Решение № 213 от 18.06.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 213 гр. Карлово, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20255320101425 по описа за 2025 година

Производство по иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1-во от ЗЗД, предявен от Е. М. Б., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощника си адв. К. К., против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869 със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от управителя Н. П..

Ищцата твърди, че за периода 22.08.2022 г. до 03.10.2022 г. заплатила на ответното дружество сумата от общо 650 лева през системата „и.п., както следва: 300 лева на 22.08.2022 г. и 350 лева на 03.10.2022 г.

Твърди, че към датата на извършване на плащанията Б. нямала парични задължения към ответника, като въпреки това, се претендирало от негова страна заплащането на посочената сума. Ето защо извършените плащания били извършени без да има правно основание, което обуславяло правния интерес от предявяване на осъдителен иск.

Ищцата моли съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да й заплати сумата от 650.00 лева, получена от „Сити Кеш“ ООД при начална липса на основание, с която дружеството се е обогатило неоснователно за нейна сметка, ведно със законната лихва от датата 1 на подаване на исковата молба – 08.07.2025 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендират се и разноските по делото.

Ответното дружество, чрез адв. Х.М., оспорва предявения иск като недопустим, неоснователен и недоказан.

Твърди, че пред РС Карлово ищцата образувала общо четири дела, по които се претендират суми за връщане по един и същ договор за заем – Договор № 543945 от 05.07.2021 г. По гр. д. № 297/2025 г., гр. д. № 500/2025 г. и гр. д. № 1278/2024 г. – всички на на РС Карлово, били постановени решения, а четвъртото било настоящото. По този начин ищцата упражнила правото си на иск, като злоупотребила с формалното си право да инициира отделни производства по различните договори с една - единствена цел, а именно – да се генерират разноски по четири отделни производства.

Ответникът твърди, че процесуалното поведение на ищцата цели неправомерен резултат, а именно – да се увреди другата страна, като в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер. Въпреки, че ищцата имала възможност да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба претенциите си за връщане на недължимо платени суми по договор № 543945 от 05.07.2021 г., тя образувала четири с цел да се обогати за сметка на кредитора си с по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски. Това представлявало очевидна злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК. Съобразно установената съдебна практика съдът бил длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, която страните си дължат по силата на чл. 3 от ГПК, като при установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не следва да уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право /Определение № 174/26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. на ВКС, III г. о.;

Определение № 52/24.01.2017 по дело № 222/2017 на ВКС, ГК, IV г. о.; К. с/у И, № 9381/81, 25 юни 1987 г., Серия A № 119; Ш с/у Г, № 75529/01, 8 юни 2006 г. ; М. с/у Б, № 21558/03, 2 септември 2010 г., Б. с/у Л., № 44978/98, 15 юли 2003 г., К с/у Б, № 44626/98, 24 март 2005 г.; /Определение № 222 от 21.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1076/2014 г., III г. о., ГК,; Чирикоста и В.

2 с/у И, № 19753/92, 4 декември 1995 г., Серия A № 337 -A; Определение № 222 от 21.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1076/2014 г., III г. о., ГК.; Определение № 636 на Пловдивския апелативен съд от 25.11.2015 г. по гр. дело № 596/2015 г./

Ответникът изрично се позовава на практиката на СЕС, която давала указания на националните съдилища в смисъл, че основният критерий, който съдът следва да прилага при разпределянето на разноските по дела като настоящото, е именно добросъвестното упражняване на права от страна потребителя, както в съдебния, така и в извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца /Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по дело C -35/22 на СЕС, Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С-417/22 на СЕС/.

Отделно от горното, претенциите на ищцата за връщане на платена при липсващо основание сума били неоснователни. Извършените плащания били за погасяване на вноски по процесния договор за кредит, по който ищцата усвоила заемна сума в размер на 1000 лева. Тоест платените от Б. и суми били получени от „Сити Кеш“ ООД на валидно правно основание и не подлежали на връщане

Предвид изложеното, ответникът моли съда да отхвърли предявените от Е. М. Б. претенции, като неоснователни и да присъди в полза на „Сити Кеш“ ООД разноските по делото.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По отношение на въведеното възражение за злоупотреба с право, съдът намира същото за неоснователно. Ответникът поддържа, че ищцата е образувала четири отделни дела, при положение че е имала възможност да защити правата си в рамките на едно производство чрез предявяване на исковете с една искова молба, поради което счита, че е налице злоупотреба с право.

Настоящият съдебен състав счита, че поначало упражняването на материални и процесуални права е правомерно. Границите на това упражняване се определят от преследването на интереси, които законодателят признава за достойни за защита, както и от постигането на правомерни цели.

Излизането извън тези граници би могло да обоснове злоупотреба с право. В конкретния случай претенцията на ищцата за връщане на полученото без 3 основание не представлява превратно упражняване на право. Налице е валидно упражнено право на иск при наличие на правен интерес.

Същевременно, с оглед твърденията, че между страните са били сключени множество договори за паричен заем, установяването на релевантните факти по всеки един от тях в рамките на едно производство би довело до значително затрудняване на процеса. Освен това подаването на множество искови молби от едно и също лице не съставлява злоупотреба с процесуални права. С всеки предявен иск ищецът търси защита на отделно свое субективно материално право, което счита за нарушено или накърнено. Съгласно чл. 2 ГПК съдът дължи произнасяне по редовността, допустимостта и основателността на всеки предявен иск.

