Решение № 4126 от 09.07.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4126 гр. София, 09.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100510967 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20095809 от 30.06.2023 г. по гр.д. № 1349/2016 г.

Софийски районен съд, 31 състав осъдил на основание чл. 31, ал. 2 ЗС Й. Г. Д., ЕГН **********, да заплати на С. Г. Д., ЕГН **********, следните суми: сумата от 5 153.85 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствените на ищеца 1/2 ид. ч. от сутерена (77 кв. м) на недвижим имот, находящ се в гр. София, кв. *******, УПИ XХІ-300, за периода от 10.01.2011 г. до 10.01.2016 г., ведно със законната лихва от 11.01.2016 г. до изплащане на вземането; сумата от 6 098.82 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствените на ищеца 1/2 ид. ч. от третия подпокривен тавански етаж (120 кв. м) на недвижим имот, находящ се в гр. София, кв. *******, УПИ XХІ-300, за периода от 10.01.2011 г. до 10.01.2016 г., ведно със законната лихва от 11.01.2016 г. до изплащане на вземането. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 1 425.34 лв. - разноски по делото; На основание чл. 78, ал. 4 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 249.82 лв. – разноски по делото.

1

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Й. Г. Д., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Неправилно първоинстанционният съд приел, че нотариалната покана се отнася до процесните имоти, тъй като „в исковата молба били посочени същите имоти с площи като в нотариалната покана“ и „с оглед на горецитираните решения на ВКС и СГС между страните по делото е допусната делба именно на процесните имоти“. Тази извод не почивал на конкретно установените факти, а на хипотетични предположения. Нотариалната покана била регистрирана пред нотариуса на 07.12.2010 г. и още същия ден била връчена на въззивника, а делбеното производство било заведено около 20 дни след връчване на нотариалната покана. Според въззивника този факт оборвал сам по себе си правния извод на първоинстанционния съд. От нотариалната покана не можел да се направи категоричен извод, че същата се отнася за процесните имоти, в нея не било посочено местонахождението на имота (населено място, точен адрес), за което ищецът твърдял, че ответникът бил поканен да заплаща наем.

След като не бил поканен, не дължал обезщетение за ползване на процесните имоти за исковия период 10.01.2011 г. - 10.01.2016 г. В противоречие със събраните по делото доказателства съдът приел, че оспорванията на ответника относно непрепятстването на ищеца да ползва процесните имоти е неоснователно, както и приел за установено, че ключовете му са били откраднати и по тази причина същият е поискал от ответника „такива ключове“. За да стигне до този извод съдът изцяло кредитирал показанията на св. Д., но игнорирал обстоятелството, че показанията й касаят период до 2010 г., т.е. една година преди изпращане на нотариалната покана и толкова време преди завеждане на иска, време, в което процесната част от имота се обитавала от общия наследодател на страните - баща им. Останалата част от показанията на свидетелката били косвени, преразказ от ищеца, заинтересован от изхода на делото. Тази свидетелка по никакъв начин не доказвала, че ответникът е препятствал под каквато и да е форма ползването на процесните имоти, предвид времевия период, за който дала показания - до 2010 г. Нещо повече, за да обоснове този свой извод съдът цитирал и показанията на св. А., които, „макар и съдът да счита изцяло компрометирани“, в същото време ги кредитирал в частта им относно етажа от къщата, в който е живеел приживе 2 бащата на страните. Показанията на св. А. не изяснявали нищо съществено, касаещо ползването на имота от ищеца. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът, вместо да санкционира като преклудирани уточненията на исковата молба, направени от процесуалния представител на ищеца по време на провеждане на разпита на четвъртия и последен свидетел, което опорочавало процеса. Още повече, че били известни на съда и процесуалните представители фактите и обстоятелствата, установени от другите трима свидетели. Приетото от съда за „житейски нелогично“, че вратата в сутерена е стояла отворена (открехната), но не и заключена с катинар, сочело на селективност и тенденциозност при интерпретирането на показанията на свидетелите и за предубеденост на първоинстанционния съд. Необосновано и без да се мотивира съдът дал вяра на ищеца, че е изгубил ключа, а не дал вяра на ответника, че ключът е бил оставен от вътрешната страна на вратата, като отново се позовал в подкрепа на този извод на свидетелката Д. и К., които говорели за периода преди 2010 г.

Постановлението от 05.03.2012 г. на СРП по пр.пр. № 5178/2012 г., с което се отказвало образуване на досъдебно производство, тъй като не е установено ключът от входната врата за сутерена да е взет от някой от членовете на семейството на Й. Д., жалбоподателят не е лишен от достъп до входа и не е установено по безспорен начин помещението да е във владение на Й. Д., отново се използвало от съда „да стабилизира крайния извод“, при това в пълно противоречие с влезлия в законна сила акт на СРП, който установявал, че ответникът не е препятствал ползването на имота. Доводите на първоинстанционния съд, че ответникът не е оспорил заключението на СТЕ, сравнителния метод на пазарните аналози за определяне на средния пазарен наем и прочие въззивникът считал за несъстоятелни, тъй като ясно и категорично на поставените въпроси вещото лице отговорило, че „наемите са изчислени от офертите в сайта „Имот.бг“, а не по цени за реално осъществени сделки. Всякакви други методи, посочени от съда, били извън поставената задача да се даде заключение за размера на месечния пазарен наем. В жалбата се твърди още, че от мотивите и диспозитива на решението не ставало ясно за какви идеални части е постановено, тъй като идеалните части били посочени като „S ид. ч.“. Поради това въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, като 3 за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна С. Г. Д. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата по подробно изложени съображения и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира за установено следното:

