Решение № 912 от 04.12.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 912 гр. гр. Хасково, 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стелла Св. Моллова при участието на секретаря Милена Д. Борисова като разгледа докладваното от Стелла Св. Моллова Гражданско дело № 20245640101815 по описа за 2024 година

Образувано е по е искова молба от К. А. А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Хасково, **********, срещу "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК:

202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 5, с която се иска прогласяването на недействителността на договор за потребителски кредит № 742449 от 29.09.2022 г. При условие на евентуалност се иска прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за потребителски кредит. Предявен е иск за осъждането на ответника да заплати сумата от 15 лева, заплатена без основание, ведно със законната лихва за забава от датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане. Направено е искане за присъждане на сторените по делото разноски на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. в полза на адв. А.Д..

В исковата молба е изложено, че на 29.09.2022 г. между ищцата и „СИТИ КЕШ” ООД е сключен договор за потребителски кредит № 742449 към искане № 9126694. Съгласно чл. 3 от договора параметрите на последния са следните: размер на кредита – 1900 лева, размер на погасителната вноска – 2 по 14,80 лв. и 21 по 98,43 лв., ден на плащане – четвъртък, вид вноска – седмична, годишен процент на разходите на заема (ГПР) – 49,88 %, брой вноски – 23, фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 44,05 %, дата на първо плащане – 06.10.2022 г., обезпечение – поръчител или банкова гаранция – по избор на кредитополучателя, дата на последно плащане – 09.03.2023 г., такса за усвояване – 0 лв., обща сума за плащане – 2096,63 лв. В чл. 11, ал. 1 от договора била договорена неустойка за непредоставяне на обезпечение 1 съгласно чл. 5 от същия (безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица). Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора страните се споразумяват, че кредитополучателят ще предостави посоченото в ал. 1 обезпечение в срок до 3 дни от сключване на договора. Общият размер на неустойката при непредоставяне на обезпеченията във вида и съгласно изискванията на кредитодателя възлиза на 1100, 37 лева за целия срок на договора за потребителски кредит.

Поддържа се, че процесният договор за потребителски договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във вр. чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, доколкото ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК. Уговорката за осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва била очевидно нищожна като представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, което следвало да бъде включено в ГПР. Невключването на подобна клауза в ГПР означавало, че не е спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, защото на практика не е посочен правилният ГПР в договора за потребителски кредит. Излагат се доводи, че подобна неустойка би могла да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да е посочена като такава, което означавало, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК поради неправилно посочване на лихвените проценти. Твърди се, че само на тези основания договорът за кредит бил изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК.

В исковата молба са изложени подробни съображения относно това, че така уговорената неустойка в процесния договор за потребителски кредит в общ размер от 1 100,37 лв. е нищожна поради противоречие с добрите нрави и също така представлявала неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй като същата е необосновано висока. В подкрепа на това твърдение е цитирана обилна съдебна практика, постановена по сходни на настоящия такъв казуси. Изтъква се, че записването в договора на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68 д, ал.1 и ал.2 ЗЗП. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и 2 които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т.

10 ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяло потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно се състояла недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. От изложеното следвало, че договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1 предл.1 от ЗЗД, вр. чл.11, т.9 и т.10 , вр. чл.22 ЗПК.

По евентуалния иск за нищожност на клаузата за неустойка – чл. 11, ал.

1 от договор за потребителски кредит № 742449, са изложени твърдения, че предвиденото със същата е в пряко противоречие с Директива 2008/48/ЕО. С тази уговорка на практика се прехвърлял риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като в случай, че не се спази договорката за предоставяне на обезпечение, дългът нараствал и по този начин се увеличавала опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника.

По отношение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.

1 от ЗЗД, се твърди, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В случая, чистата стойност на кредита възлизал на 1900 лв. (главницата).

Ищцата била заплатила към момента на предявяване на иска сума в размер на 1 915 лева. Това означавало, че при условие, че се приеме, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, ищцата е надплатила 15 лева. Поради това се претендира връщане на сумата от 15 лева, заплатена от ищцата без основание.

Ответникът в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е депозирал отговор на исковата молба. В същия се поддържа, че целта на производството е злоупотреба с права, доколкото ищцата е предявила две искови молби с еднакъв предмет, с които се оспорвала една и съща клауза за заплащане на 3 неустойка, която страните неколкократно били ъговорили в сключените между тях общо два броя договори. Молбите се отнасяли до различни договори за кредит, но във всяко производство се оспорвала една и съща клауза за плащане на неустойка при непредоставяне на обезепечение по кредита. Поради това се сочи, че са налице предпоставките на чл. 213 ГПК, тъй като делата били между едни и същи страни, между които били сключени общо 2 договора с клауза като процесната, водещи на идентичност в предмета, поради което тълкуването на процесните договори, преддоговорните и договорните отношения между страните следвало да бъдат разглеждани съвместно и съдът да постанови едно общо решение по тях. Ето защо, е направено искане за съединяване на настоящото гр.д. № 1815/2024 г. и гр.д. № 403/2024 г. по описа на Районен съд – Хасково.

По същество е изложено становище, че ищцовите претенции са неоснователни, тъй като не е налице недействителност по смисъла на Закона за потребителския кредит. Ответникът излага, че са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1 , т. 9 и 10 от ЗПК изисквания при формирането на годишния процент на разходите (ГПР) по процесния договор. Към датата на сключване на договора кредиторът не е бил във възможност да знае дали ще възникне основание за заплащане на неусточната сума. Последната била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски, които е можело да се изплатят заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Не било вярно, че уговорената неустойка представлява „добавка към възнаградителната лихва“. Към момента на сключване на процесния договор потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им, което било постигнато с индивидуално уговорени параметри по договора, за които потребителят бил наясно предварително. Изтъква се, че кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл.7 от същия и чл. 29 ЗПК, информация за което бил получил и от Стандартния европейски формуляр. Сочи, че е извършена проверка на кредитополучателя при отправяне на искането за отпускане на кредит, но и да не е извършена, това не води до нищожност на клаузата за неустойка. Поддържа, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, като дават на последния яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Твърденията за липса на информация за разходите по връщане на предоставения кредит са неоснователни.

Не била налице недействителност и по смисъла на ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ според ответника били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, 4 неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.

По исковата претенция за връщане на даденото при изначална липса на основание, ответникът счита, че същата е неоснователна, доколкото платените от ищцата суми са получени на валидно правно основание.

Направено е искане исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни, както и да бъдат присъдени направените по делото разноски.