Определение № 2099 от 16.08.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2099 гр. Бургас, 16.08.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Златомира М. Стефанова като разгледа докладваното от Златомира М. Стефанова Въззивно частно гражданско дело № 20232100501212 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по повод постъпила частна жалба с вх. № 21717/08.06.2023г. от "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

"Димитър Хаджикоцев" № 52-54, чрез юрисконсулт Свилен Стоянов против Разпореждане, обективирано в Заповед за незабавно изпълнение №1450/17.05.2023г. по ЧГД №2320/2023г. в частта, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника Н. Г. Л. за сумата от 2 365,18лв., представляваща застрахователна премия по Договор за потребителски кредит №7001167851/06.03.2020г.

В жалбата се излагат твърдения, че разпореждането е неправилно и незаконосъобразно. Оспорва се извода на районния съд, че застрахователната полица е сключена с цел да бъде оскъпен кредита и кредиторът да се обогати, като са изложени твърдения относно начина на формиране на размера на застрахователната премия. Сочи се, че застраховките, които „Ти Би Ай Банк“ предлага не са задължително условие за получаването на кредита, поради което не са включени в ГПР. Същите не са едностранно сключвани и не зависят от дискрецията на банката, като за сключването им е необходимо волеизявление и активност от страна на кредитополучателя.

Иска се отмяна на разпореждането и вместо него да се постанови издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 2 365.18лв., претендирана със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:

Производството пред Районен съд Бургас е образувано по заявление, подадено от 1 частния жалбоподател „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, гр. София за издаване на заповед за изпълнение против длъжника Н. Г. Л. за сумата от 3730.70 лв. – главница, 382,09лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 15.08.2022г. до 15.03.2023г., 653,45 лв. – обезщетение за забава върху просрочената главница за периода от 15.08.2022г. до 06.04.2023г., законна лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането и разноски. Заявено е, че паричното вземане произтича от изискуемо вземане по Договор за потребителски кредит №7001167851/06.03.2020г., съгласно Извлечение от счетоводните книги към 06.04.2023г., от което е видно, че оставащите дължими вноски са осем на брой, а датата на изискуемостта е 15.03.2023г. – последният ден от действието на договора. Към заявлението заявителят е приложил пърномощно, извлечение от счетоводните книги, Договор за потребителски кредит, декларация за присъединяване на застраховано лице към застрахователна програма „Защита на кредита“, информация за застрахователна програма "Защита на кредита " за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставяни от "ТИ БИ АЙ БАНК" ЕАД, сертификат за застрахователна програма „Защита на кредита“ и допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение“, общи условия към застраховката, общи условия за ползване на допълнителна медицинска услуга "Второ медицинско мнение", заявление-декларация за установяване на договорни отношения, документ за внесена ДТ и списък с разноските.

С разпореждане № 4671/25.04.2023 г. съдът е указал на заявителя в тридневен срок от получаване на съобщеното да отстрани нередовностите на заявлението, като индивидуализира вземанията, посочвайки как е формирана сумата по кредита, какви услуги са предоставяни извън кредита, каква сума е платена по договора за кредит, поотделно какви вземания за лихви, главница, застрахователна премия и оценка на риска и каква част от тях са погасени с нея, каква част от стойността на застрахователните премии и таксата на риска са погасени и съответно не са.

В указания срок от заявителят е постъпила уточняваща молба с вх. № 18366/16.05.23 г., в която се уточнява, че по сметката на клиента е преведена сума в размер на 9000.00лв., като към отпуснатия кредит се включва еднократна такса за оценка на риска 1363.82лв. Тъй като потребителят е пожелал да сключи и застраховка „Защита на кредита“ в размер на 2365.18лв., която не е задължителна за отпускане на кредита, тази сума също участва като компонент в общия размер на главницата – 12 729.00лв. Посочен е ГЛП – 31,95%, както и ГПР – 48,49% като общата дължима сума от потребителя е 19945.12лв. Приложена е таблица с направени плащания в общ размер на 16 375.00лв., както и такава с извършените с тази сума погашения.

Първоинстанционният съд е издал исканата Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителен лист за сумите: 1,70 лв. – главница, 382,09 лв. – договорна лихва за периода от 15.08.2022г. до 15.03.2023г., законната лихва върху главницата от 21.04.2023г. до окончателното изплащане, както и деловодни разноски в размер на 11.71 лв., от които 7.68лв. – държавна такса и 4.03лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С обжалваното разпореждане Районен съд Бургас е отхвърлил заявлението в частта му, касаеща вземанията за главница за разликата над уважения до пълния предявен размер от 3730,70лв. и за мораторна лихва в размер на 653,45 лв. Приел е, че искането се основава на неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал.2, т. 19 и т.20 вр. чл. 145, ал. 1, ал. 2 и чл.

