Решение № 2275 от 06.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2275 гр. София, 06.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20251110145493 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба на С. Н. К. против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с искане сключеният между ищеца и първия ответник Договор за паричен заем № ***/27.03.2024 г. да бъде прогласен за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а при условията на евентуалност клаузата, регламентираща размера на възнаградителна лихва по съглашението да бъде прогласена за недействителна, и искане сключеният между ищеца и втория ответник Договор за предоставяне на гаранция № ***/27.03.2024 г. да бъде прогласен за недействителен на основание чл. 26, ал. 1, пред. 2 и пред. 3 ЗЗД, а в условията на евентуалност да бъде прогласена недействителността на клаузата по чл. 3, ал. 1 от договора, предвиждаща задължение за потребителя за заплащане на възнаграждение по съглашението в размер на 3848,25 лева. Направено е искане сторените в производството съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответниците.

В исковата молба са изложени твърдения, че на 27.03.2024 г. между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“АД бил сключен Договор за паричен заем № ***, по силата на който на ищеца бил предоставен заем в размер на 6500 лева, като на същата дата между С. Н. К. и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД бил сключен договор за предоставяне на поръчителство във връзка с процесния договор за кредит, като кредитополучателят следвало да заплати сумата в размер на 3848,25 лева. Ищецът поддържа, че уговореното възнаграждение по договора за гаранция представлява по същество скрита възнаградителна лихва или такса по усвояване на кредита, респ. задължението е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите по кредита. В исковата молба са изложени твърдения, че формално посочения в договора ГПР не разкрива действителните икономически последици за потребителя от сключване на сделката, респ. договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Ищецът поддържа, че договорът за гаранция от своя страна също е недействителен поради противоречие на сделката с добрите нрави, както и поради заобикаляне на императивните норми на ЗПК.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД чрез процесуалния си представител юрисконсулт Кирилова поддържа доводи за недопустимост 1 на предявения срещу дружеството иск за прогласяване на сключения между страните договор за кредит за недействителен, тъй като за ищеца липсва правен интерес от установителна претенция. По същество на спора исковата претенция е оспорена. С отговора са оспорени поддържаните в исковата молба твърдения за недействителност на договора за кредит. Процесуалният представител на страната сочи, че сключването на договор за поръчителство не представлява задължително условие за отпускане на кредит. С отговора са оспорени и поддържаните от ищеца твърдения, че възнаграждението дължимо от потребителя по сключения договор за поръчителство следва да бъде включено в годишния процент на разходите по кредита. По изложените доводи е направено искане предявените искове да бъдат отхвърлени, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените съдебни разноски. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД чрез процесуалния си представител юрисконсулт Златанова поддържа доводи за недопустимост на производството в частта относно предявеният иск за прогласяване на договора за поръчителство за недействителен, тъй като за ищеца липсва правен интерес от търсената защита. По същество на спора исковата претенция е оспорена. В отговора на исковата молба са изложени твърдения, че договорът за поръчителство е действителен, а възнаграждението за поръчителя има характера на възнаграждение дължимо на лице, което по занятие предоставя услуги по гарантиране на задължения на контрагенти. По изложените доводи е направено искане производството да бъде прекратено, а при условията на евентуалност исковите претенции на ищеца да бъдат отхвърлени. Направено е искане сторените от дружеството съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ищеца. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.

По направеното от ответниците възражение за недопустимост на производството, съдът приема следното:

Съгласно актуалната практика на СЕС, намерила израз в Решение от 23.11.2023г. по дело С-321/22, явяваща се обвързваща за настоящия съд, е прието, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разгледан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, които съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискват доказването на правен интерес, за да може да се уважи иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на дадената недължима престация. От изложеното следва, че ищецът има правен интерес както от предявяване на иск за прогласяване на нищожността на сделката, така и от осъдителна претенция за връщане на даденото по договора.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявените искове за прогласяване на Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/27.03.2024 г. и Договор за предоставяне на гаранция № ***/27.03.2024 г. за недействителни, респ. отделни договорни клаузи, е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора са сключени договори за кредит и поръчителство с описан в исковата молба предмет, както и че договорите, респ. отделните клаузи, са недействителни на соченото от страната основание.

Страните не спорят, че между ищеца и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД е сключен Договор за паричен заем № ***/27.03.2024 г., по силата на който дружеството е предоставило на С. Н. К. паричен заем в размер на 6500 лева, като кредитополучателят се задължил да върне отпусната сума ведно с възнаградителна лихва на петнадесет месечни вноски. Съгласно чл. 4 заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на 2 сключване на договора за кредит да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица, които отговарят на изисквания свързани с трудовата им ангажираност и финансово състояние; 2. Банкова гаранция с бенефициер заемодателя; 3.

Одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. От представения Договор за предоставяне на гаранция № ***/27.03.2024 г. сключен между ищеца и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД се установява, че кредитополучателят се задължил да заплати на дружеството „гарант“ сумата в размер на 3848,25 лева, представляваща възнаграждение за предоставена гаранция за обезпечаване на процесния договор за кредит.

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

От съдържанието на чл. 4 от договора за кредит, съгласно която заемателят следва да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица-поръчители, които да отговарят на определени разписани в съглашението условия, банкова гаранция в размер на отпуснатата в заем сума или одобрено от заемодателя дружество-поръчител, може да бъде направен извод, че предоставянето на обезпечение представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, както и какво да бъде то. Както изискването за осигуряване на две физически лица-поръчители, които да отговарят на редица условия, така и изискването за представяне на банкова гаранция е практически неосъществимо особено предвид обстоятелството, че потребителят търси паричен кредит в сравнително нисък размер.

Възнаграждението за гарант (поръчител), което се дължи в случая, безспорно съставлява общ разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като е възнаграждение, което е пряко свързано с договора за кредит, съставлява задължителна услуга и е предварително известно на кредитора, доколкото гарантът е предложен от него.

Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не изключва възможността някои от общите разходи по кредита да произтичат от друг договор, стига те да са пряко свързани с договора за кредит. Пряката свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от специално обосноваване, доколкото единствената цел на гаранцията /поръчителството/ е да бъде отпуснат кредита, поради което и дължимата за нея такса съставлява общ разход по кредита, който по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на задължително включване в ГПР. Обстоятелството, че кредитополучателят не е посочил поръчител-физическо лице, нито е представил банкова гаранция, а се е съгласил на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора да отрази таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по смисъла на закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и обстоятелства, при които договора за кредит се сключва. Наведеното обстоятелство, че ищецът е избрал поръчителя си е без значение в случая. Видно от съдържанието на договора задължението за 3 предоставяне на обезпечение е елемент от съдържанието на сделката. След като ищецът е избрал възмездното поръчителство от „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, то заемодателят е следвало да включи възнаграждението за това поръчителство в ГПР, което обаче не е било сторено.

В заключение, съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя следва да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т.

1 от ДРЗПК за общ разход, съгласно която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за кредит не са включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.