Решение № 2902 от 26.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2902 гр. Пловдив, 26.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330102422 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Я. В. Т. против „Профи Кредит България“ ЕООД - гр. София, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с който се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че клаузите от раздел VI- ти от Договор за потребителски кредит

„Профи

Кредит

Стандарт“

№

......................................................................................... касаещи заплащането на договорна лихва в размер от 3610, 01 лв. и на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер от 2750 лв. са нищожни, поради непосочване в договора за кредит на действителния размер на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.

В исковата молба се излагат съображения, че на ***** страните сключили Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ********, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата в размер на 5000 лева при годишен лихвен процент 41,00% и ГПР в размер на 49,02% за срок от 36 месеца. В Глава VI от договора било предвидено заплащане на възнаграждение в размер на 2750 лева за допълнителна услуга „Фаст“, предоставяща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит. Излагат се съображения и че с уговарянето на допълнителен пакет услуги се заобикаля изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Претендира се, че възнаграждението за допълнителна услуга води до скрито оскъпяване на кредита и допълнителна печалба за заемодателя, което създава предпоставки за неговото неоснователно обогатяване в ущърб на потребителя. Сочи се и че на практика за потребителя не се предоставя допълнителна услуга, доколкото дейностите по пакета „Фаст“ са присъщи за кредитора – ответник. Поради изложеното се възразява, че посочената клауза е нищожна като заобикаляща на императивните изисквания на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Изтъква се, че в договора не са посочени действителния размер на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на 1 сключване на договора за кредит. Сочи се и че клаузата, установяваща задължение за заплащане на възнаградителна лихва също е нищожна, след като кредитното правотношение е цялостно недействително на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Моли се предявеният иск да бъде уважен. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Профи Кредит България“ ЕООД - гр. София. В същия се признава, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ********, като ищецът сам е изявил желание да закупи предлагана от ответното дружество незадължителна допълнителна услуга Фаст, за която е било уговорено възнаграждение в размер от 2750 лева. Навеждат се съображения, че клаузата, предвиждаща възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ не противоречи на добрите нрави, като на ищеца е предоставена необходимата преддоговорна информация с ясно дефиниране на допълнителните услуги и тяхната цена. Твърди, че дължимото възнаграждение за пакет допълнителни услуги се дължи от заемополучателя независимо и отделно от цената на самия кредит, поради което не представлява разход и не следва да се включва при изчисляването на ГПР. Възразява се и че договореният размер на възнаградителната лихва не е прекомерен. Оспорват се твърденията на ищеца, че поради невключването на възнаграждението за предоставения пакет от допълнителни услуги в ГПР се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради изложеното моли да се отхвърли предявения от ищеца иск като неоснователен и недоказан. Претендират се разноски. Възразява се за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Профи Кредит България” ЕООД (като заемодател) и Я. В. Т. (като заемател) е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ......................................................................................... по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 5000 лв. / л. 23/. Отразеният в договора годишен лихвен процент е 41, 00%, годишният процент на разходите е 49, 02%, а задължението следва да се погаси на тридесет и шест месечни вноски. В раздел V- ти от посочения договор за кредит, ясно е посочено, че се предоставя допълнителна услуги по избран пакет „Фаст“. Допълнително, в раздел VI- ти от договора за кредит, посочената услуга вече са остойностена като за нея потребителят следва да заплати сума в размер от 2750 лева. Ярко впечатление оставя и обстоятелството, че в раздел VI- ти първоначално за потребителя е определена обща сума за връщане по договора за кредит в размер от 8610, 01 лв., а след включване на възнаграждението по пакета за „услуга Фаст“ сумата се увеличава на 11 360, 01 лв.

С отговора на исковата се признава и с доклада по делото е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че възнаграждението за услугата „Фаст“ (в размер от 2750 лв.) не е включено при формиране на приложимия към договора ГПР.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Профи Кредит България" ЕООД като заемодател и Я. В. Т. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 5000 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е 2 физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Не съществува съмнение, че между страните, освен сумите за главница и договорна лихва, е договорено да се заплати и възнаграждение в размер от 2750 лв. за услуга „Фаст“. В подкрепа на този извод е и конструкцията на самия договор за потребителски кредит ( л. 23 от делото ) - в раздел V- ти изрично е маркирана посочената услуга, а в раздел VI- ти вече е посочено и каква е нейната стойност и колко общо трябва да заплати потребителят с включеното възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“. В тази връзка съдът счита за нужно да акцентира върху недобросъвестния подход на кредитора, който в раздел VI- ти от договора един път посочва като общо дължима сума по кредита по- ниска величина ( 8610, 01 лв. ), а след това отразява като „общо задължение“ сумата от 11360, 01 лв. Предвид това и доколкото са налице две различни величини посочени като общо дължима от потребителя сума по договора за кредит, то съдът приема, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченият порок, на основание чл. 22 ЗПК води до цялостна недействителност на договора за кредит.

Отделно от гореизложеното, съдът счита и че клаузата от договора за кредит, по силата на която се възлага задължение на потребителя да заплати сумата от 2750 лв. за услуга „Фаст“ ( раздел VI- ти от договора, част „По поискана и закупена допълнителна услуга” ), не е индивидуално договорена. В тази връзка, тя се явява част от типовата бланка, по която се сключва договорът и противно на твърдяното от ответното дружество, предоставянето на допълнителни услуги не е по избор на длъжника. Следва да се посочи, че кредиторът задължава ищеца (длъжник по договора) да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност (доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие). Дейностите за пакет услуги „Фаст“ ( съобразно приложимите към договора за кредит общи условиял. 26 гръб ), касаещи разглеждане на документите за отпускане на кредит, оценка на кредитоспособността на потребителя и отпускането на кредита, са присъщи за ответното дружество и в този смисъл те не представляват допълнителни услуги, които се предоставят на потребителя. Предвид това, частта от раздел VI- ти от договора установяваща задължение за потребителя да заплати възнаграждение за услугата „Фаст“ се явява в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК („Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“ ).

По отношение размера на ГПР по процесния договор за кредит: съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато 3 предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 02%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира същият. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които се предоставя услугата по пакет „Фаст“, то стойността й е с характер на възнаграждение и е следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР (стойността на услугите са сигурен разход за потребителя ). В тази връзка, обстоятелството, че стойността на услугите не се включва при формиране на приложимия към договора ГПР е факт, който се признава от ответника с отговора на исковата молба и който е отделен за безспорен и ненуждаещ се от доказване с доклада по делото.

Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Съобразно това, посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в раздел VI- ти от договора за кредит като обща сума за заплащане от потребителя са посочени две величини (обстоятелство, което бе коментирано по- горе). Тоест, освен пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база, е налице и несъответствие между сумата, която потребителят реално ще заплати по договора и тази отразена в раздел VI- ти от договора, графа „По кредита“.