Решение № 978 от 14.07.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 978 гр. София, 14.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Георги Иванов Въззивно гражданско дело № 20241000500281 по описа за 2024 година

Разгледа в съдебно заседание на 16.05.25г. /с участието на секретаря Георгиева/ въззивно гражданско дело № 281/24г. и констатира следното:

С решение на СГС 6-23 състав от 06.11.23г. по т.д. № 2906/17г. е уважен /до размера на сумите – конкретизирани в диспозитива на съдебния акт и при условията на солидарна отговорност/ частичен иск по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 240 от ЗЗД на „Хипокредит“ АД против Р. А., С. А. и „Албос“ АД.

Решението на СГС се обжалва /изцяло/ от Р. А., С. А. и „Албос“ АД /дружеството – при условията на чл. 265 от ГПК/.

Съображенията на страните са изложени по делото /в рамките на производствата пред СГС и САС/.

Събраните по делото /в производството пред първоинстанционния съд/ доказателства /преценени в съвкупност и в контекста на твърденията – възраженията на страните/ удостоверяват, че:

Страните /ищецът – заемодател; ответниците – солидарни длъжници/ са били обвързани от правоотношение /възникнало на основание на договор от 16.04.07г./. В рамките на посочената договорна връзка „Хипокредит“ АД е предоставил на Р. А., С. А. и „Албос“ АД паричен заем в размер на 880 000 евро /която сума е била реално усвоена в полза ответниците/. Вземането на дружеството е било гарантирано /обезпечено/ с ипотека /учредена с нотариален акт № 131 от 17.04.07г. на нотариус Р. И./ върху недвижими имоти /собственост на жалбоподателите/.

Ищецът поддържа, че ответниците са неизправна страна в рамките на описаното правоотношение /същите не са изпълнили надлежно и срочно задължението си по сделката – да погасяват полученият заем в рамките на договорените срокове/. С оглед това:

Хипокредит“ АД претендира - имуществената отговорност на Р. А., С. А. и „Албос“ АД да бъде ангажирана /при условията на чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 240 от ЗЗД/ до размера 1 на исковата сума /конкретизирана в заповед за изпълнение и изпълнителен лист, издадени в полза на дружеството в рамките на производство по чл. 418 от ГПК от РС – Плевен на 01.02.17г. по г.д. № 859 от 17г./.

Жалбата е основателна:

От една страна:

Част от възраженията на жалбоподателите /обсъдени по-долу/ са неоснователни:

С влезли в сила съдебни актове /постановени в рамките на производства по т.д.

№ 1/14г. на ПОС; по г.д. № 193/13г. на ПОС; по т.д. № 2905/17г. на СГС – всички преминали и през инстанционен контрол/ е установено, че ответниците дължат на ищеца различни части от главницата по процесния кредитен договор. Финалните /влезли в сила/ съдебни актове /постановени в рамките на изброените процеси/ преклудират /предвид постановката по ТР № 3 от 19г. на ВКС/ възможността /правото/ на ответниците да оспорват всички други обстоятелства с изключение на размера на дълга /който следва да се преценява в контекста на постановките по т. 9 от ТР № 4/14г. на ВКС/.

С оглед изложеното /досежно единственото релевантно за настоящия правен спор обстоятелство – размерът на иска/:

Приетите в процеса счетоводни /икономически/ експертизи установяват /след като съобразяват всички доброволно сторени от ответниците погасявания на дълга до момента – по смисъла на т. 9 от ТР № 4/14г. на ВКС/ наличие на остатъчна главница в поголям размер от заявеният по настоящото дело.

Сторените погасявания на процесния дълг /в рамките на изпълнително производство/ в случая /и в аналогични хипотези/ не могат /не следва/ да бъдат съобразени /отново предвид постановката по т. 9 от ТР № 4/14г. на ВКС/. С други думи: тези погасявания /събраните по изпълнението парични средства/ не могат да рефлектират /с позитивен за ответниците знак/ в диспозитива на настоящото решение /същите погасявания обаче задължително следва да бъдат зачетени в рамките на изпълнителното производство, за да не се допусне да бъде събрана по-голяма сума от реално дължимата/.

