Решение № 106 от 12.04.2022, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 106 гр. Перник, 12.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

ПЕТЪР В. БОСНЕШКИ

КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА при участието на секретаря ЕМИЛИЯ Г. ПАВЛОВА като разгледа докладваното от КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА Въззивно гражданско дело № 20211700500606 по описа за 2021 година

Производството е по реда на Глава двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ ”, чл. 258 и сл. от ГПК.

Производството по делото е било образувано по подадена въззивна жалба подадена от Л. Р. И., ЕГН: **********, от ***, чрез процесуалния му представител адв. Б.Б. срещу РЕШЕНИЕ № 260940 от 09.08.2021 г., постановено по гр. дело № 1235 /2021 г. по описа на Районен съд - Перник.

С жалбата първоинстанционното решение се оспорва изцяло като неправилно и незаконосъобразно и се моли да бъде постановено решение, с което да бъдат уважени изцяло исковите претенции.

В подадената въззивна жалба се излагат доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че по изп. дело № 1137/2013г. по описа на ЧСИ С. Д. е наложена възбрана на 30.11.2015г., тъй като към тази дата по делото било предоставено единствено удостоверение за тежести от Агенцията по вписванията, което по своята правна същност представлявало справка, а не изпълнителен способ, годен да прекъсне давността.

Въззивникът твърди, че доколкото от дата 10.12.2013г. (датата, на която е образувано изп. дело № 1137/2013г. по описа на ЧСИ С. Д.) до дата 20.01.2017г. (когато са наложени запорите по изпълнителното дело) е изминал период от време повече от две години, през който не са предприети същински изпълнителни действия, то изпълнителното дело било 1 прекратено по силата на закона. Въззивникът добавя, че тъй като взискателят по изпълнителното дело не бил заплатил необходимите такси за извършването на поисканите с молбата по чл.426 ГПК изпълнителни способи, а и в нея липсвало овластяване по чл. 18 ЗЧСИ, то всички извършени действия от съдебния изпълнител били недействителни. Във въззивната жалба на следващо място е посочено, че първоинстанционният съд не бил съобразил, че при прекратяване на изпълнителното дело всички предприети изпълнителни действия се обезсилват по право и не могат да бъдат отчитани като валидни юридически факти, прекъсващи погасителната давност.

В законноустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала отговор на въззивната жалба.

При извършената по реда на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК служебна проверка, съдът е намерил, че жалбата е допустима (по съдържание е въззивна жалба, подадена против подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, в срока по чл. 259 ГПК, от процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването) и е съобразена с изискванията за редовност по чл. 260 и 261 ГПК и е насрочил делото, като е докладвал същото.

В съдебно заседание жалбоподателя, чрез процесуалния си представител, подържа така депозираната въззивна жалба, като моли да бъде отменено първоинстанционното решение по съображенията изложени във въззивната жалба. Моли присъждане на направените разноски по представен списък по чл. 80 от ГПК.

В съдебно заседание въззиваемата страна, не изпраща процесуален представител, като въззиваемото ответно дружество, е депозирало писмена молба, чрез юк М., с която моли да се даде ход на делото, оспорва въззивната жалба, няма възражения по доклада на съда, както и заявява, че няма други доказателствени искания. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено, както и да и да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна, като моли същото да бъде намалено до предвидения минимум.

Пернишки окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

С Решение № 260940 от 09.08.2021 г., постановено по гр. дело № 1235 /2021 г. по описа на Районен съд - Перник, с което съдът е отхвърлил като неоснователни исковете, предявени от Л. Р. И., ЕГН:**********, от *** чрез адв. Б. срещу „Топлофикация - Перник” АД, ЕИК 113012360, със седалище и адрес на управление гр. Перник, кв. „Мошино”, ТЕЦ „Република”, с които ищецът е искал да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1372.21 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011 г., 288.75 лева – обезщетение за забава за периода от 30.06.2009 г. до 23.11.2012 г. и 133.22 лева – разноски, ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на вземането – обективирани в изпълнителен лист от 08.11.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 3820/2013 г. по описа на Пернишкия РС и претендирани по изп.д. № 1137/2013 г. по описа на ЧСИ С. Д., 2 поради погасяване на сумите по давност. Съдът е осъдил Л. Р. И., с ЕГН: ********** ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на „Топлофикация Перник“ АД, с ЕИК:

113012360 сумата от 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото исково производство.

