Определение № 421 от 30.09.2026, Апелативен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 421 гр. Бургас, 30.09.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Боряна Анг. Димитрова

Членове:

Кремена Ил. Лазарова

Албена Янч. Зъбова Кочовска като разгледа докладваното от Боряна Анг. Димитрова Въззивно частно гражданско дело № 20262000500273 по описа за 2026 година Производството по делото е образувано по частната жалба Д. Х. Я. и К.

К. Я. против Определение № 1695/12.06.2026 г. , с което е прекратено гр.дело № 557/2026 г. по описа на Бургаския окръжен съд, образувано по исковата молба на „Обединена българска банка“АД, ЕИК 000694959 за приемане за установено по реда на чл.422 ГПК, че частните жалбоподатели й дължат паричните вземания по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, постановена по ч.гр.д. № 1322/ 2010г. по описа на Районен съд – Царево.

Иска се отмяна на определението като неправилно и незаконосъобразно и постановяването на друго, с което делото да бъде върнато на Бургаския окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Твърди се, че Бургаският окръжен съд неправилно е приел, че преклузивният срок за депозиране на възражение против Заповедта за изпълнение е изтекъл през м. септември 2010 г., на основание чл.416, ал.1, пр.1 ГПК заповедта за изпълнение е влязла в сила, а пропускането на срока за депозиране на възражение по чл.414 ГПК е стабилизирало нейното действие.

В частната жалба се изтъква приоритета на международните договори, ратифицирани по конституционен ред, съгласно чл.5 от Конституцията, над националните правни норми, които им противоречат. Сочат, че страната е присъединена към ЕС през 2007 г. и следва да се съобразява с всички договори, сключени от Съюза с трети страни и да приведе своето вътрешно право с правото на ЕС.

Сочи Директива 93/13/ЕИО/ от 05.04.1993 г., която поставя изискването за ефективна съдебна защита на потребителите, включително от неравноправни клаузи и злоупотреба с положение от страна на продавачи или 1 доставчици, като предоставя на държавите – членки възможността да въведат норми, надхвърлящи степента на защитеност, установена с нея. Директивата е транспонирана в българското законодателство през 2019 г.,/ДВ. Брой 100/20.12.2019г./ с въвеждането на т.3, ал.2, чл.411 ГПК, след издаване на процесната Заповед за изпълнение, но следва да се приеме, че тя е разпростирала своето действие и към датата на издаването й през 2015 г.

Макар и част от вторичното законодателство на ЕС, при забавяне на нейното транспониране в националното законодателство, директивата намира пряко приложение в националното ни право. Съответно, следва да бъдат съобразени и всички решения на СЕС, тълкуващи прилагането й, още повече, че нормата на чл.633 ГПК й придава задължителен характер и приоритет над националната правна уредба.

Предвид изложеното, жалбоподателят счита, че съдът следва да съобрази приетите от СЕС решения по дела С-600/19, С- /1/693/19, С- 831/19 и други, на които длъжниците се позовават в депозираното от тях възражение, което считат на това основание за своевременно подадено, а искът по чл.422 ГПК- за допустим.

В отговор на частната жалба, подаден от „Обединена българска банка“АД, чрез пълномощника юрисконсулт Ч., се иска оставянето й без уважение като неоснователна.

Излага хронологията на отношенията между страните във връзка със сключения между тях през 2008 г. договор за кредит и развитието на образуваното за вземането заповедно производство през 2010 г. Сочи се, че въз основа на издадената Заповед за изпълнение е образувано изпълнително дело от ЧСИ Т. М. с район на действие – Бургаския окръжен съд, по което поканите за доброволно изпълнение са редовно връчени и е извършена публична продан на даденият в обезпечение на вземането недвижим имот.

Изтъква се бездействието на длъжниците в продължение на 15 години за защита против влязлата в сила Заповед за изпълнение, която се ползва със стабилитет .