Към момента крайният падеж по процесния договор вече е настъпил /и това обстоятелство следва да бъде съобразено в хипотезата на чл. 235, ал. 3 от ГПК/. В този смисъл: обстоятелството дали предсрочната изискуемост по учреденото правоотношение е била обявена надлежно – вече /на този етап от процеса/ се явява ирелевантно /независимо от това: тази изискуемост е била обявена редовно в рамките на производствата по изброените по-горе предходни съдебни производства и това обстоятелство е било изрично констатирано от всички съдебни инстанции/.

Настоящото производство /което се движи по реда на чл. 422 от ГПК/ има за предмет да установи съществуването на вземането, което е обективирано в издадената на 01.02.17г. от РС – Плевен по г.д. № 859 от 17г. /в рамките на процес по чл. 418 от ГПК/ заповед за изпълнение. Това вземане на кредитора произтича от първичния /основен/ документ, оформен между страните, а именно заемния договор от 16.04.07г. Ипотечният акт в случая /и в подобни хипотези/ има качеството на „вторичен“ документ: същият не поражда самото /процесното/ вземане /макар да препраща по съдържание към заемния договор и правоотношение/, а учредява обезпечение на дълга. Освен това: всички останали съдебни производства /цитирани по-горе/ са изследвали вземания на ищеца, които произтичат именно от процесното /същото/ заемно правоотношение /възникнало на основание на посоченият договор/. В контекста на изложеното /и във връзка с възражението на ответниците за липса на правен интерес на ищеца да води делото/:

Обстоятелството, че ипотекираните имоти са били осребрени /в полза на самото дружество – ищец/ е ирелевантно спрямо интереса на фирмата да води настоящото дело /ипотеката е само допълнително и конкретно обезпечение на дълга – извън общата гаранция по чл. 133 от ЗЗД, която разпростира действието си и извън блокираните чрез ипотеката активи/.

2

Фактът, че в рамките на производството по едно от изброените по-горе дела искът на ищеца е бил отхвърлен за съответна част от главницата - не преклудира възможността да се води настоящото дело: посоченото частично отхвърляне е било обосновано единствено с липсата на надлежно обявена предсрочна изискуемост; въвеждането на нов факт в настоящия процес обаче /вече обявена надлежно предсрочна изискуемост или вече настъпил краен падеж по договора – съобразно изложеното по-горе/ преодолява СПН, формирана относно отхвърлителния диспозитив на предходния съдебен процес /по смисъла на ТР № 3 от 19г. на ВКС/.

Фактът, че процесната заповед за изпълнение е „действаща“ /не е обезсилена/ обосновава правото /и интереса/ на ищеца /с оглед постановката по чл. 416, ал. 2 от ГПК/ да води /да поддържа/ процесния установителен иск.

Не е налице законова забрана да се водят отделни процеси /за различни части от съответното вземане на кредитора/ доколкото в такава хипотеза не е налице /предвид постановките по ТР № 3 от 19г./ основание за приложение на последицата по чл. 126 от ГПК.

От друга страна обаче:

В рамките на съдебни производства /по г.д. № 681 от 19г. на САС и по т.д. № 820 от 20г. на ВКС; решенията по тези дела са приложени на листове от № 222 до № 241 от първоинстанционното дело/ е бил разгледан абсолютно идентичен /на настоящия/ правен спор /с участието на същото дружество – ищец, но с различни ответници/. Двете съдебни инстанции са отхвърлили /като краен резултат/ идентичен иск на фирмата с изключително подробни и конкретни аргументи, с които е обоснована /в хипотезата на чл. 26, ал. 1, предл.

