Определение № 26806 от 23.07.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 26806 гр. София, 23.07.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЕТЪР М. МИЛЕВ като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. МИЛЕВ Гражданско дело № 20251110152284 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Постъпила е молба по чл. 248 ГПК с вх. № 189387/12.06.2026 г. от ответника „С*“ АД, с която се иска изменение на решение № 9018 от 15.05.2026 г. по гр.д. № 52284/2025 г. по описа на СРС, 27 състав, в частта за разноските. Обосновава искане да не се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАДв, евентуално – да не се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение и държавни такси поради наличие на злоупотреба с права, евентуално присъдените разноски да бъдат съществено намалени.

В срока по чл.248, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ищеца Г. Б. К., действащ чрез своя процесуален представител - адвокат Ю. О. Г., в който са изложени съображения за неоснователност на искането, заявено от насрещната страна.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I ГО, 27 с-в, след като обсъди възраженията, доводите и исканията на страната и доказателствата по делото, намира следното:

Молбата е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, имаща право да иска изменение на решението в частта за разноските, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна, като от изложените в нея доводи съдът не намира основание да ревизира изложените съображения по отношение на разноските.

Хипотезите, в които адвокат може да предоставя безплатна адвокатска помощ, се предвидени в разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗА: 1) на лица, които имат право на издръжка; 2) на материално затруднени лица; 3) роднини, близки или на друг юрист, като в ал.2 се посочва, че ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение.

Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.

36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. В настоящия случай съдът е приел за основателен предявения от ищеца главен иск за нищожност на Договор за потребителски кредит № 932391/24.02.2023 г., поради което в тежест на ответника „С*“ АД е възникнала отговорност по общите правила на чл. 78 ГПК да заплати сторените в производството разноски, в т.ч. и адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ.

Съдът е запознат с противоречивата практика на ВКС по въпроса дали съдът има право на преценка налице ли са обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ 1 по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата при направено искане по чл. 38, ал. 2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда, във връзка с което е образувано и Тълкувателно дело № 3/2025 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това, до постановяване на тълкувателно решение по спорните въпроси, настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС, съгласно определение № 1738 от 10.04.2024 г. по гр. д. № 1522/2023 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС, в което е разяснено, че за да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1 - 3 на чл. 38, ал. 1 ЗА. В посочената норма липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от основанията при сключването на договора за правна помощ, респ. не е уредено правомощие на адвоката да извършва проверка на действителното материално положение на последния. Не е предвидена и възможност в ГПК или Закона за адвокатурата насрещната страна да оспорва наличието на основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА, което оспорване би довело до „процес в процеса“; не е ясно кога тя би могла да стори това, важат ли сроковете и преклузиите на ГПК, чия е доказателствената тежест. Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл. 36, ал. 1 ЗА и той не може да бъде лишен от него, щом са налице предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗА за присъждането му.

Липсата на необходимост от страна на съда да преценява и страната да доказва, че е налице някое от основанията по чл.38, ал.1 ЗА е потвърдена и в определение № 60227 от 03.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1954/2021 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС. Достатъчно е да се представи договор за защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от тези основания. Касае се за вътрешни отношения между страните, в които съдът не може се намесва, за разлика от хипотезата при освобождаване от публични държавни вземания по чл. 83 от ГПК. Възражението на другата страна, че ползващият безплатна правна помощ не е материално затруднен по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА всъщност не е основание тази страна да се освободи от разноски.

Адвокатът вече е осъществил действията по защитата на страната, следователно разноските са реално извършени и заплащането им се дължи съгласно разпоредбите на чл. 78 от ГПК.

Именно тези разпоредби са приложими по отношение на отговорността за разноски, а не общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК, което касае установяването на фактите, свързани с предмета на спора.

В случая по делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца Г. Б. К. и адвокат Ю. О. Г., видно от който страните са уговорили на клиента да бъде предоставена безплатна адвокатска защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

Предявеният главен иск е счетен от съда за основателен и в тежест за ответника е възникнало задължение да заплати сторените в производството разноски, в т.ч. и на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждание в полза на адвокат Ю. О. Г. в определен от съда размер, възлизащ на 150 евро. С оглед горепосоченото, за съда не е налице задължение да следи дали ответникът в действителност е материално затруднено лице, или не, поради което доводите на „Стик – Кредит“ АД в тази насока се явяват неоснователни.

Във връзка с доводите на ответника за наличие на злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК следва да се посочи следното: При извършена служебна проверка в ЕИСС съдът установи, че по искане на ищеца пред Софийския районен съд срещу „С**“ АД са образувани още 9 дела, които са еднотипни като предмет /нищожност на договор за кредит/ гр.д. № 52268/2025г., гр.д.№52270/2025г., гр.д.№52273/2025г., гр.д.№52275/2025г., гр.д.

