Решение № 4867 от 16.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4867 гр. София, 16.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Виктория Недева при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20231100510070 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 09.05.2022г., постановено по гр.дело № 38893/2021г. по описа на СРС, ГО, 59 състав, са уважени предявените от З. И. М. срещу Прокуратурата на Република България обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 224, ал. 1 от КТ, като ответникът е осъден да заплати сумата от 5 953, 57 лева – законна лихва за забава върху главница от 22 898, 40 лева /което главно парично вземане представлява обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа поради незаконно уволение/, дължима за периода от 31.08.2018г. до 23.03.2021г. и да заплати сумата от 2 544, 40 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 40 дни за периода от 02.07.2018г. до 01.07.2019г.. Със същото решение са отхвърлени предявените искове, както следва: иска по чл. 86, ал.1 от ЗЗД - за разликата над сумата от 5 953, 57 лева до пълния предявен размер от 6 379, 75 лева и за периода от 02.07.2018г. до 30.08.2018г. и по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ – за периода от 02.07.2019г. до 26.11.2020г.

Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е 1 подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че решението в частта по предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е недопустимо, доколкото законната лихва се дължи като законна последица от предявяването на иска. В случая ищцата не е претендирала законна лихва за забава в производството, в което е била предявена претенцията за главното парично вземане по чл. 225, ал. 1 от КТ, поради което счита, че е недопустимо да се предявява иск за обезщетение за забава в отделно производство. На следващо място сочи, че първоинстанционният съд не е взел предвид, че длъжникът по вземане за обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ изпада в забава след покана от кредитора, каквато в настоящия случай е била отправена едва на 27.05.2021г. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и в частта, в която е уважена претенцията по чл. 224, ал. 1 от КТ. Твърди, че дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2018г. е било заплатено въз основа на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. По отношение на претенцията за неизползван отпуск за 2019г. се излага, че такова се дължи единствено от новия работодател на ищцата въз основа на възникналото трудово правоотношение, считано от 01.07.2019г. Поддържа се становище, че за периода от уволнението до отмяната му по съдебен ред и възстановяването на работника или служителя на работа, макар и той да се признава за трудов стаж, не възниква право на платен годишен отпуск и съответно право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Това становище е аргументирано с обстоятелството, че платеният годишен отпуск цели възстановяване на изразходните по време на работа сили, поради което възниква единствено при реално положен труд. Отделно от това се поддържа, че дори и да се приеме наличието на основание за заплащане на това обезщетение, то следва да се има предвид, че същото е дължимо само за основния платен годишен отпуск, но не и за допълнителния такъв по чл. 156а от КТ. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят изцяло.

2

Въззиваемата З. И. М. оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение в обжалваната му част за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално правни норми. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на първоинстанционното решение, в частта, в която са уважени предявените искове.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 224, ал. 1 от КТ.

Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че на 04.10.2011г. е сключен трудов договор, по силата на който З. И. М. е била назначена на длъжност “началник отдел и главен счетоводител” в Администрацията на Главния прокурор, Дирекция “Финансово-стопанска дейност”. В договора е уговорено, че служителят има право на основен платен годишен отпуск и допълнителен платен годишен отпуск съгласно чл. 350 от ЗСВ, както следва: основен отпуск – 27 работни дни и допълнителен отпуск – 12 работни дни. Към датата на възникване на трудовото правоотношение ищцата е имала трудов стаж от 19 години и 9 дни.

Правоотношението между страните било прекратено със Заповед № РД08-1147/02.07.2018г. на Главния прокурор на Република България поради съкращаване на щата. В заповедта е наредено на лицето да се изплати обезщетение на основание чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни за 2017г. и 20 работни дни за 2018г.

З. М. е оспорила законността на уволнението с искова молба, подадена в СРС на 31.08.2018г., с която са предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ. С решение по гр.д. № 58167/2018г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, влязло в законна сила на 26.11.2020г., е 3 признато за незаконно и отменено извършеното със Заповед № РД-081147/02.07.2018г. на Главния прокурор на Република България прекратяване на трудовото правоотношение; ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и ответникът Прокуратура на Република България е осъден да заплати на основание чл. 225, ал. 1 от КТ обезщетение за оставане без работа поради уволнениено в размер на сумата от 22 898, 40 лева, дължимо за периода от 02.07.2018г. до 02.01.2019г.