Районният съд не е уважил така предявения иск, като е приел същият за неоснователен, тъй като е приел по делото, че видно от материалите по приложеното изп.д.

№ 1137/2013 г. по описа на ЧСИ С. Д., от ответника „Топлофикация Перник” АД е депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 от ГПК срещу ищеца за вземанията, които са бил предмет на първоинстанционното производство. В тази връзка по подаденото заявление районният съд е издал заповед № 3944/08.07.2013 г. по ч.гр.д. № 3820/2013 г. по описа на РС Перник. Доколкото заповедта е влязла в сила, по делото е издаден изпълнителен лист от 08.11.2013 г. Въз основа на последния по молба на ответното дружество от 10.12.2013 г. е образувано изпълнително дело при ЧСИ С. Д., като на последната е възложено да извърши действия по принудително изпълнение /продан на вещи, изпълнение върху парични вземания/. От приложеното в цялост копие от изпълнителното дело съдът е приел, че се установява, че по същото са извършвани справки за имущественото състояние на длъжника като до същия е изпратена и покана за доброволно изпълнение от 08.01.2014 г. – относно която са налице данни за връчването й чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47 от ГПК. На следващо място се установявало, че на 30.11.2015 г. от ЧСИ Д. е наложена възбрана върху недвижим имот на длъжника. Наложени са и два запора на банкови сметки – от 20.01.2017 г., а впоследствие и запор на моторно превозно средство /МПС/ – от 30.03.2017 г. Отново на 30.03.2017 г. е наложена и възбрана на недвижим имот, собственост на длъжника ищец. По изпълнителното дело е постъпила молба от взискателя ответник с дата 26.07.2018 г., като в същата се съдържа искане за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника. В тази връзка и от ЧСИ Д. е наложен запор на 18.10.2018 г. Други действия по изпълнителното дело не са били извършвани, като липсват данни да са събрани и суми от длъжника.

След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от ГПК, Пернишкият окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима - подадена е от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява валидно. Същото е постановено от съдия от Пернишкия районен съд, в рамките на неговата компетентност и в предвидената от закона форма.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата. Преценявайки изложените доводи, становището на насрещната страна, както и събраните по делото доказателства Пернишкият окръжен съд намира следното:

Предявените искове пред ПРС са отрицателни установителни искове и са били правилно квалифицирани от първата инстанция като такива, с правно основание по чл. 124, 3 ал. 1 от ГПК – за установяване недължимост на вземанията по изпълнителен лист от 08.11.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 3820/2013 г. по описа на РС Перник. Съдът правило е възприел посочената правна квалификация, доколкото от твърденията в исковата молба / а и от представените по делото доказателства/ се установява, че към момента на предявяване на исковата претенция не е налице висящо изпълнително дело относно процесните вземания.

Предявеният пред първоинстанционния съд иск е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение, с което е признато вземането му, а именно погасяването на вземанията, поради изтекла погасителна давност. По аргумент от разпоредбата на чл. 416 от ГПК с изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК и влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК настъпва стабилитетът на последната и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, води до невъзможност да се обсъждат доводите, основани на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка, поради което настоящият състав намира, че не следва да ги обсъжда.

В настоящото производство подлежат на преценка единствено фактите, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г. е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр.275 от 1950г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл.

156г ЗГС). Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален съдебен акт - заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение - същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т.

1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения. Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата 5годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното поведение на длъжника. В този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение №37/24.02.2021 по дело №1747/2020 на ВКС, ГК, IV г.о., съгласно което „По делото не е отчетено също, кога е влязла в сила заповедта за 4 изпълнение, тъй като от изтичането на срока за възражение, когато влиза в сила на заповедта за изпълнение, започва да тече 5-годишната давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо“ както и Определение № 214 от 15.05.2018г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., съгласно което „Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.“. В същия смисъл са и Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от