По основателността на предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД:

От представената по делото от ищцата Разписка №

0300016447343453 от 22.08.2022 г., се установява, че същата е направила в полза на ответното дружество банков превод в размер на 300.00 лева, с посочено основание – Е. М. Б. **********.

Ищцата представя и Разписка № 0300016780994292 от 03.10.2022 г., неоспорена от ответната страна, се установява, че е направила в полза на ответното дружество банков превод в размер на 350.00 лева, с посочено основание – ********** Е. М. Б..

Във връзка с оспорването на иска, ответното дружество е представило копие от договор за паричен кредит № 543945 от 05.07.2021 г. сключен между страните, по силата на който, „Сити Кеш“ ООД е предоставило на Е. М. Б. заем в размер на 1000 лева с последна падежна дата – 05.01.2023 г.

По искане на ответното дружество е допусната и изготвена съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективна и компетентна. От заключението на вещото лице Р. М. се установява, че по Договор № 543945 от 05.07.2021 г. на кредитополучателя е предоставена и усвоена сума в размер на 1000.00 лв., която е преведена по банков път на 05.07.2021 г. по сметка на получателя Е. М. Б., като преводът е осъществен от „Сити Кеш“ ООД чрез платежно нареждане за кредитен превод. Вещото лице е установило, че усвояването на главницата е извършено изцяло по банков 4 път, като сумата е постъпила по посочената сметка на кредитополучателя, с основание „заем съгласно договор 543945“, а наредител по операцията е кредитодателят „Сити Кеш“ ООД.

Констатирано е, че ищцата е извършила в полза на ответното дружество „Сити Кеш“ ООД плащания чрез системата „ИП“ в общ размер на 650.00 лв. – съответно 300.00 лв. на 22.08.2022 г. и 350.00 лв. на 03.10.2022 г.

Двете суми са осчетоводени от ответника и отнесени към Договор за кредит № 543945 от 05.07.2021 г. Общият размер на всички плащания, извършени от ищцата по посочения договор, възлиза на 3 500.28 лв., като вещото лице е изследвало начина на извършване на всяко едно от тях и е установило, че плащанията в периода от 24.08.2021 г. до 28.03.2022 г. в общ размер на 1 605.00 лв. са постъпили по сметка на „Кредирект" ЕООД по банков път и чрез ПОС терминал, докато плащанията след 29.07.2022 г., включително процесните, са извършени чрез „ИП“ и са постъпили директно при „Сити Кеш“ ООД.

С влязло в сила Решение № 413/26.03.2026 г. по възз. гр. д. № 2439/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив е установено, че Договор за кредит № 543945 от 05.07.2021 г. е нищожен на основание чл. 22 вр. чл. 11, т.

10 от ЗПК, поради което заемателят дължи връщане единствено на усвоената главница от 1 000.00 лв. Всяка сума, платена над тази главница, се явява получена от ответника при начална липса на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.

Ответникът е навел евентуално възражение, че искът следва да бъде отхвърлен, доколкото ищцата вече е получила надплатеното по договора чрез присъдени суми по други производства. Настоящият съд не споделя това възражение. От заключението на вещото лице се установява, че присъдените срещу „Сити Кеш“ ООД суми при начална липса на основание възлизат общо на 750.00 лв. и съответстват точно на плащанията от 29.07.2022 г. в размер на 500.00 лв. и от 15.08.2022 г. в размер на 250.00 лв., а процесните плащания от 22.08.2022 г. и 03.10.2022 г. не съвпадат нито по дата, нито по размер с нито едно от вземанията, предмет на влезлите в сила решения срещу ответното дружество. Що се отнася до присъдените срещу „Кредирект“ ЕООД суми в общ размер на 1 605.00 лв., вещото лице е установило категорично, че те съответстват на плащания, постъпили по сметка на това – различно 5 юридическо лице, в периода от 24.08.2021 г. до 28.03.2022 г., и нямат никаква връзка с процесните суми, постъпили директно при „Сити Кеш“ ООД. При това положение не е налице правна идентичност между предмета на настоящото производство и предмета на нито едно от влезлите в сила решения, поради което уважаването на иска не би довело до двойно присъждане, нито до неоснователно обогатяване на ищцата.

При тези данни, доколкото е установено, че ответникът е получил процесните суми при начална липса на основание, а не е провел насрещно доказване на правно основание за задържането им, искът се явява изцяло основателен и доказан. Ето защо предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД следва да бъде уважен в пълен размер, като ответното дружество „Сити Кеш“ ООД бъде осъдено да заплати на ищцата сумата от 650.00 лева, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.

По отношение на разноските:

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат направените по делото разноски – 50.00 лева/25.56 евро за заплатена държавна такса.

От пълномощника на ищеца се претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. За да определи размера на дължимото възнаграждение, съдът се съобрази с Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г., с което е постановено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдът установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Ето защо в конкретната ситуация, при сключен договор за правна защита при условията на чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, съдът на основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС отказва да прилага чл.2, ал.2 от Наредбата №1/09.07.2004г. за минималните адвокатски 6 възнаграждения.