Решение № 2682 от 15.07.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2682 гр. Пловдив, 15.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20215330112358 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК 200644029 против П. К. Д., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 11.06.2015 г. между ответника и трето лице – кредитор „Провидент Файненшъл България” ООД, бил сключен договор за потребителски кредит № .., при спазване на ЗПК, с предоставена сума от 500 лева, платима ведно с договорна лихва, в срок до 21.04.2016 г. на вноски.

С договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 28.07.2016 г., вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Ответникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.

Поради липсата на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 2935/22.03.2021 г. по ч.гр.д. № 4846/21 г. по описа на ПРС, срещу която постъпило възражение в срок, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове за част от присъдените суми: 410,60 лева – главница; 86,24 лева – обезщетение за забава за периода 15.03.2018 г. – 12.03.2021 г. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда – 18.03.2021 г. до окончателното погасяване.

Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

1

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, чрез назначения особен представител, с който оспорва исковете. Оспорва – ответникът да е надлежно уведомен за цесията, както и вземанията по договора да са предмет на прехвърляне, предвид липсата на представено към ИМ приложение; нямало док. за обявена предсрочна изискуемост; оспорва представителната власт на лицето, подписало договора за заем за кредитора; релевира възражение за изтекла погасителна давност.

Моли за отхвърляне на исковете.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на тези /част/ по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е постъпило в срок, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между ответника и „Провидент Файненшъл България” ООД е подписан договор за потребителски кредит № ...от 11.06.2015 г., като предоставената сума от 500 лева е усвоена /вж. Опр. по чл.

140 ГПК № 3952/11.04.22 г. – л.77-78/.

Вземанията по договора се твърди да са цедирани от „Провидент Файненшъл България“ ООД на ищеца, съгласно договор за цесия и приложение.

Въпреки изричните указания към ищеца с доклада, по делото не са ангажирани надлежни доказателства за - прехвърляне именно на вземания по процесния договор за кредит с приложение № 1 към договора за цесия от 28.07.2016 г.

В самия договор индивидуализация на прехвърлените вземания няма, като соченото приложение не е представено. Не могат да бъдат споделени съображенията на ищеца, че едностранно издаденото удостоверение от цедента /л.21/ потвърждавало в достатъчна степен и удостоверявало прехвърлянето. Първо, в този документ също се споменава наличието на приложение № 1, „представляващо неразделна част от договора“, т.е. има такъв отделен документ, но същият не е представен, второ – същото съдържа единствено изявление на една от страните по договора за цесия, а приложението като неразделна част от договора, следва да съдържа изявления и на двете страни по правоотношението. Отделно, предвид възникналия спор, съдът е този, който трябва да изследва съдържанието на самото правоотношение и правнорелевантните факти, във връзка с наведените твърдения за извършена цесия, 2 като в това число съобрази съдържание на представени доказателства, анализира тяхната док. стойност и съответно – дали удостоверяват или не надлежното извършване на прехвърлителната сделка и то именно за конкретни вземания точно по процесния договор за кредит. Тази възможност е осуетена от ищеца, предвид липсата на представени надлежни доказателства, въпреки изричните указания до страната по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК в доклада. Горното препятства и правото на защита на ответника. Обстоятелството относно твърдяната цесия и извършено прехвърляне именно на процесните вземания е изрично оспорено в ОИМ, при което изцяло в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно всички свои твърдения в ИМ, в т.ч. за реалното и надлежно извършване на цесията. Такова доказване не е проведено.

Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на правопораждащите факти. Доколкото ищецът не установи именно вземанията по конкретния договор за кредит да са били прехвърлени, пълно и главно доказване не е проведено, в т.ч. - да е материалноправно активно легитимиран като носител /нов кредитор/ на процесните вземания спрямо ответника. Ето защо и исковете следва да бъдат отхвърлени.

Отделно и за пълнота:

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявените искове, следи служебно.

Процесният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 29,73 %. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита, върху остатъчната главница или върху главницата и предвидените такси и за какъв период се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Т.е. не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница и останалите посочени вземания или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Принципно при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл.

11, ал. 1, т. 11 ЗПК , а не към чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му.

Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на 4 лихвения процент, както и че същият е фиксиран. Никъде в договора не е отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.

На следващо място, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В случая не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. ГПР следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В случая, потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

В контекста на горното, според дефиницията в § 1, т. 2 ЗПК – „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита, които представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии, в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Разпечатката съдържа 42 от 61 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f93d7081-e6bc-466e-8ebb-07f82a914969