Решение № 106 от 09.12.2024, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 106 гр. Бургас, 09.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Анг. Синков

Членове:

Светла М. Цолова

Петя Ив. Петрова Дакова при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова в присъствието на прокурора К. Г. К. като разгледа докладваното от Пламен Анг. Синков Въззивно частно наказателно дело № 20242000600258 по описа за 2024 година Производство e по реда на чл. 34, ал. 1 , вр. чл. 20, ал. 1 - 3 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС).

Образувано е по жалба от адв. Н. С. от АК - Стара Загора, упълномощен защитник на засегнатото лице А. С. С., срещу решение № 179/20.09.2024 г., постановено по ЧНД №540/2024 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, с което съдът е признал решение № 9062 5422 5861 6626, постановено на 23.06.2023 г., влязло в сила на 04.08.2023 г., на несъдебен орган в издаващата държава Кралство Нидерландия, за налагане на финансова санкция на българската граждА. А. С. С., ЕГН: ********** в размер на 126 евро, с левова равностойност от 246,43 лв., и решението е било изпратено на органите на НАП за изпълнение.

С жалбата се поддържа, че атакуваното решение на първоинстанционния съд е неправилно. На първо място се твърди, че липсва редовно призоваване на засегнатото лице С. в производството пред ОС – Сливен и се излагат конкретни съображения в подкрепа на заявената позиция.

На следващо място се сочи, че никъде в решението на първостепенния съд не е 1 посочено за кое моторно превозно средство става въпрос - няма посочен регистрационен номер, марка, цвят и други отличителни белези на автомобила, чрез които същият да се установи, както и дали е собственост на С.. На последно място се изтъква, че през посочения период на извършване на нарушението А. С. изобщо не е била в издаващата държава, а се е намирала на територията на Република България. На тези основания е направено искане за отмяна на обжалвания съдебен акт.

Засегнатото лице А. С. С. и неговият упълномощен защитник - адв.

Н. С. от АК - Стара Загора, редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание пред настоящата въззивна инстанция.

Представителят на Апелативна прокуратура – Бургас счита жалбата за неоснователна, а решението на първата инстанция за правилно и законосъобразно, поради което предлага същото да бъде потвърдено.

Апелативен съд – Бургас, след като обсъди доводите на страните и провери изцяло правилността на обжалвания съдебен акт, намери следното:

Въззивната жалба на упълномощения защитник на засегнатото лице е процесуално допустима - подадена е в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.

Разгледана по същество същата е неоснователна.

От събраните писмени доказателства се установява, че производството пред първата съдебна инстанция е било образувано по искане на компетентните органи на Кралство Нидерландия за признаване и изпълнение на решение № 9062 5422 5861 6626 от 23.06.2023 г., постановено от несъдебен орган в издаващата държава – Adm. verwerking flitsgegevens CJIB, Нидерландия, влязло в сила на 04.08.2023 г., с което на българската граждА. А. С. С. е наложена парична санкция в размер на 126 евро за извършено нарушение на правилата за движение – чл.2 от Закон относно административната уредба при нарушаване на разпоредби на Кодекса за движение по пътищата, изразяващо се в превишаване на максимално допустимата скорост на автомагистрала с 14 км/ч, осъществено на 13.06.2023 г. в 18:56 часа в община Хага (Система за контрол на пътното движение А 12 Хага, вдясно), при управление на МПС с рег. № 76 LTRD.

Наложената на А. С. парична санкция не е била заплатена в 2 предвидения срок, поради което е било издадено удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, като в съответствие с разпоредбите на чл. 4, вр. чл. 3, ал. 1 от ЗПИИАКОРНФС същото е било изпратено до Окръжен съд – Сливен в превод на български език. Към удостоверението е било приложено и копие на решението на несъдебния орган в издаващата държава /непридружено с превод на български език/.

Неоснователно е възражението на защитника на засегнатото лице за нередовно призоваване на А. С. в производството пред ОС – Сливен. Във връзка с призоваването на засегнатото лице, с оглед участието му в производството по реда на чл. 32, ал. 1 , вр. чл. 16, ал. 1 ат ЗПИИАКОРНФС, първоинстанционният съд е изискал предоставянето на справка за регистрирани постоянен и настоящ адрес на А. С. на територията на Република България. На основание получената информация от регистрите на Национална база данни „Население“ е била изпратена призовка за връчване на постоянния и настоящ адрес на лицето – гр. Нова Загора, ул. „Плиска“ № 3, която е върната в цялост с отбелязване от връчителя, че по сведение на ГА.

Владимирова /живуща на посочения адрес/ лицето е непознато.

Констатирайки, че засегнатото лице не може да бъде намерено на адреса, посочен в справката от НБД „Население“, първостепенният съд е предприел действия за призоваване на лицето по телефона, на установен чрез извършена справка с РУ Нова Загора телефонен номер. По делото е писмено удостоверено от съдебен секретар при ОС – Сливен, че на 19.09.2024 г. е провела разговор по телефона с лицето А. С. С., ЕГН: ********** на конкретно посочен телефонен номер, като я е уведомила за насроченото съдебно заседание на 20.09.2024 г. относно наложена финансова санкция от несъдебен орган на Нидерландия за нарушение на правилата за движение по пътищата, както и за възможността да си упълномощи адвокат /л. 20 от първоинстанционното производство/. С оглед кратките процесуални срокове за насрочване на делото, предвидени в производството по чл. 32, ал. 1 , вр. чл.