3-то от ЗЗД/ недействителност /нищожност/ на договор за гаранция /като този, който е бил сключен във връзка с процесното кредитно правоотношение/ и на клаузи за наказателна лихва /като тези, които са били установени с процесното кредитно правоотношение/. И двете съдебни инстанции са изложили съображения, че именно тези два компонента на договорната връзка /които са идентични с процесните/ позволяват /в остро противоречие с правното и житейско изискване за добросъвестност – по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД във връзка и с принципните постановки на чл. 9 от ЗЗД, чл. 12 от ЗЗД, чл. 20 от ЗЗД/ натрупване на непосилна финансова тежест /дълг/, позволявайки на практика всички плащания по правоотношението /доброволни или принудителни/ да не бъдат съотнасяни към основното /и на практика най-обременително задължение/, а именно – главницата /точно същата генерира останалите акцесорни вземания/. Настоящият съдебен състав споделя изцяло мотивите на двете съдебни инстанции /САС и ВКС/ и препраща към тези мотиви /по аналогия с правилото на чл. 272 от ГПК/ без да излага конкретни /и допълнителни/ доводи в тази връзка - предвид /от една страна/ изключително подробната аргументация на постановените два съдебни акта, а и предвид това /от друга страна/, че в двата процеса е бил разгледан абсолютно идентичен на настоящия правен спор.

Единственото допълнение в тази насока е следното:

Двата вида спорни клаузи /касаещи договора за гаранция и уговорената наказателна лихва/ се съотнасят пряко към размера /формирането/ на дълга /по смисъла на ТР № 3 от 19г. на ВКС/ и точно поради това не е налице процесуална пречка /по причина за наличие на СПН/ същите да бъдат обсъдени в настоящия процес /и санкционирани косвено – преюдициално като недействителни по същите принципни съображения, изложени и от САС, и от ВКС/. Тази процесуална възможност се гарантира изрично и от постановките по ТР № 1/22г. на ВКС.

В този смисъл /в контекста на изложеното/: ако процесните нищожни клаузи бъдат санкционирани /в смисъла на изложеното по-горе/ и, ако /като следствие от това/ доброволно сторените /до момента/ плащания по кредита, касаещи наказателната лихва и договора за гаранция /конкретно посочени като суми от приетата пред въззивния съд експертиза – в таблица № 3/ бъдат съотнесени към заявената главница – то същата се явява изцяло погасна /чрез надлежно сторено плащане, което следва да бъде съобразено при условията на т. 9 от ТР № 4/14г. на ВКС/. Последното обстоятелство обосновава – отхвърляне на иска /уважаване на въззивната жалба/.

3

На последно място и принципно /във връзка с горните съображения/:

Извод, че е налице остатъчна /непогасена/ главница в размер на 451 557, 42 евро /при събрани до момента и доброволно, и принудително средства по процесния дълг в размер на общо 810 211, 21 евро/ не можа де бъде защитен – нито правно, нито житейски /отново по съображения, произтичащи от принципната постановка по чл. 26, ал. 1, предл. 3то от ЗЗД/.

С оглед горните съображения: обжалваното решене следва да бъде отменено и искът следва да бъде отхвърлен.

Искане за присъждане на съдебни разноски от страна на ответниците /за производството и пред двете съдебни инстанции/ не е заявено.

Съдът,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение на СГС 6-23 състав от 06.11.23г. по т.д. № 2906/17г.

ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422 от ГПК на „ХипоКредит“ ЕАД /с ново наименование „ХипоЛинк“ ЕАД/ против Р. И. А. ЕГН **********, С. А. А. ЕГН ********** и „Албос“ АД за установяване, че ответниците дължат солидарно на ищеца сума в размер на 153 000 евро /част от главница в размер на общо 880 000 евро по договор за паричен заем от 16.04.07г., обективиран и в нотариален акт за ипотека № 131 от 17.04.07г. на нотариус Р. И., заедно със законната лихва върху посочената главница за периода след 31.01.17г./, за които суми /главница и законна лихва/ е издадена заповед за изпълнение от РС – Плевен на 01.02.17г. по г.д. № 859 от 17г.

ОСЪЖДА /на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК/ „ХипоКредит“ ЕАД /с ново наименование „ХипоЛинк“ ЕАД/ да плати на САС 5 985 лева – държавна такса и 600 лева – съдебни разноски /за въззивното производство/.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4