№52278/2025г., гр.д. №52281/2025г., гр.д.№52283/2025г., гр.д.№52284/2025г., и гр.д.

№52286/2025г. Демонстрираната практика за иницииране на отделни производства с отделна претенция за разноски за адвокатско възнаграждение по всяко едно от тях според съда 2 нарушава нормата на чл. 3 ГПК, за спазването на която той следи служебно, като води единствено до самоцелно и лишено от полезен от правораздавателна гледна точка резултат и изкуствено увеличаване на броя дела и съдебните разноски, съпоставени с тези, реално съответни на практически необходимото за удовлетворяване интереса на ищеца. Същият е следвало да заяви претенциите си към ответника в едно производство, при отчитане процесуалните възможности за това с оглед размера на търсената сума, или поне да групира същите. Процесуално поведение като предприетото не съответства на изискванията за добросъвестност и представлява злоупотреба с процесуални права, като единствената му цел е да генерира допълнително разноски, с които да се натовари насрещната страна.

Неупражняването на всички права в рамките на едно производство е изцяло по волята на ищеца, което е и негово право, с упражняването на което обаче не следва да се утежнява положението на ответника, като му се вмени в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, потенциално надхвърлящ в пъти размера на разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на ищеца в едно производство. Както Конституцията на Република България в чл. 57, ал. 2, така и ГПК в чл. 3 ГПК не допускат недобросъвестно упражняване на права, като съдът е длъжен да възпира подобно поведение. Съдът не е длъжен да съдейства, а напротив - длъжен е да осуети такава злоупотреба. В подобен смисъл са Определение № 466 от 01.12.2020 г. по ч. гр. д. № 2980/2020 г. на ВКС, III г.о., Определение №174 от 26.04.2021 г. по ч.гр.д.№560/2021г. на ВКС, III г.о., Определение № 4834 от 12.03.2025г. по в.ч.гр.д. 2290/2025г. на СГС. При това положение съдът намира, че присъждането на разноски в по-голям размер не би преследвало легитимни цели.

Същевременно, съдът приема, че такива не биха били постигнати и с отричането на правото на ищеца, съответно на неговия процесуален представител на разноски над едно адвокатско възнаграждение за всички дела, тъй като ответникът също е заплатил и претендира адвокатско възнаграждение по всяко дело в подобен размер. Ето защо в полза на процесуалния представител на ищеца съдът е присъдил адвокатско възнаграждение в размер на 150 евро.

Така определения размер на адвокатското възнаграждение от 150 евро съдът намира за справедлив и съответен на фактическата и правна сложност на делото, на размера на предявените искове, на вида и обема на процесуалните действия, както и на продължителността на производството. Съдът е съобразил разрешенията, дадени с Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/2022 г., като е приел, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. не е обвързан от Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото /изрично в този смисъл Определение № 50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908 на ВКС/. В постановеното по делото съдебно решение съдът е посочил взетите предвид обстоятелства при определяне на възнаграждението. Защитаваният материален интерес е нисък (главница по договора за кредит в размер от 1000 лева), който при съобразяване единствено на критериите по Наредба № 1/2004 г. обуславя присъждането на адвокатско възнаграждение в размер на 204,52 евро. Независимо от това, материалният интерес не е единственото обстоятелство, което следва да послужи като ориентир при определяне на размера на възнаграждението. Както е посочил съда в постановеното решение, водещи при определяне размера на адвокатското възнаграждение са фактическата и правната сложност на делото, като настоящото делото не се отличава с фактическа и/или правна сложност, не са събирани значителни по обем доказателства и по предявените от ищеца искове има непротиворечива и константна съдебна практика. Продължителността на производството също не е била 3 голяма, като разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание, за което адвокатът не се е явил. Защитата по делото се изразява единствено в предявяване на исковата молба и подаване на една молба със становище по хода на делото и представяне на списък с разноски. С оглед на тези обстоятелства, съдът е определил възнаграждение по чл.

38 ЗАдв. в размер на 150 евро, който е по-нисък от размерите по Наредба № 1/2004 г. Този размер е справедлив и съответства на релевантните обстоятелства, посочени по-горе и на извършената от адвоката работа, при отчитане и наличието на всички посочени по-горе дела.

С оглед горното съдът не намира основание да измени постановеното решение в частта за разноските, поради което

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба по чл. 248 ГПК с вх. № 189387/12.06.2026 г, подадена от „С*“ АД, с която се иска изменение на решение № 9018 от 15.05.2026 г. по гр.д.

№ 52284/2025 г. по описа на СРС, 27 състав, в частта за разноските.