Определение № 1668 от 20.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1668 гр. София, 19.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20238002901219 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Й. К. – синдик на „Контракт инвест” ООД /в несъстоятелност/, срещу решение № 29 от 27.03.2023г. по в.т.д. № 21/2023г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 260077 от 07.11.2022г. по т.д. № 85/2021г. на Окръжен съд Бургас в частта, с която е отхвърлен предявеният от „А и Л търговско представителство” ЕООД и съищеца А. Й. К. – синдик на „Контракт инвест” ООД /н./ против „Контракс инвест” ООД /н./ и О. В. Ч. иск по чл.647, ал.2 вр. ал.1, т.3 ТЗ за обявяване на недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелния длъжник на сделка, сключена между ответниците с нотариален акт за покуко-продажба № 20, т. IX, рег. № 10488, н.д. № 1551/2019г. на нотариус Стоян Ангелов.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че въззивният съд неправилно и при липса на доказателства е приел за доказано пълното изплащане от страна на купувача по атакуваната сделка О. Чикарева на продажната цена в размер на 30 000 евро. Сочи, че във въззивното производство са изключени като доказателства представените от ответницата 1 неавтентични копия на квитанции от приходни касови ордери, поради което по делото е останало недоказано плащането на продажната цена, който факт е оспорен. Поддържа, че въззивният съд не се е съобразил с константната практика, че нотариалният акт в частта му относно направените пред нотариуса твърдения за заплащането на цената не се ползва с удостоверителна сила и има характер на частен свидетелстващ документ, доколкото в случая плащането не е извършено пред нотариуса или по негова специална сметка. Намира за необоснован извода на въззивния съд, че възражение относно липсата на плащане по сделката е направено едва с въззивната жалба и поради това е преклудирано, като сочи, че в допълнителната искова молба е направено такова възражение и е оспорено съдържанието на представените от ответника копия от касови ордери. Сочи още, че въззивният съд не е съобразил противоречието между отразеното в нотариалния акт заплащане на цената чрез „превеждането” й и възражението на ответницата, че цената е заплатена в брой. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди и да се произнесе относно всички направени от страна по делото твърдения, доводи и възражения, изложени във въззивната жалба и своевременно въведени с допълнителната искова молба, като ги съобрази с доводите и възраженията на противната страна и при наличие на твърдени отрицателни факти да разпредели доказателствената тежест между страните относно доказването на настъпването на положителния факт, отричан от страната, направила възражението? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 27 от 02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 261 от 05.06.2015г. по т.д. № 2857/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 97 от 02.05.2019г. по гр.д. № 3457/2018г. на ВКС, IV г.о., решение № 33 от 09.04.2020 по т.д. № 693/2019г. на ВКС, I т.о.

2. Ползват ли се със задължителна удостоверителна сила изявленията на страните в нотариалното производство в частта на техните изявления относно размер на договорената продажна цена и начина на нейното заплащане? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по 2 въпроса в противоречие с решение № 70 от 11.07.2022г. по гр.д. № 1942/2021г. на ВКС, III г.о.

Не са подадени отговори на касационната жалба от „А и Л търговско представителство” ЕООД – ищец по иска, „Контракт инвест” ООД /н./ и О. В.

Ч. – ответници по иска.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт за покупкопродажба на недвижим имот № 20, том IX, рег. № 10488, д. № 1551 от 06.08.2019 г. на нотариус Стоян Ангелов – Несебър “Контракт инвест” ООД е продало на О. Владимирова Ч. недвижим имот – апартамент, находящ се в гр. Свети Влас, Община Несебър, м. Юрта с площ 53,93 кв.м., за сумата 30 000 евро. Посочил е, че в акта е удостоверено волеизявление на страните, че сумата “е преведена преди подписване на настоящия нотариален акт”, както и изявление на продавача, че сумата 30 000 евро е изплатена изцяло преди подписването на акта. Приел е, че твърденията на ответницата за привидност на уговорката в нотариалния акт относно цената на имота, за сключен преди окончателната сделка предварителен договор за продажба на същия имот и за действително уговорена и платена цена в размер на 40 000 евро са останали недоказани. Посочил е, че представените в тази връзка с отговора на исковата молба копия на документи – предварителен договор от 25.03.2011г., квитанция от 24.03.2011г., приходен касов ордер от 06.04.2011г. и квитанции за плащани комунални услуги – не са представени в оригинал, за което ответницата е задължена във въззивното производство на основание чл.183, ал.1 ГПК, и са изключени от доказателствата. Поради това е намерил, че не е налице начало на писмено доказателство и се явяват недопустими свидетелските показания, събрани с цел установяване привидността на изразеното в нотариалния акт съгласие относно цената на имота (арг. чл.165, ал.2 ГПК).