16, ал. 1 от ЗПИИАКОРНФС, призоваването по телефона е допустимо съгласно разпоредбата на чл. 178, ал. 11 от НПК, приложима на основание препращането в чл. 32, ал. 4 от ЗПИИАКОРНФС. По тези съображения са несподеляеми възраженията в депозираната жалба за нередовно призоваване на засегнатото лице пред първостепенния съд.

3

За да постанови съдебния си акт, първоинстанционният съд е отчел всички релевантни за предмета на делото обстоятелства и е достигнал до правилния и съобразен със закона извод, че са налице всички основания за признаване на решението на чуждестранния несъдебен орган, с което е била санкционирана българската граждА..

Въззивният съд, споделяйки приетото от първата инстанция, намира, че представеното удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета съдържа достатъчна информация относно идентификацията на лицето, санкционирано за извършено административно нарушение, описанието на обстоятелствата, при които е било извършено, правната квалификация на деянието, наложената санкция съобразно законодателството на издаващата държава, по отношение на която е признато задължение за плащане по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗПИИАКОРНФС.

Действително в съдържанието на удостоверението, при обобщеното представяне на фактическото положение и описание на обстоятелствата, при които е извършено правонарушението, включително място и време, не е посочено конкретното МПС, при управлението на което е извършено установеното превишаване на максимално допустимата скорост. С оглед на тази непълнота, в производството пред настоящата въззивна инстанция се извърши писмен превод от нидерландски на български език на приложеното към удостоверението решение на несъдебния орган в издаващата държава, от който е видно, че във въпросното решение се съдържа описание на всички фактически обстоятелства, при които е извършено нарушението, включително индивидуализиране на моторното превозно средство чрез посочване на регистрационен номер на същото. Наред с това се съдържа и уточнението, че този регистрационен номер е на името на засегнатото лице или това лице е било наемател на МПС-то.

Апелативният съд констатира наличие на съответствие между решението за налагане на финансова санкция и удостоверението по член 4, издадено от компетентния орган на издаващата държава, като от съдържанието и на двата документа се установяват всички елементи на извършеното нарушение.

При така установените факти настоящият въззивен състав изцяло споделя застъпеното от първоинстанционния съд становище за наличието на 4 законови предпоставки и липса на пречки за признаване на решението за наложена финансова санкция.

Решение, чието признаване се претендира, е издадено от несъдебен орган в издаващата държава въз основа на наказуемо деяние (правонарушение) по нейния национален закон.

Видно от удостоверението, в същото е изрично отбелязано, че описаното в същото деяние, попада в списъка от деяния, изброени в чл. 5, § 1 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, а именно като „поведение, което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, включително нарушения на разпоредбите за времетраенето на управление и почивка на МПС, както и разпоредбите относно опасни товари”. Предвид на това и съгласно чл. 30, ал. 2, т. 1 от ЗПИИАКОРНФС, в случая не следва да се извършва проверка за двойна наказуемост, като условие за признаване и изпълнение на решението.

Неоснователни са доводите на защитата, свързани с недоказаност на авторството на нарушението от страна на засегнатото лице, аргументирани с обстоятелството, че през посочения период на извършване на нарушението А.

С. изобщо не е била в издаващата държава, а се е намирала на територията на Република България. Въззивната инстанция намира за необходимо да припомни, че в процедура като настоящата съдът на изпълняващата държава не изследва факта на осъществяване на нарушението и неговото авторството.

Тези обстоятелства са установени по съответния ред в чуждата държава.

Процедурата по признаване на финансовата санкция е основана на взаимното доверие между държавите – членки и не включва допълнителна проверка на фактите от значение за административнонаказателната отговорност на засегнатото лице. Такава проверка не би била и възможна, защото българският съд не разполага с доказателствата, които са дали основание на чуждата държава да издаде решението за финансова санкция. Същевременно изпълняващата държава, в случая българската, основавайки се на принципа на взаимното доверие между страните от ЕС и техните правни системи (съдебна и административни), няма право по Рамково решение 2005/214/ПВР и по ЗПИИАКОРНФС да изисква допълнителна информация за доказаност на деянието, подробно описано в удостоверението. В случая е достатъчно, че в 5 него е посочена ясно санкционираната дейност, индивидуализирана по спецификата си, време, място и правно основание.

На следващо място, засегнатото лице А. С. има местоживеене на територията на Република България. Първоинстанционният съд е изискал и приел като писмено доказателство справка от НБД „Население“, от която се установява, че С. има регистрирани постоянен и настоящ адрес на територията на Република България, а именно в гр. Нова Загора, ул. „Плиска“ № 3, поради което въззивната инстанция приема, че в случая е изпълнено и заложеното в чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС като необходимо условие за признаване от страна на българския съд на решението за налагане на финансова санкция, тъй като декларирането на настоящ адрес в Република България по същество означава, че това лице пребивава на територията на нашата страна, а съгласно текста на чл. 94, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация, настоящ адрес е адресът, на който лицето живее. Неоткриването на санкционираното лице на постоянния и настоящия му адрес, поради задгранични пътувания или други причини, не е равнозначно на липса на местоживеене в страната.

Горните две обстоятелства сочат липсата на задължителна пречка за признаване на решението.

Апелативният съд се присъединява напълно и към изводите на първата инстанция, че в случая не е налице и някое от факултативните основания за отказ, визирани в чл. 35 от ЗПИИАКОРНФС. Удостоверението съдържа предвидените в закона и в Рамково решение 2005/214/ПВР реквизити. Лицето не е санкционирано за същото деяние в друга държава.