Споделя мотивите на съда в обжалваното определение, че евентуалното разглеждане на предявения иск би довело до образуване на изначално недопустимо производство поради липса на абсолютна процесуална предпоставка – своевременно подадено възражение по чл.414 ГПК. Срокът за подаване на възражение по този ред според националното законодателство е преклузивен, а разглеждането на исковата молба би довело до противоречие с принципа на правна сигурност.

Обръща внимание на последователната практика на ВКС, че влязлата в сила Заповед за изпълнение създава стабилитет, сходен със силата на пресъдено нещо на установеното вземане. Съгласно ТР№4/18.06.2014 г. по т.д № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако не е подадено в законоустановения в чл.414 ГПК срок възражение, Заповедта за изпълнение се стабилизира и кредиторът 2 не може да води иск по чл.422 ГПК. Със стабилизиране на Заповедта, заповедното производство приключва и производство по чл.422 ГПК е недопустимо.

Когато възражението е подадено след изтичане на преклузивния срок, не възниква основание за даване на указания по чл.415 ГПК за предявяване на установителен иск по чл.422 ГПК, чието предявяване е функционално обусловено от надлежното и своевременно подаване на възражението. Сочи се, че в противоречие с тази практика Царевският районен съд е приел за своевременно подадено възражението на длъжниците и е дал на заявителя указания да предяви установителен иск. Окръжният съд обаче разполага с възможността за самостоятелна преценка на процесуалните предпоставки за предявяване на иск по чл. 422 ГПК, независимо от указанията на заповедния съд /така напр.определението по ч.гр.дело № 3722/2022 г. на ВКС/ .

Ответната страна по жалбата счита изложените в частната жалба аргументи за злоупотреба с право. Намира за недопустимо направеното от длъжниците оспорване по настоящия правен ред. Твърди, че Директивата не дерогира националното законодателство, уреждащо влизането в сила на съдебните актове и установените преклузивни срокове. Намира, че длъжникът не може да възстанови изтеклия преклузивен срок чрез позоваване на неравноправни клаузи, освен при наличието на предпоставките на чл.423 ГПК. Принципът на правна сигурност е съблюдаван и от СЕС в решението по делото С-421/14 Banco Primus и С-600/19 Ibercaja Banco, в което най-ясно е признато, че защитата на потребителя не елиминира принципа на правната сигурност и стабилитета на приключилите производства.

Директивата е приета от СЕС през 2013 г., транспонирана е в националното законодателство, а частните жалбоподатели се позовават на разпоредбата на чл. 633 ГПК, влязла в сила на 24.07.2007 г., която засяга правни спорове в производства, в които е отправено преюдициално запитване от национален съд. Намира, че не всяко решение на СЕС следва да е приложимо и сочи решенията по к.д № 3/2004 г. и по к.д №7/2007 г. на Конституционния съд относно приложимостта и йерархията на актовете на първичното и вторично право на ЕС и националната правна уредба.

Сочи, че Директивата е акт на вторичното право на съда и поради това няма пряко действие, а съгласно чл.249, ал.3 ДСЕО обвързва държавите – членки единствено с постигане на резултата, заложен в нея, като им предоставя избор на формите и средствата за това. Директивата е транспонирана в националното законодателство през 2019г. и позоваването на нея за отмяна на влезли преди това съдебни актове нарушава принципа на стабилитет и правна сигурност в държавата, чиято автономия е прогласена в решението по к.д № 8/2017 г. на КС.

Претендира разноски в настоящото производство за процесуално представителство от юрисконсулт в размер на 150 евро. съобразно неговата фактическа и правна сложност.

3

Бургаският апелативен съд, след като разгледа частната жалба, становището на ответната страна и делото, и съобрази закона, за да се произнесе, приема за установено следното :

Частната жалба е своевременно подадена, от надлежна страна, против акт, подлежащ на инстанционен контрол, редовна и допустима е, и следва да бъде разгледана.

