Решение № 1443 от 18.10.2023, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1443 гр. Русе, 18.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Тихомира Г. Казасова при участието на секретаря Станка Ст. И. като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело № 20224520106077 по описа за 2022 година

Адв.М. Й. – пълномощник на „Мъни плюс мениджмънт“ АД заявява, че представляваното от нея дружество е небанкова финансова институция, чиито основен предмет на търговска дейност е предоставяне на краткосрочни потребителски заеми, посредством използването на търговска мрежа или чрез специално създадена онлайн платформа.

На 30.06.2021г. Ф. Р. А. кандидатствал за целеви потребителски кредит при „Мъни плюс мениджмънт“ АД. На същата дата, страните по делото сключили Договор №М0000005711, по силата на който дружеството предоставило на ответника заем в размер на 5000 лева, преведени по посочена от него банкова сметка. Кредитополучателят се задължил да върне за срока на договора сумата 11 768.41 лева формирана от 5000 лева – главница и 6768.41 лева – възнаградителна лихва. Ищецът пояснява, че договорът е сключен при следните параметри: лихвен процент – 41%; ГПР – 49.60%; срок на договора – 60 месеца, съгласно погасителен план. Контрагентите постигнА. съгласие, че при просрочие на дължима погасителна вноска, потребителят ще заплати на кредитора законната лихва върху цялата просрочена сума за периода на просрочие.

Адв.Й. твърди, че към 25.03.2022г. Ф. А. не заплатил нито една от дължимите вноски и към този момент дългът възлизал на: 1357.57 лева, от които: 203.69 лева – главница по 7 незаплатени вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г.; 1118.95 лева – възнаградителна лихва по 7 вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г. и 34.93 лева – лихва за забава за периода 21.07.2021г. – 27.01.2022г.

В качеството си на кредитор „Мъни плюс мениджмънт“ АД входирало заявление по 1 реда на чл.410 ГПК и се снабдило със заповед №1098/26.04.2022г. за изпълнение на парично задължение по ЧГД №2139/2022г. срещу Ф. Р. А. за посочените суми.

Към 28.11.2022г. (датата, на която е депозирана исковата молба) ответникът не заплатил падежирА. вноски от №8 до №17 включително. Поради допуснатото просрочие, на основание чл.19.3, т.1 от Договора, дружеството обявило кредита за предсрочно изискуем и в този смисъл прилага уведомление до длъжника за предсрочна изискуемост на оставащата главница – 4796.31 лева и договорната възнаградителна лихва за периода 20.02.2022г. – 20.11.2022г. в размер на 1582.70 лева.

Предвид дадените от заповедния съд указания и изложените аргументи, адв.Й. моли съда да постанови решение, с което:

- да признае за установено, че Ф. Р. А., ЕГН ********** дължи на „Мъни плюс мениджмънт” АД, ЕИК 206613478, със седА.ще и адрес на управление – гр.София, ул.”Рачо Петков Казанджията”№4, представлявано от Р.Д.Ч. - изпълнителни директори сумите:

203.69 лева – главница по 7 незаплатени вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г.;

1118.95 лева – възнаградителна лихва по 7 вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г. и 34.93 лева – лихва за забава за периода 21.07.2021г. – 27.01.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.03.2022г. до окончателното й изплащане, предмет на заповед №1098/26.04.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, постановено по гражданско дело №2139/2022г. по описа на РРС;

- да осъди Ф. Р. А., ЕГН ********** да заплати на „Мъни плюс мениджмънт” АД, ЕИК 206613478 сумите: 388.20 лева – главница по 10 незаплатени вноски за периода 20.02.2022г. – 20.11.2022г.; 4408.11 лева – предсрочно изискуема главница; 1582.70 лева – договорна лихва по 10 незаплатени вноски за периода 20.02.2022г. – 20.11.2022г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 28.11.2022г. до окончателното им изплащане.

Претендира направените в заповедното и настоящото производство разноски.

В срока по чл.131 от ГПК адв.Д. Я.- В. – особен представител на ответника Ф. Р. А. е депозирала отговор на исковата молба, в който излагат доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции.

Оспорва същите по основание и размер. Счита, че по отношение вземанията, претендирани по процесния договор не е настъпила предсрочна изискуемост, тъй като изявлението на кредитора не е съобщено на длъжника.

Поддържа, че договорът, на който ищеца основава претенцията си е недействителен, противоречащ на императивни разпоредби на ЗПК - чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. В този смисъл твърди, че кредиторът е предоставил на потребителя заблуждаваща информация относно ГПР, като не е включил в него вземането по чл.12 от контракта.

Намира за неравноправна визираната клауза. Твърди, че уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като нейният размер надхвърля неколкократно размера на законната лихва.

Моли съда да отхвърли претенциите като неоснователни.

Съобразявайки становищата на страните, ангажираните в хода на производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът 2 прие за установено от фактическа страна, следното:

На 30.06.2021г. между „Мъни плюс мениджмънт“ АД и Ф. Р. А. е сключен Договор №М0000005711, по силата на който дружеството предоставило на ответника заем в размер на 5000 лева, преведени по посочена от него банкова сметка. Кредитополучателят се задължил да върне в срок от 60 месеца сумата 11 768.41 лева формирана от 5000 лева – главница и 6768.41 лева – възнаградителна лихва. Контрактът е сключен при следните параметри: лихвен процент – 41%; ГПР – 49.60%; срок на договора – 60 месеца при месечни вноски, съгласно погасителен план. Контрагентите постигнА. съгласие, че при просрочие на дължима погасителна вноска, потребителят ще заплати на кредитора законната лихва върху цялата просрочена сума за периода на просрочие. В чл.18.2 е предвидено обезщетение в размер на 1500 лева, ако в срок от 3 дни след сключване на договора, кредитополучателят не представи документ, удостоверяващ пълния размер на декларираните доходи от страна на потребителя, визирани в искането за потребителски кредит, които са използвани при оценката на кредитоспособността.

Приложен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.

На 30.06.2021г. ищецът превел по сметка на ответника заемната сума – 5000 лева.

С уведомление от м.ноември 2022г., приложено към исковата молба, ищецът уведомил ответника за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането по договора, конкретизирано по размер в документа.

За събиране на вземането си, ищецът входирал заявление по реда на чл.410 ГПК и се снабдил със заповед за изпълнение №1098/26.04.2022г., издадена по ЧГД №2139/2022г. по описа на РРС срещу Ф. Р. А. за сумите: 203.69 лева – главница по 7 незаплатени вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г.; 1118.95 лева – възнаградителна лихва по 7 вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г. и 34.93 лева – лихва за забава за периода 21.07.2021г. – 27.01.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.03.2022г. до окончателното й изплащане; 27.15 лева – заплатена държавна такса и 360 лева – адвокатско възнаграждение.

Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, с оглед което заповедният съд, указал на заявителя (ищец в настоящото производство) възможността, в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането си, като довнесе дължимата държавна такса.

С оглед установяване претенциите по размер е възложена и приета, неоспорена от страните съдебно – икономическа експертиза, чието заключение съдът цени като ясно, пълно, всестранно и компетентно. След справка в счетоводството на ищцовото дружество, вещото лице е констатирало, че кредитополучателят не е внесъл никакви суми за погасяване на дълга, т.е. не е заплатил нито една от дължимите вноски. Установен е размерът на дълга по пера, както следва:

- 203.69 лева – просрочена главница, падежирала в периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г. вкл.;

- 388.20 лева – просрочена главница, падежирала в периода 20.02.2022г. – 3

20.11.2022г. вкл.;

- 1118.95 лева – договорна лихва, начислена за периода 30.06.2021г. – 19.01.2022г. вкл. и дължима в периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г. вкл.;

- 1582.70 лева – договорна лихва, начислена за периода 20.01.2022г. – 19.11.2022г. вкл. и дължима в периода 20.02.2022г. – 20.11.2022г. вкл.;

- 5.30 лева – лихва за забава върху просрочена главница, начислена за периода 21.07.2021г. – 27.01.2022г.;

- 4408.11 лева – предсрочно изискуема главница по Договора към 28.11.2022г.;

- 4159.27 лева – предсрочно изискуема главница по Договора към 02.05.2023г.

Експертът сочи, че ГПР, визиран в Договора е 49.60% с включена единствено договорна лихва при лихвен процент 41%. Изчислен е ГПР с включена неустойка по чл.18.2 от Договора – 60.58%.

Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът квА.фицира правно, предявения иск по чл.422, вр.чл.415, ал.1, т.1 от ГПК – установителен иск, в производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите:

203.69 лева – главница по 7 незаплатени вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г.;

1118.95 лева – възнаградителна лихва по 7 вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г. и 34.93 лева – лихва за забава за периода 21.07.2021г. – 27.01.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.03.2022г. до окончателното й изплащане, предмет на заповед №1098/26.04.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, постановено по гражданско дело №2139/2022г. по описа на РРС.

Предявен е и осъдителен иск за сумите: 388.20 лева – главница по 10 незаплатени вноски за периода 20.02.2022г. – 20.11.2022г.; 4408.11 лева – предсрочно изискуема главница; 1582.70 лева – договорна лихва по 10 незаплатени вноски за периода 20.02.2022г.

– 20.11.2022г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 28.11.2022г. до окончателното им изплащане.

По иска с правно основание чл.422 ГПК:

От приложеното в настоящото производство гражданско дело ЧГД №2139/2022г. по описа на РРС е видно, че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, с оглед което заповедният съд указал на заявителя (ищец в настоящото производство) възможността, в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането си.

Съдът намира претенцията за допустима, тъй като е предявена от „Мъни плюс мениджмънт“ АД в законоустановения срок, при нА.чие на правен интерес - запазване действието на издадената заповед за изпълнение.

Разгледан по същество, искът се явява частично основателен.

В производството по иск с правно основание чл.422 ГПК ищецът следва да докаже нА.чие на спорното право, а ответника - фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането, предмет на заповедта за изпълнение.

„Мъни плюс мениджмънт“ АД основава претенцията си на Договор за потребителски 4 к р е д и т №М0000005711/30.06.2021г., по силата на който кредитната институция предоставила в заем на Ф. А. сумата 5000 лева.

Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за форма и съдържание, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.

Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.

По отношение клаузата, касаеща възнаградителната лихва: В договора е визиран ГЛП в размер на 41.00 (за разлика от стандартния европейски формуляр, според който ГЛП е 40%). Така уговореният размер на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.