146, ал. 2 от ЗЗП клауза /за дължимостта на застраховки и такса „оценка на риска“/, респ. е налице обоснована вероятност за това. Изложил е, че същите са очевидно във вреда на потребителя, не му позволяват да прецени икономическите последици на договора, не отговарят на изискването за добросъвестност, като водят до значителен дисбаланс между правата и задълженията на банката и потребителя. Подлежащата на връщане сума значително надхвърля предоставената в кредит такава. Договорът е сключен в разрез с 2 целта на чл. 2 от ЗПК, при неизгодни за потребителя условия, които икономически посилната страна е наложила за сключването на договора, последното обусловено от заплащане на допълнителни такси за формално предоставени „услуги“, както и застраховки с посочени от нея застраховател и условия. Позовал се е на решение на СЕС – С-170/21 и определение на СЕС по дело С-379/21 като от претендирания размер лихва е приспаднал недължимите според него вземания за застраховка и такса „оценка на риска“, като е присъдил непогасения остатък от 1.70лв., договорна лихва и съответна част от съдебноделоводни разноски.

Въззивният съд намира така постановеното разпореждане в обжалваната част за допустимо и правилно, а подадената частна жалба за неоснователна.

Видно от съдържанието на представения договор за потребителски кредит се установява, че кредиторът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е отпуснал потребителски кредит в размер на 12 729.00лв. със срок за погасяване 15.03.2023г., при равни месечни погасителни вноски в размер на 554.03лв., последната в размер на 554.07лв., с лихвен процент по кредита – 31.95%, ГПР 48.49лв. и общ размер на задължението 19 945.12лв. Погасителният план и условията по договора за кредит са описани в самия договор. Съгласно чл. 7 от договора за кредит, общият размер на главницата по кредита включва сумата от 9 000.00 лв. размер на кредита, 2 365.18 лв. застрахователна премия за застраховка „Банк защита на кредита“ и сумата от 1363.82лв. еднократна такса за оценка на риска, които са включени в главницата в общ размер 12 790.00 лв.

Настоящата инстанция споделя крайните изводи на БРС относно недължимостта на сумата по клаузата за застраховка.

Клаузата за заплащане на застраховка по пакет "Bank защита на кредита", е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Предвидените застрахователни премии действително водят до значително оскъпяване на ползвания заем.

Същите завишават размера на главницата и пряко влияят върху формирането на възнаградителната лихва, като едновременно с това са сключени в полза на кредитора, който се явява и застрахователен посредник. Поражда се колебание относно съдържанието на кредитната сделка и нейните основни елементи, индивидуалното им договаряне, както и съмнение относно спазването на изискването за прозрачност и равнопоставеност между страните.

Предвид неразривната й свързаност с договора за кредит, с договарянето й дължимото възнаграждение за застрахователната премия да се разсрочи и да се изплаща едновременно с погасителната вноска по заема, се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 10а от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. С включването на застраховката към главницата се цели длъжникът да бъде натоварен с разходи по допълнителни услуги за кредита, които формално водят да увеличение на възнаграждението на кредитора, но не са включени като разход по кредита, с което се заобикаля императивна правна норма чл. 10а ЗПК вр. пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Според последния „Общ разход по кредита за потребителя” са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Ирелевантно е твърдението за даване на съгласие от страна на клиента за сключване 3 на застраховката – това не променя неравноправния характер на уговорката по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП „Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално“. В ал. 2 на същата разпоредба е предвидено, че не се приемат за индивидуално уговорени „клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия“. В случая макар и да е вписано в договора, че застраховката не е задължителна предпоставка за предоставянето на заема, няма данни длъжникът да е можел да влияе на съдържанието на тези клаузи, тъй като те са неразривно свързани с договора за потребителски кредит.

Видно от приложения договор между страните, ГПР по кредита е определен в разрешения законов размер от 46.61% като жалбоподателят сам твърди, че в него не е включена договорената застрахователна премия. В тази връзка съдът приема, че горните суми представляват допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, подлежащи на включване в ГПР, но не и дължими от кредитополучателя като такива, основани на неравноправни клаузи, т.е. нищожни. Тук съдът взема предвид, че обстоятелството кои вземания на кредитора са включени, респ. кои подлежат на включване в ГПР не може да бъде изцяло изследвано в заповедното производство при преценката му по чл. 411, ал. 2 от ГПК именно поради едностранния му характер.

Поради предвидената законодателна закрила, съдът още на фаза заповедно производство следва да осъществи защита на по-слабата страна в договорните правоотношения – потребителя. В конкретния случай първоинстанционният съд е отказал издаване на заповед за изпълнение в обжалваната част. По този начин е гарантирал в пълна степен правата на потребителя. За кредитора стои възможността да докаже съществуване на вземането си в осъдително исково производство.