Производството по делото е образувано пред Бургаския окръжен съд по исковата молба на „ОББ“АД против настоящите частни жалбоподатели за приемане за установено спрямо тях съществуването на вземането на банката, за което е издадена Заповед за изпълнение № 602/28.07.2010 г. по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 1322/2010 г. по описа на Царевския районен съд/ унищожено поради изтекъл срок на съхранение/ по договор за банков кредит и е издаден изпълнителен лист.

Пред съда, разглеждащ заповедното производство, длъжниците са депозирали възражение за недължимост с вх. № 260039/12.02.2026 г. с доводи за наличие на неравноправни клаузи в Общите условия на банката – кредитор.

С разпореждане №260000/13.02.2026 по ч.гр.дело № 1322/2010 г.

Царевският районен съд е приел, че възражението против издадената Заповед за изпълнение е своевременно предявено и е указал на заявителя на основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК да предяви иск за установяване на вземането в едномесечен срок от връчването му с предупреждение, че ако не представи доказателства за това, издадените по делото Заповед за изпълнение и изпълнителен лист ще бъдат обезсилени.

За да достигне до този извод, ЦРС е направил извода за своевременното подаване на възражението на основание Директива 93/13/ЕИО, която намира приложение като част от вторичното право на ЕС, независимо от транспонирането и в националното законодателство след издаването на Заповедта за изпълнение. Съдът се е позовал и на разпоредбата на чл.633 ГПК и е намерил, че следва да приложи решения по дела С-600/19, С- /1/693/19, С831/19 и др. на СЕС, според които процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо следва да бъдат прилагани при съобразяване на принципа на ефективност и предоставяне на право на потребителя за ефективна съдебна закрила. Като е посочил, че в заповедното производство липсват мотиви за извършена от съда проверка за наличие на неравноправни клаузи в кредитния договор, съдът е приел, че възражението, макар и депозирано след изтичане на срока по чл.414 ГПК, е своевременно подадено.

С обжалваното в настоящото производство определение Бургаският окръжен съд, сезиран с установителния иск по чл.422 ГПК, е извършил самостоятелна проверка на своевременното подаване на възражението против Заповедта за изпълнение. Съдът е посочил, че съгласно мотивите на т.10а от ТР №4 по т.д № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не е обвързан от констатациите 4 на заповедния съд за наличието на предпоставките на чл.415, ал.1 ГПК.

Изложил е, че според удостоверяването на съдебния изпълнител, призовките за доброволно изпълнение са връчени на ответниците – длъжници на 23.08.2010 г. Констатирано е насочване на изпълнението към ипотекиран в полза на банката - кредитор недвижим имот и последващата му продажба по изпълнителното дело чрез публична продан. Получената от проданта сума е разпределена с влязло в сила съгласно приложено удостоверение от ЧСИ Т.

М.. От изложеното БОС е приел, че срокът за подаване на възражение по чл.414 ГПК за длъжниците е изтекъл през м. септември, 2010 г. и след влизане в сила на Заповедта за изпълнение защитата на длъжниците не може да бъде осъществена чрез подаване на възражение против нея.

Според БОС специалната потребителска защита, уредена с Директивата е въведена в националното законодателство след влизане в сила на Заповедта за изпълнение и поради тази причина при издаването й заповедният съд не е изследвал наличието на неравноправни клаузи, каквото задължение му е вменено понастоящем.

Констатирана е липса на абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл.422 ГПК – надлежно възражение и производството по делото е прекратено.

Настоящият съд счита, че с оглед формираната практика на СЕС /решение на СЕС от 17.05.2022 г. по дело C-600/19 МА срещу Ibercaja banco SA решение от 17.05.2022 г. по съединени дела C-693/19 SPV Project 1503 Srl, Dobank SpA срещу YB и C-831/19 Banco di Desio e della Brianza SpA и др. срещу YX, ZW и решение от 17.05.2022 г. по дело C-725/19 IO срещу Impuls Leasing Romаnia IFN SA/ следва да се приеме, че формираната с влязлата в сила заповед за изпълнение сила на пресъдено нещо не препятства правото на страната – потребител да поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключения договор за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в него клаузи и не обуславя недопустимост на предявения в настоящото производство установителен иск.