С исковата молба, уточнена с молба от 23.02.2023 г., и след частично прекратяване на основание чл. 232 ГПК, съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС - за сумата 5 153.85 лв., представляваща обезщетение за лишаване на ищеца от ползването на собствената му 1/2 идеална част от сутеренен етаж с площ от 77 кв. м в сградата, находяща се в гр. София, кв. *******, за периода 10.01.2011 г.

- 10.01.2016 г., и за сумата 6 098.82 лв., представляваща обезщетение за лишаване на ищеца от ползването на собствената му 1/2 идеална част от третия подпокривен тавански етаж с площ от 120 кв. м в сградата, находяща се в гр. София, кв. *******, за периода 10.01.2011 г. - 10.01.2016 г. Претендирана е и законната лихва върху главниците от завеждане на исковата молба в съда на 11.01.2016 г. до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че с ответника са съсобственици при равни квоти по наследствено правоприемство от родителите им (Е.Д. Д.а, починала на 14.11.1983 г., и Г.С. Д., починал на 23.07.2010 г.) на сутеренен и трети тавански етажи от сградата, находяща се в гр. София, кв. *******. След смъртта на бащата на страните, от м. 09.2010 г. ответникът ползвал сам тези части от имота. Ключовете, с които ищецът разполагал и оставял на входната врата, след смъртта на баща му били откраднати. Поискал от ответника в личен разговор да му предостави ключовете си, за да може ищецът да си извади нови, но получил отказ. С нотариална покана, връчена на ответника на 07.12.2010 г., ищецът го поканил писмено да му предаде ключовете за двете 4 части на имота, които баща им приживе ползвал сам, или да му заплаща обезщетение за ползването им, считано от 01.01.2011 г. в размер на 100 лв. на месец – за сутерена, и в размер на 150 лв. на месец – за таванския етаж. След получаване на поканата ответникът не му предоставил ключове, продължил да не допуска ищеца в помещенията и да ги ползва самостоятелно, лишавайки ищеца от възможността да ги ползва съобразно правата си.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез назначения му по реда на чл.

47, ал. 6 ГПК особен представител адв Б. С. от САК (в хода на първоинстанционното производство освободена като особен представител предвид упълномощаването й от ответника) е депозирал писмен отговор, с който е оспорил предявените искове с възражения: Ищецът не бил собственик или съсобственик на процесните имоти; Ответникът придобил по давност таванския етаж, което възражение било релевирано от него във висящото между страните дело за делба (гр.д № 63006/2010 г. на СРС, 59 състав и присъединеното към него гр.д. № 48466/2012 г. на СРС, 73 състав), а процесуалният представител правел и в настоящото производство (възражението е оттеглено в проведеното на 15.03.2023 г. първо открито съдебно заседание в първата инстанция); От приложената към исковата молба покана не можело да се направи категоричен извод, че същата се отнася до процесните имоти – в нея не било посочено местонахождението на имотите;

Претенцията за заплащане на обезщетение за ползването на имотите, останали в наследство от родителите на страните били неоснователни, тъй като ответникът не бил препятствал ползването на същите имоти, като е оспорено и твърдението на ищеца ключовете да били откраднати и това да има връзка с ответника. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни 5 материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

От фактическа страна: Не е спорно и по делото се установява, че страните са братя, като майка им Е.Д. Д.а е починала на 14.11.1983 г. и е оставила за наследници съпруга си Г.С. Д. и синовете си Й. Г. Д. и С. Г. Д.; Бащата на страните Г.С. Д. е починал на 23.07.2010 г. и е оставил за наследници синовете си – страните по делото.

С нотариална покана, връчена лично на ответника на 07.12.2010 г., ищецът посочил, че са съсобственици по наследство от общите им наследодатели Е. и Г. Д.и на сутерен, състоящ се от две стаи, кухня и баня с площ от 77 кв. м. От м. 09.2010 г., след смъртта на общия им наследодател Г.

Д., Й. Д. ползвал сам тези помещения; Посочил е още, че са съсобственици и на тавански етаж с площ от 120 кв. м, състоящ се от две стаи, кухня, баня и подпокривно пространство, построени с техни общи средства през 1979 г. без архитектурен проект в режим на търпимост съгласно § 16 ЗУТ, който етаж адресатът на поканата ползвал самостоятелно. Й. Д. е поканен считано от 01.01.2011 г. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС да заплаща на С. Д. наем в размер на 150 лв. - за таванския етаж, и на 100 лв. - за сутерена, в противен случай да му предаде ключовете, които били откраднати от входната врата и С. Д. няма достъп до тези помещения, за да ги ползва лично или да ги отдава под наем.