Решение № 3354 от 03.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3354 гр. Пловдив, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330107225 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба и уточнение към нея от 30.07.2024г., подадени от „София Комерс Кредит Груп“ АД срещу Е. Д. М., с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл.86, ал. 1 ЗЗД, с които се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца следните суми: сумата от 621, 37 лева- главница, дължима по Договор за потребителски кредит от **., сключен между страните и сумата от 93, 73 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от 08.09.2022 г. до 25.04.2024г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на входиране на исковата молба в съда /25.04.2024г./ до окончателното й заплащане.

В исковата молба и уточнението към нея с вх. № 80217/ 30.07.2024г. ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит от 07.07.2022г.

По силата на цитирания договор, ответникът усвоил сумата от 700 лв., която следвало да бъде върната, ведно с договорената възнаградителна лихва на 12 месечни вноски до дата 07.07.2023г. Заемната сума е усвоена изцяло от длъжника чрез системата на „**“.

Длъжникът е преустановил плащанията по договора, като към датата на подаване на исковата молба в съда всички вземания по договора са падежирали. Поддържа се, че длъжникът не е изпълнил точно задължението си по кредитното правоотношение, поради което дължи освен главницата, така също и мораторна лихва в горепосочения размер. Предвид изложеното, моли се така предявените искове да бъдат уважени.

Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от назначения на ответника особен представител. Оспорва иска по основание и размер.

Възразява, че не е сключвал процесния договор за кредит с ищеца, както и че не е усвоявал главницата в размер от 700 лв. Възразява се, че договорът за кредит е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК. Излагат се твърдения, че при формиране на 1 приложимия към договора годишен процент на разходите не е съобразено задължението на потребителя по чл. 5, а именно- да заплати неустойка в полза на кредитора в размер от 618, 36 лв. при непредоставяне на обезпечение в срока по чл. 4 от договора. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка при неосигуряване на обезпечение не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че неточното посочване на размера на ГПР води до цялостна недействителност на договора за кредит. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Моли се предявените искове да бъдат отхвърлени.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между ищеца „София Комерс Кредит Груп“ АД като заемодател и Е. Д. М. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит от **. /л. 4 - 6/. Усвоената от потребителя главница по цитирания договор за кредит възлиза на 700 лв., като сумата е преведена от ищеца – кредитор на ответниказаемател чрез системата на „**“ на дата **. (разписка на л. 7 от делото).

Отразеният в договора за кредит фиксиран годишен лихвен процент е 41, 16%, годишният процент на разходите е 49, 89%, а задължението следва да се погаси на 12 месечни вноски до 07.07.2023г. (съобразно приложения към договора за кредит погасителен план).

Съобразно 4 от договора за кредит, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) физическо лице- поръчител, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер от надвишаващ 90 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по- нисък от 1.5 минимални работни заплати или 2) две физически лица- поръчители, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по- нисък от 1.5 минимални работни заплати. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, съобразно чл. 5 от договора, потребителят се е задължил да заплати на кредитора неустойка в размер от 618, 36 лв., която кредиторът е разсрочил в погасителния план, като към всяка от анюитетните вноски се добавя сума в размер от 51, 53 лв.

Същевременно, в чл. 1 от договора е посочено, че общата сума за погасяване от потребителя е в размер от 865, 68 лв. (тоест, вземането за неустойка не се включва в общо посочената за заплащане сума).

От приетото по делото заключение по изготвената съдебно- счетоводна експертиза (л. 88- 92) се изяснява, че по силата на процесното кредитно правоотношение, ответникът е усвоил сума в размер от 700 лв. на дата 07.07.2022г.

Потребителят е заплатил на кредитора по правоотношението сума в размер от 125 лв.

В своето заключение, експертът е отразил и че при формиране на посочения в договора за кредит ГПР, е включено единствено вземането за възнаградителна лихва.

При включване на вземането за неустойка (разписано в чл. 5 от договора), ГПР се равнява на 381, 81%.

Съдът кредитира в цялост заключението на вещото лице, като счита същото за обективно, обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

2

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ищеца "София Комерс Кредит Груп" АД като заемодател и ответника Е. Д. М. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 700 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи ( арг. чл. 23 ЗПК).

В процесния случай, твърденията за недействителност на договора за кредит поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузите на чл. 4 и чл. 5 от Договора за кредит. Посочените разпоредби от договора, възлагат в тежест за заемателя да осигури в тридневен срок от сключване на договора едно измежду следните обезпечения: 1 ) физическо лице- поръчител или 2 ) две физически лица- поръчители, които следва да отговарят на отразените по- горе кумулативно поставени изисквания.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4 и чл. 5 от договора за кредит и съпоставянето им с естеството на сключения договор, налага разбирането, че по своето същество те представляват неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставят избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които клаузите на чл.

4 и чл. 5 от договора въвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси кредитно финансиране от небанкова кредитна институция в сравнително нисък размер (700 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност в изключително кратък период да осигури едно или две физически лица- поръчители, които да отговарят на кумулативно поставените изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Последното обстоятелство се изяснява с категоричност от приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза, съобразно която при включване на вземането за неустойка, ГПР се равнява на 381, 81% (което само по себе си е значителна разлика с отразения по договора ГПР от 49, 89%).

Гореизложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в приложимия към договора погасителен план, изначално разсрочва 3 вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 89 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 5 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена при формирането на ГПР.

Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на драстично по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Отделно от това, чрез вменяване в тежест на потребителя да осигури обезпечение по договора, се прехвърля изцяло върху длъжника риска от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя.