Определение № 834 от 15.10.2026, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 834 гр. Враца, 15.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христо Н. Христов

Членове:

Веселина Люб. Павлова

Захари Ил. Захариев като разгледа докладваното от Захари Ил. Захариев Въззивно частно гражданско дело № 20261400500622 по описа за 2026 година ГПК.

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 Образувано е по частна жалба вх. № 6507/26.08.2026 г., подадена от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, с ЕИК: 202255877, чрез адвокат Л. В. - САК, срещу Определение 871/04.08.2026 г. на Районен съд - Козлодуй по ГД № 1446/2025г.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно.

Жалбоподателят твърди, че присъденото на насрещната страна адвокатско възнаграждение в размер на 350 евро е прекомерно с оглед фактическата и правната сложност на делото, обема на извършената работа и предприетите процесуални действия. Излага съображения, че производството е приключило в рамките на едно открито съдебно заседание, без събиране на гласни доказателства или изслушване на вещи лица, като спорът не се отличава със съществена сложност, а произтичащите от договора за кредит претенции са взаимно свързани и обусловени, поради което защитата им предполага извършването на сходни процесуални действия.

Поддържа, че определянето на адвокатското възнаграждение следва да отчита не само размера на материалния интерес, но и действителния обем и сложност на предоставената правна помощ. Според жалбоподателя присъдените разноски са несъразмерни спрямо цената на исковете и противоречат на принципите на справедливостта и добросъвестността, като се позовава и на практика на националните съдилища и на Съда на Европейския съюз относно приложението на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и съответствието й с правилата на конкуренцията на правото на Европейския съюз. Счита, че предвидените в наредбата минимални размери не следва да обвързват съда при определяне на дължимото възнаграждение, а могат да служат единствено като ориентир при 1 преценката за неговия справедлив размер.

Въз основа на изложеното жалбоподателят моли обжалваното определение да бъде отменено в частта относно присъдените разноски, като адвокатското възнаграждение на насрещната страна бъде намалено от 350 евро на 200 евро.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от Р.

В. М., чрез процесуалния й представител адвокат М. С., в който се оспорва основателността й. Поддържа се, че присъденото адвокатско възнаграждение не е прекомерно, като първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви относно неговия размер, съобразявайки фактическите обстоятелства по делото и относимата практика на Съда на Европейския съюз. Изтъква се, че производството е с предмет отрицателен установителен иск със значителен материален интерес, а осъществяването на ефективна правна защита е изисквало запознаване със значителен по обем доказателствен материал, анализ на представените документи и отговора на ответника, изготвяне на исковата молба и участие в съдебно заседание. Според ответницата тези обстоятелства обосновават положения адвокатски труд, който не може да бъде подценяван единствено поради липсата на изключителна правна сложност на спора.

Възразява се, че определеното възнаграждение е съобразено с материалния интерес и е под размера, който би се получил при изчисляването му съобразно Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа. Посочва се, че по делото са предявени два самостоятелни иска – оценяем и неоценяем, поради което възнаграждението следва да бъде определено с оглед правилата за всеки от тях поотделно, като общият размер на изчислените минимални възнаграждения възлиза на 1 639,74 лева, или 838,36 евро. Поддържа се още, че доводите относно чл. 38 ЗА са неотносими, тъй като в случая не е предоставяна безплатна правна помощ, както и че не е налице злоупотреба с право от страна на ищцата или нейния процесуален представител. Според ответницата предявяването на исковете е било необходимо за защита на правата й срещу начислени по договора за кредит незаконосъобразни лихви и допълнителни суми, като договорът е обявен за нищожен с влязъл в сила съдебен акт. В подкрепа на становището си се позовава и на практика на Окръжен съд – Враца по аналогични казуси.

С оглед изложеното моли частната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

За да се произнесе по частната жалба, настоящият съдебен състав съобрази следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на Р. В. М. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, с която са предявени обективно съединени искове за установяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит № 727251/23.10.2024 г. на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК, както и за установяване, че ищцата не дължи суми над предоставената главница, представляващи лихви, такси и 2 други разходи по договора.

В срока за отговор ответното дружество е предявило насрещен осъдителен иск за заплащане на сумата от 1 653,88 лева, представляваща непогасен остатък от главницата по договора, ведно със законната лихва, като при условията на евентуалност е претендирало същата сума на основание чл.

23 ЗПК при установяване недействителността на договора.

С Решение № 191/02.06.2026 г. Районен съд – Козлодуй е признал за установена нищожността на договора за потребителски кредит и е приел, че ищцата не дължи претендираните лихви, такси, неустойки и други разноски по него. Уважил е насрещния иск на дружеството на основание чл. 23 ЗПК до размера на 845,62 евро, представляващи непогасен остатък от чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва, като е отхвърлил претенцията в останалата й част. Съдът е осъдил „Ай Ти Еф Груп“ АД да заплати на ищцата направените по делото разноски в размер на 533,65 евро, от които 22,65 евро държавна такса и 511 евро адвокатско възнаграждение, като за направените разноски ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК.

