Присъда № 74 от 21.03.2023, Районен съд - Пловдив

МОТИВИ към Присъда № 74/21.03.2023г. по НЧХД № 4732/2022г. по описа на ПРС - ХХІІІн.с.

С тъжба от 26.08.2022г. Я.Х.Б. от гр. Пловдив, ЕГН ********** е повдигнал обвинение срещу Д.А.Г. ЕГН ********** от гр. Пловдив, за това, че на 26.02.2022г. в гр.Пловдив е разгласил позорно обстоятелство и му е преписал като го е нарекъл „.....“, като клеветата е нанесена публично и на длъжностно лице или представител на обществеността при или по повод изпълнение на службата или функцията му– престъпление по чл.148 ал.2 вр. ал.1 т.1 и т.3 вр.чл.147 ал.1 от НК.

Тъжителят поддържа така повдигнатото обвинение, като моли съда да наложи на подсъдимия наказание, отговарящи на целите по чл.36 от НК.

Подсъдимият Д.А.Г. не се признава за виновен, не дава обяснения по случая.

На основание чл.84 и следващите от НПК във връзка с чл.45 и следващите от ЗЗД са предявени граждански искове от частния тъжител Б. против подсъдимия Г за сумата от 5000лв., като обезщетение за причинените на първия неимуществени вреди от деянието, вменено във вина на подсъдимия.

Б. е конституиран и като граждански ищец по делото, като чрез повереника си адв. Х изцяло поддържа заявената претенция и моли същата да бъде уважена в пълен размер.

Съдът, въз основа на събраните и приложени по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира и приема за установено от фактическа и правна страна следното :

Подсъдимият Д.А.Г. е роден на .....г. в село С., общ. Т., обл. Х., живущ в гр. Пловдив, ....., български гражданин, ЕГН: **********.

Тъжителят работел като водещ в телевизия ПОТВ със седалище гр.

Пловдив, което имало за предмет анализ на актуални политически въпроси.

На 26.02.2022г., след края на неговото авторско предаване „Под сянката на очевидното“ в посочената телевизия, след предварително получена информация от почетното консулство на Украйна в Пловдив, Б. се свързал с посочена му от там представителка на украинската общност в гр. Пловдив.

Разговорът бил свързан с идея на тъжителя да направят интервю, свързано с инвазията на Руската федерация в Украйна. От украинската гражданка той получил покана да присъства на митинг, организиран от украинската общност срещу военните действия, започнали в Украйна на 24.02.2022г. Митингът бил организиран пред паметника на Гюро Михайлов и неговите загинали другари, на площад „ Централен“ в гр. Пловдив. Началото на митинга било обявено за 18.00 часа и Б. присъствал там от неговото начало. В качеството си на журналист, разговарял с много от участниците. На митинга бил дошъл и свидетелят С.Г. — бивш депутат в Народното събрание, заедно със свидетеля 1

А.Г.А. и подсъдимия Д.Г.. В един момент свид. Г. дал интервю на присъстващи пловдивски журналисти. Някои от казаните от него неща направили впечатление на тъжителя, че са в дисонанс на целта на митинга.

След края на разговора с другите журналисти, Б. се опитал да разговаря със свид. Г. и да го накара да изслуша мнението му за изказаното от него в интервюто.

След два дни на тъжителят било съобщено, че предаването му в ПОТВ се снема от екран и че няма повече работа в телевизията.

Гореописаната фактическа обстановка се установява по категоричен начин на първо място от показанията на разпитаните в хода на съдебното следствие свидетели А.Г.А., С.Г. Г. и отчасти от тези на свидетелите К.Г.С. и С.И.М., както и от приобщените по делото писмени доказателства-писма от Пловдивска обществена телевизия, свидетелство за съдимост.

Съдът изцяло кредитира и напълно възприема показанията на свидетелите А. и Г., като счита посочените гласни доказателства за логични, последователни, вътрешно непротиворечиви, в синхрон помежду си, отговарящи на приобщените по делото писмени доказателства, а и незаинтересовани. В така цитираните гласни доказателства се констатира почти пълно припокриване относно обстоятелствата, предхождащи, съпътстващи и непосредствено последвали самия инцидент.

От друга страна съдът не възприема заявеното от свидетеля М., доколкото твърденията му, че на 24.02.2022г. е придружил тъжителят на протест на украинци, на който възникнал конфликт между тъжителя и подсъдимия, като последния го нарекъл „руска подлога“ и го заплашил, че ще го унищожи, по никакъв начин не се подкрепят, а напротив – изцяло се опровергават от останалите гласни доказателства, изхождащи от очевидци по случая – горецитираните свидетели Г. и А.. На първо място свид. М. говори за различна дата на протеклите събития, от тази посочена дори от самия частен тъжител. Освен това неясно остава в качеството си на какъв същият е бил с Б. на протеста, а освен това единствено той твърди факти и обстоятелства, изложени в тъжбата, изцяло опровергани от горепосочените очевидци на протеклите събития и неподкрепени с други, обективни и убедителни доказателства по делото.

Предвид гореизложеното и съдът намира, че показанията на свид. М. относно това какво се случило на инкриминираните в тъжбата дата и място, за неистински, противоречащи на останалите доказателства по делото и депозирани не с цел установяване на обективната истина, а изцяло в интерес тезата на частния тъжител.

Що се отнася до показанията на свидетеля С., то не са налице основания същите да не бъдат кредитирани, но същите не представляват пряк източник на информация относно главните факти, подлежащи на доказване по делото.

