Решение № 586 от 03.05.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 586 гр. София, 03.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20221000503398 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 1116/10.10.2022 г., постановено по т. д. № 1121/2021 г. по описа на СГС, ТО, VI-10 с-в, е отхвърлен предявеният от „Архолл” ЕООД срещу „Топлофикация София” ЕАД конститутивен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен сключения на 27.11.2017 г. предварителен договор за присъединяване на битов клиент към топлопреносната мрежа, като изцяло е уважен предявеният кондикционен иск с дадена от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 59 ЗЗД, във вр. с чл. 137, ал.

2 ЗЕ (правилната правна квалификация е само по чл. 137, ал. 2 ЗЕ) за заплащане на сумата от 4262 лв. (след допуснатото уточнение на този иск в проведеното на 22.02.2022 г. о.с.з.), ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 22.06.2022 г., до окончателното й заплащане.

Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ответника в частта, в която е уважен кондикционният иск с правно основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ.

Въззивникът поддържа становище за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, който поради неправилна правна квалификация на иска, който е бил уважен, е дал незаконосъобразни указания на страните относно фактите, на които ищецът основава предявеното материално право, респ. относно обстоятелството кому принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяване на правопораждащите спорното материално право юридически факти – арг. чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Не се релевират правни доводи за необоснованост на първоинстанционното решение относно приетите за установени правнорелевантни факти, обуславящи пораждането на предявения кондикционен иск, поради което въззивният съд не може да достигне до различни фактически изводи (в този смисъл са задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК – „Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за 1 необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това.”).

Въззиваемия-ищец е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в който излага подробни правни съображения за нейната неоснователност.

Ищецът не е обжалвал първоинстанционното решение в частта, в която предявеният конститутивен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен, поради което в тази част то е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

Ответникът е подал частна въззивна жалба срещу Определение № 3927/08.12.2022 г. на СГС, с която е оставена без уважение молбата за изменение на решението в частта му за разноските по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а разгледана по същество, се явява неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

СГС, ТО, VI-10 състав е бил сезиран с кумулативно обективни съединени искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД и чл. 137, ал. 2 ЗЕ.

За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че сключеният окончателен договор за присъединяване на битов абонат от 27.11.2017 г. не съдържа правните признаци на предварителен договор за прехвърляне на собствеността на енергийните обекти, собственост на ищеца, поради което е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Счел е за установено, че при ползването от „Топлофикация София” ЕАД на топлопреносните обекти и съоръженията в тях, изградени от ищеца, е налице разместване на имуществени блага без основание, поради което изцяло е уважил предявеният кондикционен иск за заплащане на сумата от 4262 лв., представляваща обезщетение за ползване на енергийни обекти, собственост на „Архолл” ЕООД, за периода от 27.11.2020 г. до 22.06.2021 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 22.06.2022 г., до окончателното й заплащане.

Съобразно релевираните в исковата молба фактически твърдения и формираното искане за предоставяне на съдебна защита на твърдяното накърнено материално право (арг. чл. 2 ГПК, във вр. с чл. 6, ал. 2 ГПК), които обосновават основанието на предявения иск по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, както и вида и обема на търсената съдебна защита (арг. чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК), ищецът иска със сила на пресъдено нещо да се установи, че е носител на кондикционно право – субективно право за заплащане на обезщетение за ползване от ответното търговско дружество на притежавания от ищеца енергиен обект (уредби и съоръжения за пренос и доставка на топлинна енергия).

Кондикционният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е субсидиарен – допустим е, само ако обеднелият не може да възстанови неоснователно осъщественото имуществено разместване 2 чрез друг способ за съдебна защита (по чл. 55-чл. 58 ЗЗД или с друг иск). Елементите на фактическия състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включват: 1. обогатяване без наличие на годен юридически факт, пораждащ действително материално правоотношение; 2. обедняване без правно основание (преминаване на имуществено благо от един патримониум в друг имуществен комплекс без да е налице годен юридически факт); 3. връзка между обедняването и обогатяването, която не следва да е причинно-следствена, а да е предпоставена от един или от няколко общи факта; 4. стойностно съотношение между обогатяването и обедняването (обогатилият се без правно основание е длъжен да върне само това, с което се е обогатил, но до размера на обедняването) и 5. липса на друг ред за възстановяване на неоснователното имуществено разместване.

