Определение № 2225 от 28.08.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2225 гр. София, 28.08.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и седми август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно частно гражданско дело № 20251000502082 по описа за 2025 година

Производство по чл.274 вр.чл. 414 ГПК.

Производството по делото е образувано по подадена частна жалба от Н. А. К. срещу определение № 8225 от 25.04.2025г., постановено по в.ч.гр.д. № 1914/2025 г. по описа на СГС, ГО, ЧЖ-1-М , с което съдът е оставил без разглеждане подадената от него частна жалба вх. № 297876/24.09.2024г. срещу Разпореждане № 89558/21.06.2024 г., постановено по ч.гр.д. № 4027/2024г. по описа на СРС, 24 състав, като НЕДОПУСТИМА.

Определението е било съобщено на жалбоподателя на 09.05.2025г.

Частната жалба срещу това определение е била депозирана на 16.05.2025г.

Жалбоподателят Н. А. К. изтъква факта, че съдът неправилно е приел, че частна жалба е процесуално недопустима, тъй като се обжалва разпореждане, което не подлежи на обжалване. Твърди, че в качеството на длъжник по издадената заповед за изпълнение, е подал възражение в законоустановения срок, като в ч.ж. е удостоверено, че възражението е постъпило чрез системата за сигурно електронно връчване на 08.04.2024 г., тоест в първия присъствен ден след изтичането на срока, който е бил неприсъствен (07.04.2024г.).

Независимо от това, първоинстанционният съд е приел, че възражението е подадено на 09.04.2024г., тоест след срока. По този повод съдът се е произнесъл с изрично разпореждане за връщане на подаденото възражение по чл.414 ГПК, приемайки го за просрочено.

Преценката за пропускане на срока не остава вътрешна, процесуално неутрална и неформализирана, а напротив - обективирана е в съдебен акт, който изрично отказва администрирането на подаденото възражение и препятства преминаването към исковата фаза на производството. Затова в случая не се поставя въпрос за правото на защита при реално пропуснат срок, а за спор относно правилното прилагане на закона във връзка с доказано подадено в срок процесуално средство за защита. Не е обхваната от тълкуването в 1 т.5а от ТР № 4/2014 г. такава хипотеза, в която длъжникът е упражнил процесуалното си право в срок, но съдът неправилно е отказал да администрира възражението. Такова разпореждане по своето естество прегражда развитието на производството, тъй като прекратява възможността за реализиране на последиците от подаденото възражение, а именно - спиране на действието на заповедта за изпълнение и възникване на задължението за заявителя да предяви иск по чл. 422 ГПК. Следователно, когато съдът откаже да приеме възражението, въпреки че е подадено в срок, той фактически финализира заповедното производство в полза на заявителя. Това действие прегражда достъпа на длъжника до съдебна фаза на процеса и следва да подлежи на съдебен контрол. Очевидно е, че изискването да се изчака разпореждане за издаване на изпълнителен лист и евентуално да започне изпълнително производство, за да се упражни защита, е не само необосновано, но и поставя длъжника в състояние на правна несигурност и излагане на принудително изпълнение въпреки своевременно подадено възражение. По този начин се подменя законовата възможност за оспорване на заповедта чрез възражение с постфактум защита срещу последици, настъпили вследствие на неправилен съдебен акт. Подобно тълкуване е несъвместимо с принципите на правото на ефективна защита по чл. 6, §1 от ЕКПЧ, както и с принципа на равен достъп до правосъдие. Принуждаването на страната да претърпи неблагоприятни изпълнителни последици, за да получи възможност да защити своевременно упражнено свое право, е непропорционално и лишено от легитимна цел.

Твърди още, че в разпореждането на СРС, с което е върнато подаденото възражение по чл.

414 ГПК, изрично е указано, че то подлежи на обжалване с частна жалба. Това указание е обусловило действията на страната и е създало легитимно очакване за съществуваща възможност за съдебен контрол. Поради това счита, че отказът на СГС да разгледа жалбата противоречи на принципа за правна сигурност и на изискването за предвидимост на процесуалните действия. Поставянето на страната в положение, при което тя следва указанията на съда, а впоследствие й се отказва достъп до съдебна защита с мотива, че жалбата е недопустима, води до неприемливо процесуално противоречие. В този смисъл когато съдът е указал възможност за обжалване, това указание не може да бъде пренебрегнато от въззивната инстанция, освен при противоречие с основни правни принципи или норми, каквото в случая липсва.

