молба действително не се открива посочване на конкретните имуществени вреди, както и обосновка на техния размер. Съдът е намерил още, че посочването на тези обстоятелства е от съществено значение на първо място за преценка на допустимостта на претенцията – доколкото ищцата предявява искане за присъждане на обезщетение за вреди, претърпени както лично от нея, така и от дружествата, съдът следва да прецени процесуалната 2 легитимация на ищеца за предявяване на претенцията. Отчетено е също, че уточняването на претенцията по видове и размери на претърпените вреди е от съществено значение за осъществяване на правото на защита на ответника. За незаконосъобразна и необоснована е приета тезата на ищцата, че предвидената в чл. 214 ГПК възможност ищецът да измени по размер претенцията си и на по-късен етап в производството му дава възможност да не посочва в исковата молба компонентите на имуществената си претенция по видове и размери. В тази връзка съдът е посочил, че „изменението“ по размер имплицитно включва изискване за конкретно посочване както на първоначалния размер на претенцията, така и на новия претендиран размер. Прието е също, че посочването на имуществените вреди по видове е относимо към уточняване на претенцията за обезщетение по нейното основание.

Поради тези изводи е констатирано, че дадените от съда указания на ищцата са били правилни и законосъобразни, поради което неизпълнението им правилно и съобразно с разпоредбата на чл. 129, ал. 3 ГПК е санкционирано с връщане на исковата молба.

За неоснователни са приети и възраженията на ищцата за липса на уведомяване на страната за продължения срок. Отбелязано е, че определението на съда по чл. 63, ал. 1 ГПК, с което се уважава или отхвърля молбата за продължаване на срока, не подлежи на инстанционен контрол, поради което и съдът няма задължение да съобщи на молителя за процесуалното си действие. Поради това е прието, че то не се съобщава на страната и тя е длъжна сама да следи дали искането за продължаване на срока е уважено и какъв е продълженият срок. За аргумент в тази насока е посочена и разпоредбата на чл. 63, ал. 2 ГПК, която определя от кой момент започва да тече продълженият срок – от изтичането на първоначалния срок, т.е. уведомяването на молителя е ирелевантно за изтичането на продължения срок. Съдът се е позовал и на практика на ВКС в този смисъл.

При тези съображения апелативният състав е приел, че доколкото е достигнал до същите изводи, първостепенният съд е постановил правилен и законосъобразен акт, поради което е потвърдил същия.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.

Поставеният от частния жалбоподател въпрос в изложението не е обуславящ решаващите изводи на съда и не съставлява общо основание за достъп до касация. В случая до прекратяване на производството се е стигнало поради констатирано от съда бездействие на ищеца да изпълни указанията на съда за отстраняване нередовности на исковата молба, а не 3 поради недопустимост на иска или липса на доказателства, в какъвто контекст жалбоподателят е формулирал въпроса си. Въпрос във връзка с тези решаващи изводи, че исковата молба е нередовна и в указания срок ищецът не е изпълнил указанията за отстраняване нередовността, не е повдигнат от касатора, а предвид диспозитивното начало в гражданския процес съдът не може сам да стори това. Същевременно, така както е формулиран въпросът, не е правен и поради това, че е поставен в контекста на твърдение, че въззивният съд неправилно е приложил съдопроизводствените правила като не е разгледал иска, въпреки наличието на правен интерес за ищеца от предявяването му и приложените доказателства. В случая липсва констатация на САС, че искът е недопустим поради липса на правен интерес, нито ,че е неоснователен поради липса на доказателства.

Следователно поставеният въпрос не изпълнява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма отношение към спорните по делото въпроси – редовна ли е или не исковата молба, надлежно ли са дадени указания за отстраняване на нередовностите, изпълнени ли са указанията на съда в срок или не.

Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчна за недопускане на въззивното определение до касационно разглеждане и за съда отсъства задължение за обсъждане наличието на предпоставките на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая жалбоподателят не се е позовал на нито едно от тях и не е установил наличието им – в изложението липсва позоваване на конкретна задължителна съдебна практика и обосновка в какво се състои твърдяното противоречие на въззивното определение с правните разрешения на последната; на са посочени конкретни актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, с които жалбоподателят смята, че обжалваното определение се намира в противоречие; в изложението липсва и обосновка защо според частния касатор произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което и няма как настоящата инстанция да се произнесе в тази насока.

Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на определението поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК.

Жалбоподателят не мотивира това основание с конкретни доводи, а твърдението за очевидна неправилност е изведено от тезата му за съобразяване на исковата молба с изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че не се установява наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения определението да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г.о., ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 83 от 12.01.2023 г., постановено по 4 възз. ч. гр. д. № 3490/2022 г. на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.