Това е така предвид обстоятелството, че С. нито е присъствал на митинга на 26.02.2022г., нито има преки впечатления за протеклите там събития.

2

Всъщност същият само преразказва това, което му е заявил тъжителят Б. и изцяло депозира по делото неговата гледна точка относно случилото се.

Въз основа на гореизложените гласни доказателства следва безспорният извод, че събитията на инкриминираните дата и място са се развили именно по описания в настоящите мотиви начин. В тази връзка свидетелите Г. и А. подробно и еднопосочно описват случилото се. По отношение на тях не съществуват никакви разлики относно това кой какви действия е извършил.

Във връзка с тези обстоятелства съдът намира, че следва да се довери на тези показания като доказателствено средство. Основание за това схващане на състава е преди всичко както вътрешната непротиворечивост, последователност и логичност на заявеното от посочените свидетели, така и преди всичко факта, че изложеното от него се подкрепя по един категоричен начин от горепосочените писмени доказателства по делото. Така във връзка с най-съществените елементи на повдигнатото обвинение, описаното от двамата свидетели относно събитията, произтекли на инкриминираната дата, категорично се подкрепят от една страна помежду си, а от друга от напълно безпристрастните и кредитирани от съда писмени доказателства – писма от Пловдивска обществена телевизия. Цитираните свидетели подробно описват лично възприетите от тях действия и на Г. като са категорични в твърдението си, че подсъдимият изобщо не е контактувал с тъжителя, който дори не са сигурни, че е присъствал на митинга. Още повече, че въпреки предоставената за това надлежна възможност, частният тъжител не ангажира обективни, убедителни и безпристрастни доказателства в подкрепа на твърденията си.

На следващо място основен момент на доказване е и факта доколко инкриминираните по делото изявления на подсъдимия осъществяват от обективна и субективна страна съставите на вмененото му във вина престъпление по чл.148 ал.1 т.1 и т.3 вр. чл.147 ал.1 от НК, тоест дали те представляват казване на нещи унизително за честта и достойнството на К. в негово присъствие, респективно разгласяване на позорно обстоятелство от страна на подсъдимия.

На първо място разграничителният критерий между съставите по чл. 146 и чл. 147 НК е характерът на информацията, отнасяща се до пострадалия. В първия случай деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел. При клеветата не се дава личностна оценка на пострадалия, а се разпространяват позорни обстоятелства за честта му, които не са истински или му се преписва престъпление, което не е извършил. В разглеждания случай характерът на казаната информация по адрес на тъжителката сочи на негативна оценка на нейната личност, а не на позорни обстоятелства, които не са истински. В Преамбюла на Конституцията достойнството на личността е издигнато във върховен принцип. То според конституционните разпоредби - чл. 4, ал. 2 и чл.

32, ал. 1 , се гарантира от държавата и всеки има право на защита срещу 3 посегателствата, които го накърняват.

Достойнството като присъщо на човешката личност, от което произтичат равните и неотменими права на всички членове на човешкото общество, е признато и в Преамбюла на Всеобщата декларация за правата на човека и на международни договори, по които България е страна - Международния пакт за икономическите, социалните и културните права и Международния пакт за гражданските и политическите права . Тези международни договори задължават държавите - страни по пакта (чл. 2 ), да гарантират и да осигуряват упражняването на съответно признатите права.

Наказателната отговорност за обида и клевета е една от юридическите гаранции, които осигуряват закрилата на достойнството на личността.

Нейното установяване в чл. 146, 147 и 148 НК отговаря на отбелязаното изискване, съдържащо се в Конституцията и в двата международни договора, за задължението на държавата да гарантира личното достойнство. Освен това предвиждането й не е в противоречие с чл. 39 - 41 от Конституцията и не е в несъответствие с чл. 10 от конвенцията .

В чл. 39 - 41 от Конституцията и чл. 10 от конвенцията е прогласено правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. В неговия обсег се включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и да получава, съобщава и предава мнения, идеи или информация независимо от начина на изразяване. Това е едно от основните права на личността. То е в основата на демократичните процеси, представлява един от най-важните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, и е условие за неговия напредък и за развитието на всеки човек. Изключителното му значение е подчертано в Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г.

Посоченото право не е абсолютно. Основания за ограничаването му се съдържат в Конституцията - в чл. 39, 40 и 41 , които не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в общия за всички права чл. 57, ал. 2 , който не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако накърнява права или законни интереси на другия. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т. 2 от конвенцията , допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели.

Когато конкретизират ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, Конституцията освен останалите посочва правата и доброто име на другите граждани, а конвенцията - репутацията и правата на другите. Така посочените ценности обхващат присъщите на човешката личност чест, достойнство, добро име. Те именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с 4 него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму).

Поради това отговорността (наказателна и гражданска) за обида и клевета като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо и от Конституцията , и от конвенцията .

Ограничителната мярка трябва да бъде пропорционална (съразмерна) с характера на защитавания интерес. Извод за съществуването на това изискване съдът е направил при тълкуване на чл. 39 - 41 от Конституцията , като е приел, че "степента, в която е допустимо ограничаването на правото свободно да се изразява мнение, е в зависимост от значимостта на интереса, преценен като също подлежащ на конституционна закрила" - Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к. д. № 1 от 1996 г. Извод за наличие на същото изискване следва и от чл. 10, т. 2 от конвенцията , според който ограничението трябва да е необходимо в едно демократично общество.