По делото е установено, че считано от 01.07.2019г. ищцата е постъпила на работа при друг работодател въз основа на сключен трудов договор, по силата на който е изпълнявала длъжността “експерт-икономист” в отдел “Финанси и човешки ресурси” на Върховния касационен съд. От представената служебна бележка от 30.10.2023г., издадена от Главен секретар на ВКС, се установява, че от датата на назначаване на ищцата във ВКС до края на календарната 2019г. полагаемият се платен годишен отпуск на служителката е бил в размер на 19 работни дни, а допълнителният платен годишен отпуск по чл. 156а от КТ за календарната 2019г. е 10 работни дни.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:

При неизпълнение на паричен дълг кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата - чл. 86, ал. 1, изречение първо от ЗЗД. Вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД може да е компенсаторно или мораторно, като винаги се реализира по съдебен път при надлежно сезиране. Същото възниква при установено главно парично задължение, настъпила негова изискуемост и неизпълнение, а предметът на вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обезщетение за вредите, които неизпълнението на парично задължение обективно и закономерно причинява. Вземането за лихва е акцесорно, но е отделно и различно от главното, като правопораждащият го състав включва релевиране на неизпълнение - липса на дължимо поведение по отношение на главното задължение, дата на забавата, откогато се дължи обезщетението, размер на същото за периода на забавата.

Текущите лихви от предявяването на иска могат да бъдат присъдени и без да са потърсени с исковата молба, но задължително след направено в хода на процеса нарочно искане за това - в първа или във въззивна инстанция.

4

Искането да се изпълни главното задължение не съдържа в себе си искане да се присъдят и лихвите /в този смисъл решение № 1885 от 20.08.1959г. по гр.д.

№ 5381/59г., II ГО, ВС, решение № 111/27.10.2009г. по т.д. № 296/20009г. на ВКС, I ГО, решение № 1010 от 20.07.1999г. на ВКС по гр.д. № 214/99 г., V ГО и др./. Зависимостта на вземането за главница и за лихви, като обуславящо и обусловено, също не променя самостоятелния характер на вземането, което може да бъде реализирано, както в съдебния процес за главницата, така и в друг исков процес. В този смисъл законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява базата, върху която се определя обезщетението за забава при неизпълнение на парично задължение, същата се дължи само при поискване и няма характер на лихва като възнаграждение за изпълнение на договорни задължения.

В аспекта на изложеното се налага извод за неоснователност на релевираното от въззивника възражение за недопустимост на предявения в настоящото производство иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва върху главното парично вземане по чл. 225, ал. 1 от КТ. Обстоятелството, че ищцата З. М. не е предявила искане в производството по гр.д. № 58167/2018г. по описа на СРС за присъждане на законна лихва за забава върху вземането, считано от датата на предявяване на иска по чл. 225, ал. 1 от ГПК до окончателното изплащане като законна последица от уважаване на иска за главното парично вземане, не преклудира правото й да претендира същото в отделно производство.

Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 19.III.1996 г. по гр. д. № 3/95 г., ОСГК, лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ се дължи от деня на поканата по чл. 84, ал. 2 ЗЗД . А ако такава покана не е отправена от работника или служителя, лихва се дължи от деня, в който искът е предявен. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че задължението по чл. 225, ал.

1 КТ е парично и при забавеното му изпълнение работодателят дължи лихва на незаконно уволнения работник и служител. Поради договорния характер на отговорността на работодателя и липсата на уредба в Кодекса на труда относно началната дата, от който се дължи лихва върху обезщетението, следва да се приложат общите правила на Закона за задълженията и договорите относно неизпълнение на задълженията. При безсрочните задължения, каквото е това по чл. 225, ал. 1 КТ, длъжникът изпада в забава, след като бъде 5 поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 от ЗЗД/. Вземането по чл. 225, ал. 1 КТ е изискуемо от деня, в който уволненият работник или служител е могъл да иска изпълнение и този ден поначало е денят на уволнението по чл. 335 КТ, но тъй като вземането по чл. 225, ал. 1 КТ е парично и безсрочно в рамките на една договорна отговорност съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД е нужна покана на кредитора.

С влязло в законна сила на 26.11.2020г. съдебно решение по гр.д. № 58167/2018г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, е установено съществуването на неудовлетворено парично притезание в полза на ищцата З. М. в размер на 22 898, 40 лева, представляващо обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа поради уволнението. Вземането за законна лихва по чл.

86, ал. 1 от ЗЗД има акцесорен характер и това задължение възниква, съществува и се прекратява в зависимост от главния дълг. В случая главното парично вземане за обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение е претендирано с искова молба, подадена в СРС на 31.08.2018г. По правило предявяването на иска за заплащане на главните парични вземания представлява покана за плащане по смисъла на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Главното парично вземане в размер на 22 898, 40 лева е платено от длъжника Прокуратура на Република България на 21.06.2021г. Следователно иска с предмет акцесорното вземане за обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва е установен по основание за исковия период от 31.08.2018г. до 23.03.2021г. Неговият размер, определен при условията на 162 от ГПК и с помощта на компютърна програма, възлиза на присъдения с първоинстанционното решение.