Решение № 1581 от 07.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1581 гр. Пловдив, 07.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20245330107361 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба подадена от Р. Т. И., ЕГН **********, с адрес: гр.

П., ж.к. Т., бл. *** против „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, Силвър център, ет. 2, офис 40-46, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 26 ЗЗД, за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция № **** от **** г., а при условията на евентуалност – за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора, включваща задължение за заплащане на възнаграждение на ответника в размер на 328,16 лв.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за предоставяне на гаранция № **** от **** г. с уговорено възнаграждение от 328,16 лева, който бил нищожен, като лишен от правно основание, сключен в ущърб на потребителя, в нарушение на добрите нрави, обезпечаващ кредитна сделка по недействителен договор за заем от същата дата, сключен с трето лице. Излага, че договорът за предоставяне на гаранция, е с акцесорен характер, той може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. Счита, че кредитната сделка е нищожна, поради което не е породил правно действие и договора за учредяване на поръчителско правоотношение.

Алтернативно, моли да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договор за предоставяне на гаранция № ****/**** г., включващ задължение за заплащане на възнаграждение на поръчителя в размер на 328,16 лв. в полза на ответника, като противоречаща на императивните изисквания на закона – ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.

С оглед изложеното от съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на страните, че сключеният между тях договор за предоставяне на гаранция № **** от **** г., е недействителен, а при условията на евентуалност моли клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесния договор, включваща задължение за заплащане на възнаграждение на ответника в размер на 328,16 лв. да бъде прогласена за нищожна.

1

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска.

Твърди, че процесния договор за поръчителство е действителен и отговаря на изискванията на закона. Възнаграждението по договора за поръчителство, като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за кредит, не противоречи или нарушава законови разпоредби или добрите нрави.

Неоснователно било твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство е нищожен, поради липса на предмет и основание. Договорът не противоречи на добрите нрави, като същият е сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта.

Възнаграждението по договора е определено след извършена преценка на риска. Излага, че при сключване на договора дружеството е действало добросъвестно. Клаузите в договора за поръчителство били формулирани ясно и разбираемо и всеки разумен потребител би могъл да прецени икономическите последици от сключване на договора. В процесния договор изрично било предвидено, че той влиза в сила само, ако заемополучателят не представи на кредитното дружество обезпечение под формата на поръчителство от физически лица или банкова гаранция. Твърденията на ищеца, че договорът е уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, че търговецът се е възползвал от своето правно положение и пр. са несъстоятелни, като ищецът имал възможност да избере дали да сключи договора за заем при посочените условия за представяне на обезпечение или не. Ищецът е могъл да избере между три вида обезпечение, като в договора за поръчителство било посочено, че същият влиза в сила само в случай, че потребителят не представи друго обезпечение. Сочи, че договорът за поръчителство бил сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна и то само при условие, че дружеството получи уговореното възнаграждение. Предвид изложеното моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Релевира възражение за прекомореност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № ***** от **** г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 500 лева за срок от осем месеца, които ищецът се задължил да върне на 8 погасителни вноски в размер на 70,98 лева всяка, при фиксиран лихвен процент по заема 35% и ГПР в размер на 40,78%.

На същата дата между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за гаранция № ****. В същия е посочено, че ищецът, в качеството му на длъжник по Договор за заем № **** от **** г. желае да обезпечи изпълнението на задълженията по същия с оглед ограничаване на неблагоприятните последици при евентуално неизпълнение. В договора за предоставяне на гаранция е уговорено заплащане на възнаграждение за гаранта в размер на 328,16 лева, платимо на 8 месечни вноски, в размер на 41,02 лева всяка, които се заплащат съобразно погасителния план по договора за заем и се калкулират към всяка погасителна вноска.

От представената от ответното дружество справка за извършени плащания се установява, че Договора за предоставяне на поръчителство ищцата е заплатила сумата от 41,02 лева, като е дължим остатъка от 287,14 лева.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за паричен заем № ****, Договор за предоставяне на поръчителство № **** от **** г., справка за иизвършени плащания по същия и пълномощни.

2

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за предоставяне на гаранция, сключен във връзка с предвидено задължение за предоставяне на обезпечение по силата на договор за заем, сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Ищцата въвежда твърдения за недействителност на договора за паричен заем и следователно недействителност и на договора за предоставяне на гаранция, тъй като поръчителство може да съществува само за действително задължение. Релевират се и самостоятелни основания за недействителност на договора, като ищецът счита, че посредством същия се цели единствено оскъпяване на кредита извън нормативно установените размери, а самото възнаграждение е дължимо на кредитодателя и се заплаща заедно с всяка погасителна месечна вноска.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за паричен заем, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 40,78%, а възнаградителната лихва- 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за заем, към месечната сума е включено и възнаграждение по договора за поръчителство в размер на 41,02 лева месечно или в общ размер от 328,16 лева, платимо на падежа на съответната погасителна вноска, с която сума се оскъпява последната. Именно в тази връзка двата договора – за кредит и за поръчителство не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за услугата), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (заема). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за услуга също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за услуга. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за обезпечаване на кредита и такса за допълнителна услуга, която макар и формално да е дължима (да произтича) от друг договор, се явява част от договора за кредит, като включена в съдържанието и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от описанието на 3 дължимите по кредита суми се установява точно обратното.

Предвид горното, съдът намира, че с уговорката за заплащане на допълнителна услуга, предвидена в договора за поръчителство, но включена във вноските по погасителния план на кредита, се нарушава императивната норма на чл. 10а от ЗПК. Формално в договора за кредит не е вписана такса за действия, свързани с усвояване или управление на кредита, но реално тази допълнителна услуга по естеството си представлява именно заплащане на разходи, свързани с отпускането и управлението на кредита.

По договора за поръчителство е предвидено заплащането на такса, платима по погасителния план на кредита, по този начин въпросната такса се превръща в разход по кредита по смисъла на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и така се надвишава ограничението на чл. 19 ал. 4 от закона. Допустимата граница е предвидена да е петкратният размер на законната лихва (или ГПР да е около 50 %). Така таксата за поръчителство прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни.

Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че клаузата е недействителна, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните. Нищожността на договора за кредит влече след себе си и нищожност на договора за поръчителство, доколкото същия е без предмет. Следователно ищецът не дължи и заплащане на предвиденото в договора възнаграждение.