Решение № 725 от 05.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 725 гр. София, 05.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена И.а

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Георги Кацаров при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Георги Кацаров Въззивно гражданско дело № 20241100501979 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258– 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 365677/19.12.2023 г. и въззивна жалба с вх. № 369077/21.12.2023 г., подадени от С. И. Д. – ответник по гр. дело № 71222/2022 г. Софийски районен съд, 144 състав срещу постановеното по него Решение № 19296/23.11.2023 г., с което е прието за установено, че в полза на ищцата Д. В. съществува вземане спрямо С. Д. по договор за паричен заем от 15.03.2021 г. за сумата от 19 900 лв. – главница, заедно със законна лихва от 12.11.2022 г. до окончателното плащане. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищцата 3 792 лв. – разноски в заповедното и исковите производства.

В жалбите се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно. Поддържа се липсата на доказателства, че между страните е налице заемно правоотношение, което следвало да бъде доказано от ищцовата страна. Счита се, че представеното с исковата молба преводно нареждане не доказвало, че ответникът е получил процесната сума, а само факта на изпращането й. Счита се за недоказано твърдението, че падежът на задължението бил на 30.06.2021 г. Това обстоятелство лесно могло да бъде доказано, ако заемодателката го била вписала в преводното нареждане.

Въз основа на изложеното се иска отмяна на процесното решение и постановяване на ново, с което искът да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

Насрещната страна Д. Я. В. оспорва въззивните жалби. Счита, че по делото било доказано даването на сумата на основание заем, което било вписано в преводното нареждане. Било доказано, че сметката, към която бил направен преводът била на заемополучателя и същата била заверена със сумата. Сочи, че ответникът признал задължението си за връщане на процесната сума като представил с отговора на исковата молба електронна кореспонденция. Електронният му адрес бил в домейна на „Ботъл Шок“ ЕООД, за което дружество било доказано, че е свързано със заемополучателя. Иска се постановяване на решение, с което първоинстанционното да бъде потвърдено.

1

От фактическа страна съдът установява следното:

Производството по гр. дело № 71222/2022 г., Софийски районен съд, 144 състав е образувано по искова молба с вх. № 290974/30.12.2022 г., подадена от Д. Я. В., в която се твърди, че с ответника сключили на 15.03.2021 г. договор за заем, според чийто условия ищцата следвала да даде в заем на ответника сумата от 19 900 лв. с падеж 30.06.2021 г.

Паричната сума била преведена в деня на сключване на договора от банковата сметка на кредиторката към банковата сметка на длъжника с основание „заем“. На уговорената дата за връщане на паричната сума, кредитополучателят не се издължил. По този повод кредиторката подала заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което било образувано ч. гр. дело № 27848/2022 г., СРС, 144 състав. Заповедният съд издал заповедта, но на 02.11.2022 г. С. Д. подал възражение срещу нея.

Въз основа на изложеното е поискано признаване за установено спрямо ищцата, че ответникът С. И. Д. й дължи сумата от 19 900 лв. неиздължена главница по договор за заем, както и законна лихва за забава от 26.05.2022 г. /датата на подаване на заявлението/ до окончателното изплащане.

Ответникът С. И. Д. оспорил иска по основание и размер. Оспорил е наличието на твърдяната договорна връзка, получаването на тази сума и възникналото задължения да я върне.

По делото е представено Платежно нареждане за кредитен превод № 210315149218202/15.03.2021 г., с което наредителката Д. В. е превела сумата от 19 900 лв. по банкова сметка с IBAN ******* в „Уникредит Булбанк“ АД на С. Д. с основание в превода „заем“. Представено е извлечение от електронна кореспонденция с подател С. Д. от дата 21.09.2022 г. и получател адв. П.а 9 пълномощник на ищцата, в която лицето С. Д. уведомява изпращача на първоначалното писмо, че А. не е страна по неговите заеми от 12 000 лв. и от 19 000 лв. от Д. и не желае да е страна относно негови лични заемни отношения. Тази сума могъл да погасява според приложеното от него по 1 000 лв. на месец, в рамките на месеца.

Според Удостоверение с изх. № 0890-49-066318/23.10.2023 г., издадено от „Уникредит Булбанк“ АД лицето С. И. Д. е клиент на банката и има разплащателна сметка с IBAN *******. В приложеното извлечение се съдържа информация, че на 15.03.2021 г. Д. В. е превела по негова сметка сумата от 19 900 лв. с основание „заем“.

Въз основа на тези доказателства съдът е постановил своето решение, в което приел, че ответникът е получил сумата от 19 900 лв. на дата 15.03.2021 г. с основание „заем“, което доказвало сключването на неформален договор за това. Връчването на заповедта за изпълнение следвало да се счита за покана за връщане на сумата. По тези съображения искът е уважен.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество е правилно.

В производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът следва да установи възраженията си. В отговора на исковата молба е оспорено сключването на договора за заем и предоставянето на сумата от 19 900 лв. Ищцата е 2 доказала, че е предоставила на ответника процесната сума, видно от представеното платежно нареждане с № 210315149218202/15.03.2021 г. и от Удостоверение с изх. № 089049-066318/23.10.2023 г., издадено от „Уникредит Булбанк“ АД, че лицето С. И. Д. е клиент на банката и има разплащателна сметка при нея, както и извлечение от самата сметка, че парите са постъпили по нея на 15.03.2021 г. В случай, че предаването на сумата е установено, но липсват данни на какво основание е станало това, не би могло да се презюмира, че задължението е възникнало от договор за заем, тъй като то може да произтича от друго правоотношение и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите доказателствени средства. В случая по делото има направено извънсъдебно признание на ответника, че той е страна по договора за заем в размер на 19 900 лв., съдържащо се в електронна кореспонденция, която на основание чл. 184, ал. 1 ГПК е представена по делото и която не е оспорена от ответника. В нея той признава, че има заем към Д. и го е индивидуализирал и по размер – 19 900 лв. Това признание се преценява като основание за извършения на 15.03.2021 г. превод, с който е предадена на ответника С.

Д. заемната сума.

Съществените елементи на договора за заем са възникването на заемното правоотношение и предаване на сумата, която е негов предмет. Тези елементи са доказани по делото и правилно СРС е приел, че между страните е сключен договор за заем за сумата от 19 900 лв., която не е издължена от ответника в срока по чл. 240, ал. 4 ЗЗД. Поради това въззивната жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното решение – правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се дължат на въззиваемата страна-ищец Д. В.. По делото е представен списък по чл. 80 ГПК, в който се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 2 191 лв., за която сума е представен Договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че договорената сума е платена в брой. Въззивникът – ответник не е направил възражение за прекомерност. Поради това жалбоподателят С. Д. следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Д.

В. сумата от 2 191 лв. – възнаграждение за процесуално представителство пред Софийски градски съд.

Въз основа на изложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 19296/23.11.2023 г., постановено по гр. дело № 71222/2022 г. Софийски районен съд, 144 състав.

ОСЪЖДА ответника С. И. Д., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ул. „******* да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата Д. Я. В., ЕГН ********** с адрес: гр.

София, кв. Драгалевци ул. „******* сумата от 2 191 лв. заплатено от нея адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред Софийски градски съд.

Решението подлежи на обжалване от страните с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му пред Върховен касационен съд при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

3

2. _______________________

4