Макар и първоинстанционният съд при формиране на своето вътрешно убеждение – арг. чл. 12 ГПК, във вр. с чл. 235, ал. 2 ГПК, да е разгледал всички правопораждащи спорното материално право юридически факти за наличието на неоснователно обогатяване, той погрешно ги е субсумирал (подвел) под правната норма на чл. 59 ЗЗД. Но това обстоятелство не е довело до порок в съдебното решение, обуславящ неговата недопустимост, тъй като първоинстанционният съд, съобразно основания принцип в българския граждански процес – диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), изцяло се е произнесъл по наведените фактически твърдения от ищеца в исковата молба – в този смисъл е и константната практика на ВКС, формираната по чл. 290 ГПК – напр. Решение № 375/26.10.2011 на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 931/2009 г.; Решение № 439/23.07.2010 на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 476/2009 г. Неправилната правна квалификация, под която СГС е подвел предявеното спорно материално право, представлява нарушение на материалния закон, което трябва да бъде съобразено от въззивния съд. Следователно, породеното между страните в настоящото исково производство облигационно правоотношение трябва да се подведе под диспозицията на правната норма, уредена в чл. 137, ал. 2 ЗЕ (този иск е самостоятелен – регламентирано е кондикционно субективно право на собственика на енергийните обекти за заплащане на обезщетение за ползването на тези съоръжения от топлопреносното предприятие, което не е упражнило своето право да изкупи енергийните обекти).

Производството, преносът, доставката и разпределението на топлинна енергия са нормативно регламентирани дейности, чиято правна уредба, включваща и отношенията между потребителите и енергийното предприятие, се съдържа както в Закона за енергетиката (ЗЕ), така и в Наредба № Е-РД-04-01/12.03.2020 г. за топлоснабдяването, Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, както и действащата преди това Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването (отм.). Съгласно чл. 133 ЗЕ топлопреносното предприятие е длъжно да присъединява към топлопреносната мрежа производители и клиенти (потребители - според действащата от 2003 г. до 2012 г. редакция), разположени на съответната територия, определена с лицензията за пренос на топлинна енергия. Обектите на потребителите и производителите - според чл. 17, ал. 1 от Наредба № 2/28.05.2004 г. (отм.), се присъединяват към топлопреносната мрежа след: 1. подаване на заявление за проучване на условията за присъединяване от лица, които искат присъединяване към топлопреносната мрежа на новоизграждащи се и/или съществуващи обекти или от производител до топлопреносното предприятие; 2. извършване на 3 предварително проучване за присъединяване на обекта, с което топлопреносното предприятие определя техническите условия, начина, точката или мястото и срока; 3. изработване на инвестиционния проект на присъединявания обект и предаването му на топлопреносното предприятие за проверка на изпълнението на техническите условия за присъединяване преди неговото представяне за одобряване; 4. сключване на предварителен писмен договор за присъединяване между топлопреносното предприятие и съответния производител и/или съответните собственици или титуляри на вещното право на ползване върху обектите, за които се иска присъединяване след установяване, че инвестиционният проект е изготвен в съответствие с условията за присъединяване.

Наредбите за топлоснабдяването (отменената и приложимите от 2007 г. и 2020 г.) предвиждат всички правоотношения между потребителя и топлопреносното дружество да се уредят с договор за присъединяване. По правило, топлопреносното предприятие изгражда присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция и става техен собственик (чл. 137, ал. 1 ЗЕ), но е уредено и изключение, съгласно което клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие да изградят тези съоръжения (чл. 137, ал. 2 ЗЕ), а за това предприятие възниква правното задължение за тяхното изкупуване. Именно съобразно изричната разпоредба на чл. 33 от Наредбата за топлоснабдяването (отм.), респ. чл. 33, ал. 1 от Наредба № Е-РД-04-01 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването в случаите по чл. 137, ал. 2 ЗЕ собствеността върху изградените от собствениците или титулярите на вещно право на ползване съоръжения се прехвърля на топлопреносното предприятие с договора за присъединяване.

Когато обаче топлопреносното предприятие не изкупи изграденото от клиента енергийно съоръжение, какъвто е настоящият случай, по силата на правната норма, уредена в чл.137, ал. 2 ЗЕ, то трябва да заплати цена за ползване на тези съоръжения. Тази правна норма представлява частно проявление на основния правен принцип в частното облигационно право – забрана за неоснователно обогатяване (определен правен субект да се обогати без да е породен годен юридически факт, въз основа на който да е извършено имущественото разместване на блага от един патримониум в друг имуществен комплекс).

Тъй като от събраните по делото доказателства (тези факти не се и оспорват във въззивната жалба) се установява, че собственик на процесния енергиен обект е ищцовото дружество, а ответникът го ползва, за да осъществява търговска печалба чрез възмездното доставяне на топлинна енергия до топлофицираната сграда – без да е придобил правото на собственост върху енергийния обект. Законодателят изрично е уредели правните последици за ползване на обектите чужда собственост, а именно заплащането на обезщетение за използването на тези съоръжения по нормативно установена методика.