Недоволно от решението в частта за разноските, „Ай Ти Еф Груп“ АД е подало молба по чл. 248 ГПК за изменението му в тази част. Поддържало е, че присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 511 евро е прекомерно с оглед фактическата и правната сложност на делото, обема на извършената работа и предприетите процесуални действия. Изтъкнало е, че производството е приключило в рамките на едно открито съдебно заседание, без събиране на гласни доказателства или изслушване на вещи лица, а предявените искове произтичат от едно и също правоотношение и са взаимно свързани, поради което защитата им не обосновава присъждане на отделни възнаграждения в претендирания размер.

Молителят е изложил съображения, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определя съобразно действителния обем и сложност на извършената работа и величината на защитавания интерес, като минималните размери по Наредба № 1/2004 г. не следва да обвързват съда, а да служат единствено като ориентир. Позовал се е на практика на националните съдилища и на Съда на Европейския съюз относно справедливостта и пропорционалността на адвокатските възнаграждения, както и относно съответствието на нормативно определените минимални размери с правото на Европейския съюз. Поддържал е още, че присъждането на разноски, многократно надвишаващи размера на материалния интерес, противоречи на принципите на справедливостта и добросъвестността и може да съставлява злоупотреба с право. Въз основа на изложеното е поискал решението да бъде изменено в частта за разноските, като адвокатското възнаграждение бъде намалено от 511 евро на 200 евро.

Ищецът е депозирал отговор с вх. 6061/30.07.2026 г., с който е оспорил молбата като неоснователна и незаконосъобразна, като е поискал оставянето й без уважение.

В отговора се поддържа, че присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 511 евро не е прекомерно, като първоинстанционният съд е обсъдил 3 фактическите обстоятелства по делото и е изложил подробни мотиви относно определения размер, включително във връзка с практиката на Съда на Европейския съюз. Изтъква се, че делото е с предмет отрицателен установителен иск със значителен материален интерес, а осъществяването на ефективна правна защита е наложило запознаване със значителен по обем доказателствен материал, анализ на представените документи, проучване на отговора на ответника, изготвяне на исковата молба и участие в съдебно заседание. Според ищцата обстоятелството, че спорът не се отличава с изключителна правна сложност, не е основание да се подценява положеният адвокатски труд, който изисква професионална компетентност, време и лична ангажираност.

Поддържа се още, че присъденото възнаграждение е определено при съобразяване с Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа и е значително под минималния размер, изчислен с оглед материалния интерес и предмета на спора. Излага се, че по делото са предявени два самостоятелни иска – оценяем и неоценяем, поради което възнаграждението следва да се определи поотделно за всеки от тях. Посочва се, че общият размер на така изчислените минимални възнаграждения възлиза на 1 639,74 лева, или 838,36 евро, като тази сума следва да служи за ориентир при преценката за справедливия размер на адвокатското възнаграждение.

В отговора се възразява, че обстоятелствата, свързани с неизпълнението на задълженията по договора и невъзможността на дружеството да получи претендираната престация, са неотносими към преценката за положения адвокатски труд и не обосновават намаляване на присъдените разноски. В подкрепа на становището си ищцата се позовава на практика на Окръжен съд – Враца по аналогични казуси. Счита, че доводите относно чл. 38 ЗА са неотносими, тъй като в случая не е предоставяна безплатна правна помощ.

Оспорва се и твърдението за злоупотреба с право от страна на ищцата или нейния процесуален представител. Излага се, че предявяването на исковете е било необходимо за защита на правата срещу начислените по договора лихви и допълнителни суми, а обявяването на договора за нищожен с постановеното по делото решение потвърждавало основателността на предприетата съдебна защита. Според ищцата именно дружеството е черпило права от собственото си противоправно поведение като икономически посилна страна в отношенията. В заключение моли молбата по чл. 248 ГПК да бъде оставена без уважение.

С обжалваното определение № 871/04.08.2026 г. Районен съд – Козлодуй е уважил частично молбата по чл. 248 ГПК на „Ай Ти Еф Груп“ АД, като е изменил решението в частта за разноските и е намалил присъденото в полза на Р. В. М. адвокатско възнаграждение от 511 евро на 350 евро. Съдът е приел, че с оглед практиката на Съда на Европейския съюз минималните размери по Наредба № 1/2004 г. не го обвързват, а служат единствено като ориентир при преценката за справедливия размер на възнаграждението. Отчел е сравнително ниската фактическа и правна сложност на спора, произтичащите от едно правоотношение искове и обстоятелството, че делото е приключило в едно съдебно заседание без събиране на сложни доказателства. Същевременно 4 е приел, че исканото намаляване до 200 евро не би съответствало на действително положения адвокатски труд, поради което е отхвърлил молбата в тази част като неоснователна.

При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Предмет на въззивната проверка е правилността на Определение № 871/04.08.2026 г. на Районен съд – Козлодуй, с което е уважена частично молбата на „Ай Ти Еф Груп“ АД по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, като присъденото в полза на Р. В. М. адвокатско възнаграждение е намалено от 511 евро на 350 евро.

В производството пред първоинстанционния съд са предявени обективно съединени искове за установяване нищожността на договор за потребителски кредит № 727251/23.10.2024 г. на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК и за установяване, че ищцата не дължи на ответното дружество суми над 1 653,88 лв., представляващи непогасения остатък от главницата, както и лихви, такси и други разходи по договора извън чистата стойност на кредита.