Решение № 317 от 29.04.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 317 гр. гр. Хасково, 29.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20245640101312 по описа за 2024 година

Предявени са от Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, бул.***************, чрез адв. Д.М., съдебен адрес: гр.София, бул.“Ал.Стамболийски“ № 125-2, ет.5, офис 5-3, против “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, обективно съединени иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит, вр. чл.11, ал.1,т.9 и т.10, вр. чл. 19 от ЗПК - за прогласяване недействителността на сключен с ответника договор за потребителски кредит, в условията на евентуалност - иск с правно основание чл.26, ал.1, вр. чл.22, вр. чл.11, вр. чл. 19 ЗПК, вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП - за прогласяване недействителността на клаузата на чл. 27 от същия, както и кумулативно обективно съединен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 06.08.2021г. сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит от разстояние № 720362, по силата на който получил в заем сума в размер на 1 250 лева, при размер на годишната лихва от 36%, размер на ГПР 42,58%, размер на общата сума, която следвало да върне – 1 398.37лева и срок на погасителния план 6 месеца. В чл. 17 от договора било предвидено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на посочени в ОУ условия, или банкова гаранция в полза на 1 институцията, отпуснала кредита. В чл. 27 от същия било уговорено също, че при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка на кредитора в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит, платима разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски по кредита. Поради непредставяне на обезпечение по кредита в срок, на ищеца била начислена неустойка в размер на 703.55 лв. и така общата сума, която следвало да върне по кредита, станала в размер на 201.92 лева. Ищецът твърди, че е погасил сумата по сключения договор изцяло, включително и сумата за неустойка. Счита прцесният договор за нищожен на основание чл.

10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма, както и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно - годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В нарушение на императивните правила в договора ГПР бил посочен само като процент, без описание на основните данни, които послужили за неговото изчисляване, на компонентите които са включени в него и и как се формира същия. В договора бил посочен единствено годишен лихвен процент по заема, без посочване как същият се съотнася към ГПР. Описаните в съдържанието му такси и разходи – възнаградителна лихва и неустойка водели до различен от посочения ГПР.

Това следвало да се приравни на ситуацията на непосочване на ГПР в договора, според практиката на СЕС. Също така ищецът поддържа, че е налице грешно посочване на ГПР в процесния договор, а действителния такъв е в размер, многократно надвишаващ допустимия по чл. 19, ал.4 от ЗПК.

Освен това, била налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора, поради което ищецът поддържа нищожност на договора и по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. В случая се касаело за еднотипни договори, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. Относно клаузата за дължимост на неустойка се поддържа, че със същата се целяло прехвърляне на задължението на кредитора да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя, който следвало да осигури обезпечение, едва след като кредитът е отпуснат, и ако той не сторел това, дългът му нараствал. Т.е. - вместо кредиторът да следи за неразумно кредитиране, същият налагал неимоверно голяма неустойка, с която повишавал риска от изпадането на кредитополучателя в неплатежоспособност.

Отделно от това неустойката за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди била типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Налице било и заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, тъй като разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на 2 потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза се уговаряло в полза на кредитора още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, от което за кредитора не произтичали вреди и всъщност с нея се обезпечавали вреди, които се обезщетявали с мораторната лихва, а подобно кумулиране на неустойка за забава и мораторна лихва било недопустимо. Също така, в случай на непредставяне на обещано обезпечение кредиторът имал право на осн. чл. 71 ЗЗД да поиска незабавно изпълнение на цялото задължение, но в случая кредиторът вместо да санкционира неизпълнението с предсрочна изискуемост, същият начислявал неустойка.

Всъщност според него нито една от страните по договора нямала реално намерение да бъде предоставено обезпечение, предвид на което плащането за неустойка не се явявало „неустойка“ по смисъла на закона, а представлявало скрито възнаграждение за кредитора, дължимо под условие и прикрито като „неустойка“. Ищецът счита уреждащата я клауза за изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Тя задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Тази клауза не била и индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. С уговорената неустойка се целяло и заобикаляне на предвидения максимален размер на Годишен процент на разходите/ГПР/ - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ответното дружество не било включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“, която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което следвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза не както е посочен в договора, а многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. В случая било налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. С тези действия ответникът заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника.

Неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Начислената неустойката безспорно попадала в изискванията на Директивата като предвидим общ разход, който обуславяло сключването на договора при тези условия и бил предварително заложен. По тези съображения тези клаузи изисквали размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там - в ГПР. Ето защо неправилното 3 му изчисляване и посочване било самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това било и обстоятелството, че посочването на ГПР било изведено като съществено условие на договора.

Това следвало и от сравнителноправния прочит на уредбите на държавите ог ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно било формулирано и затвърждавано. Грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно - целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. На следващо място, ищецът счита процесният договор за нищожен и на основание на чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради нищожност на клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/, поради противоречието й с добрите нрави. Така определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се включвал и начислената „неустойка“) бил изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. - двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до нищожност и на целия договор. В условията на евентуалност и в случай че съдът приеме договора за валиден и действителен, ищецът поддържа нищожност на отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност, а именно – на клаузата, с която е начислена процесната неустойка, в размер на 0.9%. Това обуславяло правен интерес за ищеца от предявяване и на осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. от ЗЗД за претърпени имуществени вреди. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на сключения с ответното дружество Договор за потребителски кредит № 720362, на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК, а в условията на евентуалност – да бъде провъзгласена нищожността на клаузата на чл.27 от Договор за потребителски кредит № 720362, както и да осъди ответното дружество да му заплати сумата в размер на 358.39 лева, представляваща недължимо платена сума за неустойка по процесния Договор за потребителски кредит № 720362, ведно със законната лихва върху сумата, 4 считано от датата на депозиране на исковата молба – 27.05.2024г. до окончателното й изплащане. Претендира направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение.

Ответникът счита предявените искове за допустими, но неоснователни и моли съда да отхвърли същите. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

На 06.08.2021г. между страните е сключен договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 720362, по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 1250 лева, при лихвен процент в размер на 36% и ГПР 42,58%. Към договора е приложен погасителен план, представени са СЕФ и общи условия за предоставяне на потребителски кредити от разстояние, уреждащи отношенията между „Стик-Кредит“ АД и потребителите, разписка за извършено плащане на сума в размер на 1250 лева на 06.08.2021г.

За изясняване на делото от фактическа страна съдът назначи и изслуша съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение възприема изцяло като компетентно и обективно дадено. Вещото лице установява, че общо изплатената сума от Е. С. М. по договора за потребителски кредит предоставен от разстояние № 720362/06.08.2021г. възлиза на 1684.37 лева. От депозираното заключение се установява, че с последното плащане на 11.10.2021г. кредитът е предсрочно погасен. Експертизата изчислява при размер на отпуснатия кредит 1250 лева и общо изплатена сума по кредита в размер на 1684.37 лева, съобразно периода на погасяване на кредита, действителният размер на ГПР по процесния договор, на 573.41%. В този разход вещото лице включва и разхода за неустойка за непредоставено обезпечение по договора, който потребителят заплатил.