Въззивният съд е обсъдил и възприел като пълно, обосновано и 3 компетентно заключението на съдебнотехническата експертиза, според която към датата на сключване на сделката пазарната стойност на имота е била 54 500 лв. без ДДС, т.е. 65 400 лв. с вкл. ДДС, а при отчитане на наличните вещни тежести пазарната стойност на имота е 46 325 лв. без ДДС или 55 590 лв. с вкл. ДДС.

При тези факти въззивният съд е приел предявения иск с правно основание чл.647, ал.1, т.3 ТЗ за неоснователен. Посочил е, че за да бъде уважен искът, е необходимо по сключена възмездна сделка даденото от длъжника да надхвърля значително по стойност полученото, т.е. да има значително несъответствие между платената цена и действителната стойност на продадения имот. Посочил е, че в случая длъжникът-продавач е прехвърлил собствеността върху недвижим имот с пазарна стойност 65 400 лв., респ. 55 590 лв. при отчитане на вещните тежести върху имота, с включен ДДС, а ответницата-продавач е платила срещу прехвърлената й собственост цена в размер на 30 000 евро или 58 675 лв. Приел е, че за плащането, респ. получаването на цената страните са направили нарочни изявления, които са удостоверени от нотариуса в нотариалния акт при сключване на сделката.

Приел е, че възраженията на синдика-съищец за липса на всякакво плащане по сделката, което включва възражение за привидност на изразеното в сделката съгласие относно предварителното плащане на цената, са направени несвоевременно едва във въззивната жалба и не следва да се обсъждат.

Посочил е, че такива възражения липсват в допълнителната искова молба от 05.11.2021 г., с която синдикът-съищец за пръв път е изразил становище по иска. Изтъкнал е, че получената цена от 58 675 лв. е равна на 105 % от пазарната стойност на имота при съобразяване, че върху него е вписана възбрана и той е предмет на договорна ипотека, а дори да не се вземат под внимание вещните тежести при определяне на пазарната стойност на апартамента, платената цена е равна на 90 % от стойността му, като това несъответствие не е значително, може да се приеме за израз на свободата на договаряне и не е основание за обявяване недействителност на сделката на осн. чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос се отнася до 4 правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Този въпрос е релевантен, тъй като се явява обуславящ изводите на въззивния съд, поради което осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика - т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения - решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. 425/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. 1106/2010г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 235 от 04.07.2011г. по гр.д. 513/2010г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО и др. Съгласно дадените разрешения непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Дейността на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл.

269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът 5 на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като е обсъдил своевременно наведените доводи и твърдения на страните и събраните по делото доказателства. Във въззивната жалба на настоящия касатор не е било направено оплакване за непълнота на доклада на първоинстанционния съд поради неизпълнение на задължението му за разпределяне на доказателствената тежест, поради което въззивният съд не е дължал даване на такива указания, в какъвто смисъл е поставеният въпрос.

Противно на твърдението на касатора, в подадената от него допълнителна искова молба не е направено оспорване на съдържащото се в представения нотариален акт изявление на страните за предварително заплащане на продажната цена на имота, а единствено е направено общо оспорване, че ответницата не е доказала заплащането на цената. С оглед на това, като е приел, че поради несвоевременното му релевиране едва във въззивната жалба не дължи обсъждане на възражението на синдика-съищец за липса на всякакво плащане по сделката, което включва възражение за привидност на изразеното в сделката съгласие относно предварителното плащане на цената, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с постоянната практика на ВКС.