Съдът като взе предвид изложените от страните доводи и представените доказателства намира частната жалба за редовна и допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Заповедно производството по реда на чл.410 ГПК. Частната жалба е подадена срещу разпореждането на СРС за връщане на възражението по чл. 414 ГПК, доколкото съдът приел, че същото е подадено след изтичането на преклузивния едномесечен срок от връчването на заповедта.

С оглед на това и предвид указанията, дадени в т. 5а от от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д.

№ 4/2013г., на ОСГТК на ВКС, СГС е приел, че актът, в който заповедният съд следва да обективира своя извод за това, че подаденото от длъжника възражение срещу издадената по 2 делото заповед за изпълнение е подадено след срока по чл.414, ал. 2 ГПК, е разпореждането за издаване на изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и редът, по който тази страна ще може да се защити срещу неправилната констатация на заповедния съд в тази насока, е да обжалва този съдебен акт тогава, когато и ако бъде постановен. Именно последното разпореждане ще подлежи на обжалване съгласно изричната разпоредба на закона - чл. 407, ал. 1 ГПК. Едва с постановяването на разпореждането за издаване на изпълнителен лист, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение, реално ще бъдат накърнени правата и законните интереси на длъжника, поради което за тази страна ще възникне интерес и право да оспори извода на съда по реда на инстанционния контрол.

Длъжникът няма право да обжалва акта на СРС, с който подаденото от него възражение е оставено без разглеждане като просрочено, чието постановяване не е било и дължимо от заповедния съд, доколкото в ГПК е предвиден друг изричен ред, по който той може да защити своите интереси. За длъжника ще възникне процесуално право да подаде жалба, с която да оспори пред въззивния съд извършената от СРС преценка за това, че подаденото от него възражение по чл.414 ГПК е просрочено, едва след като бъде постановено разпореждане за издаване на изпълнителен лист въз основа на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, какъвто към момента липсва в производството. Затова правилно и законосъобразно СГС е счел искането за процесуално недопустимо, независимо че в него е указан срок за обжалване.

Настоящата съдебна инстанция намира, че определението следва да бъде потвърдено.

Сезиращото искане за защита /възражение по чл. 414 ГПК/ е от компетентността на първоинстанционния съд по съответното заповедно производство, в чиито правомощия е първоначалната преценка дали това възражение е допустимо или не. Едва ако този съд прецени, че възражението е недопустимо /напр. поради просрочие/, то тази му преценка ще подлежи на въззивен контрол при наличие на частна жалба срещу връщането на възражението /в хипотезата на чл. 417 ГПК/ или срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 407 ГПК /в хипотезата на чл. 410 ГПК/. Следователно, във всички посочени хипотези въззивният съд може да преценява допустимостта на възражение по чл. 414 ГПК само косвено - ако преди това е бил надлежно сезиран със съответната частна жалба срещу първоинстанционен акт, каквато жалба в случая липсва. Въззивният съд е компетентен пряко да разгледа възражение срещу заповед за изпълнение, вкл. и да се произнесе по допустимостта му, само ако възражението е такова по чл. 423 ГПК.

Процесното възражение обаче не е възражение по чл. 423 ГПК, защото: 1) е подадено в рамките на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което защита по чл. 423 ГПК би била безпредметна, 2) липсват изложени съображения по чл. 423 ГПК, а съдържанието му съответства на това по чл. 414 ГПК, и 3) адресирано е до СРС, а не до СГС.

Изключването на инстанционния контрол е изрично, поради което обжалваното въззивно определение за оставяне без разглеждане на подадената частна жалба срещу издадена заповед за изпълнение следва да се потвърди. Настоящото определение не подлежи на 3 касационно обжалване /т. 8 от ТР № 4/18.06.2014 г./.

Воден от изложеното и на основание чл.274 ал.2 ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 8225 от 25.04.2025г., постановено по в.ч.гр.д. № 1914/2025 г. по описа на СГС, ГО, ЧЖ-1-М.

Определението не подлежи на обжалване .

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4