Определение № 627 от 02.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 627 гр. София, 02.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина И.ова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20258002902320 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Религиозна институция с наименование „Българска православна старостилна църква“ срещу решение № 5 от 10.10.2025 г., постановено по в.ф.д. № 5/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 10.07.2025 г., постановено по ф.д. № 25/ 2022 по описа на Софийски градски съд и вместо него е открито на основание § 4, ал. 4 от ПЗР на ЗИД на ЗВ производство по ликвидация и заличаване на „Българска православна старостилна църква“, вписана в т. 9 от Регистъра на вероизповеданията, стр. 149, парт.

№ 249, воден при СГС.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е недопустимо. Сочи се, че редът за прекратяване на една религиозна институция е след провеждане на спорно исково производство пред съда, който не е спазен в случая, тъй като въззивният съд се е произнесъл само по подадено заявление до регистърния съд за открИ.е на производство по ликвидация и заличаване на религиозната институция.

Заявява се също, че искането, което е счетено за основателно с обжалваното решение, е подадено от Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет, която не е правоспособен субект, като по делото не са представени доказателства директорът на тази дирекция да е упълномощен от министър-председателя да сезира съда. Касаторът намира обжалваното решение и за неправилно. Счита, че въззивният съд е направил извод, че са налице предпоставките за открИ.е на производство по ликвидация и 1 заличаване на религиозната институция, като е приложил законови разпоредби, които противоречат на чл. 37 и чл. 44 от Конституцията на Република България. В тези конституционни норми са регламентирани единствените допустими ограничения на основните права на гражданите на вероизповедание и на сдружаване. Със Закона за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията, обн. ДВ, бр. 10 от 2025 г. и в сила от 04.02.2025 г. /ЗИД на ЗВ/ са въведени ограничения на правото на вероизповедание и правото на сдружаване, които не са сред тези, изчерпателно установени с Конституцията. Освен това тези ограничения представляват и форма за реализиране на държавна намеса във вътрешната организация на религиозните общности, което също е несъвместимо с конституционната уредба на правото на вероизповедание. Касаторът намира, че с посоченото изменение на ЗВ се въвеждат нови по-тежки изисквания за регистрация на религиозни институции, поради което те следва да се прилагат само към вероизповедания, които ще бъдат регистрирани след 04.02.2025 г., но не и към вече регистрирани религиозни институции, каквато е „Българска православна старостилна църква“. Придаването на обратно действие на тези разпоредби, както е направил въззивният съд, означава да се накърнят валидно придобити права, което не се позволява от Конституцията. Касаторът посочва, че съдът, разглеждащ подаденото заявление, е длъжен да приложи пряко Конституцията, което не е направено в обжалваното решение. Заявява, че приложените от въззивния съд норми от ЗИД на ЗВ и от ЗВ противоречат и на чл. 9 и чл. 11 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /Конвенцията/, в каквато насока е произнасянето на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ в Решение от 20.04.2021 г. по дело Българска православна старостилна църква и други срещу България. С оглед на това с постановяване на обжалваното решение е допуснато неизпълнение на решението на ЕСПЧ, което е нарушение на чл. 46 от Конвенцията.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя и четири въпроса, като се позовава на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответниците по касация - прокурорът и Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет, оспорват касационната жалба. Считат, че тя е недопустима, защото решението на въззивния съд е постановено в охранително производство, като с него се уважава молбата за открИ.е на производство по ликвидация и заличаване на регистрираната религиозна институция, поради което то не подлежи на обжалване на основание чл. 537, ал. 1 ГПК. Освен това доколкото охранителното производство е едностранно, страна в настоящото са само субектите, които съгласно закона могат да подадат искане за открИ.е на производство по ликвидация и заличаване на религиозната институция на основание § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ (обн. ДВ, бр.

10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.), които са прокурорът и Дирекция 2

„Вероизповедания“ на Министерски съвет. Религиозната институция „Българска православна старостилна църква“ не участва в това производство, поради което няма право да подаде жалба срещу решението на въззивния съд. Ответниците по касация заявяват, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

По допустимостта на касационната жалба:

С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по искания на прокурора и на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет, подадени на основание § 4, ал. 4 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията, обн. ДВ, бр. 10 от 2025 г. и в сила от 04.02.2025 г. /ПЗР към ЗИД на ЗВ/, за открИ.е на производство по ликвидация и заличаване на регистрираната религиозна институция с наименование „Българска православна старостилна църква“. Те се основават на факта, че тази религиозна институция е прекратена на основание § 4, ал. 3 от ПЗР към ЗИД на ЗВ поради неизпълнение на задължението, установено в § 4, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗВ, да извърши промяна на наименованието и устава си в съответствие с чл. 10, ал. 1 и чл.

15, ал. 2 и ал. 3 ЗВ и да заяви тази промяна за вписване в регистъра на вероизповеданията, воден от Софийски градски съд.

В § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ е посочено, че производството по ликвидация и заличаване на регистрирана религиозна институция се открива въз основа на искане, което се отправя до съда след нейното прекратяване. Това искане по същността си е такова за извършване на вписвания и заличавания по партидата на регистрираната религиозна институция в съдебния регистър на вероизповеданията. С него се заявява за вписване обстоятелството по открИ.е на производство по ликвидация на религиозната институция, имащо за последица нейното заличаване от регистъра. В чл.

15, ал. 1 ЗВ е регламентирано, че регистрацията на религиозните общности се извършва от Софийски градски съд по реда на глава 49 „Общи правила“ на ГПК, в която се съдържат общите правила за провеждане на охранителните производства.

След като регистрацията на религиозните институции се развива по общите правила на охранителните производства, по тези правила следва да се провеждат и производствата по извършване на всички други подлежащи на вписване в този регистър обстоятелства.

В чл. 537, ал. 1 ГПК, която норма се намира в глава 49 на ГПК, е предвидено, че решението, с което молбата за издаване на искания акт се уважава, не подлежи на 3 обжалване. При прилагане на това правило трябва да се приеме, че актът, с който съдът вписва обстоятелството по открИ.е на производство по ликвидация на религиозната институция в регистъра на вероизповеданията по направено искане за това по § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ, няма да подлежи на обжалване. Трябва обаче да се съобрази и това, че въпреки че е предвидено да се разглежда по реда на охранителното производство, искането по § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ изхожда не от самата религиозна институция, до чийто статут на правен субект то се отнася, а от други конкретно посочени в тази разпоредба субекти, които са прокурорът и Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет. Ето защо и ако се счете, че в това производство участие не взема изобщо религиозната институция и тя няма право да обжалва решението на съда, с което е уважено искането на други лица за вписване на открИ.е на производство по ликвидация по отношение на нея, ще се стигне до това, че тя няма да може да защити правата, които има като отделно юридическо лице, както и правата, които имат нейните членове, а те се засягат от направеното искане. Тази особеност налага при разглеждане на въпроса дали религиозната институция има право да обжалва решението на съда, с което се уважава искането по § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ за вписване на открИ.е на производство по нейната ликвидация и заличаване, да бъде съобразена нормата на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /Конвенцията/, установяваща правото на справедлив съдебен процес.

В чл. 6, § 1 от Конвенцията е предвидено, че всяко лице при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. В своите произнасяния по нарушаването на тази норма Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ/ приема, че тя е приложима по граждански дела при осъществяване на следните предпоставки: 1) наличие на право, което е гражданско по своя характер, като понятието „гражданско“ има автономно значение по Конвенцията и не може да се тълкува единствено чрез препратка към националното право на съответната държава, което все пак е от значение за определяне съдържанието на конкретното право и неговите последици; 2) наличие на реално и сериозно оспорване на това право, за което може да се каже, поне по основателни причини, че е признато по националното законодателство, като спорът може да се отнася не само до действителното му съществуване, но и до неговия обхват и начин на упражняване; 3) изходът от производството по оспорване трябва да бъде пряко определящ за въпросното гражданско право, тъй като само слабите връзки или отдалечените последици не са достатъчни, за да се приложи чл. 6, § 1 от Конвенцията /Решение от 28.06.1978 г. по дело König v. Germany, Решение от 15.03.2018 г. по дело Nait-Liman Switzerland, § 106, Решение от 25.09.2018 г. по дело Denisov v. Ukraine, § 44 4 и § 45; Решение от 19.09.2017 г. по дело Regner v. the Czech Republic, § 99 и § 100;

Решение от 14.09.2017 г. по дело Karoly Nagy v. Hungary, § 60/.

С оглед изяснения предмет на производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, трябва да се приеме, че то засяга две групи права. На първо място, това са правата на самата религиозна институция, по отношение на която се твърди, че са настъпили предпоставки за открИ.е на производство по ликвидация.

При уважаване от съда на подадените по реда на § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ искания на прокурора и Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет, по отношение на религиозната институция ще се проведе производство по ликвидация, което има за цел притежаваното от нея имущество да бъде превърнато в парични средства, за да бъдат удовлетворени всички нейни кредитори и останалото след тяхното удовлетворяване имущество да бъде разпределено между лицата, които имат право на това съгласно устава и закона. С изпълнението на тази цел се приключва производството по ликвидация и последица на това е заличаването на вписването на религиозната институция като юридическото лице в регистъра, воден от Софийски градски съд. От момента на заличаването й от регистъра религиозната институция престава да съществува като отделен субект на правото. Следователно настоящото производство засяга правото на самата религиозна институция „Българска православна старостилна църква“ да съществува като юридическо лице, което е установено в националния правов ред на Република България с чл. 14 и сл. ЗВ. Загубата на правосубектността на религиозната институция води до отпадане на възможността тя да встъпва в частноправни отношения с други субекти и да бъде титуляр на права, които имат имуществен характер, като право на собственост върху недвижими и движими вещи и други. Предвид тези последици правото на религиозната институция, до което настоящото производство се отнася, трябва да се определи като гражданско по смисъла на Конвенцията.