Решение № 1815 от 22.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1815 гр. Пловдив, 22.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330113635 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявена е искова молба от М. Д. срещу „Фератум България“ ЕООД.

Твърди се, че на 24.05.2019 г. страните сключили договор за потребителски кредит за сума в размер на 1500 лв. Иска се прогласяване нищожността на договора, поради нарушаване на закона, а именно чл. 19 ЗПК, чл. 10, ал. 2 ЗПК и чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Сочи се също наличие на неравноправни клаузи, както и нарушение на изискванията на чл 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. По-конкретно се излагат доводи, че липсва методика за формиране на ГПР, не става ясно как стойността на лихвения процент се отнася към ГПР. Счита, че следвало в ГПР да се включи таксата за осигуряване на поръчителство, поради което ГПР не е реално приложимият в отношенията между страните, тъй като възнаграждението за гаранта съставлява разход по кредита. Твърди, че в договора не са разписани условията за упражняване на правото на отказ от договора. Сочи се, че клаузата за ГПР също е и неравноправна.

Неравноправие внасяла и уговорката за поръчителство с възнаграждение от длъжника вместо от кредитора. Твърди се също, че по договора е платена сума в размер на 50 лв, платена в периода 09.10.2018 г. – 14.10.2022 г., която подлежи на връщане поради нищожност на договора. Иска се от съда да прогласи нищожността на договора и да осъди ответника да върне недължимо платената по договора сума в размер на 50 лв. , като в откритото съдебно заседание размерът на иска е увеличен на сумата в размер на 539,58 лв.

Ответникът е подал отговор на исковата молба в срок. С нея ответникът неправилно е сметнал, че е предявен иск за обявяване нищожна клаузата на 1 чл. 5 от договора и се излагат подробно съображения защо това твърдение е неоснователно. Твърди се, че тази уговорка е индивидуално уговорена и потребителят е имал право на избор на обезпечение. Взима се становище по непредявени искове за прогласяване на нищожност и унищожаемост на договора за гаранция. Застъпва се становище, че ищецът сам е избрал като обезпечение за поръчителство „Фератум Банк“, като се е съгласил с договор за кредит при тези условия. Ето защо счита, че не е налице заблуждаваща търговска практика. Твърди, че не е нарушен чл. 19 ЗПК, тъй като възнаграждението на поръчителя не влиза в ГПР, а касае услуга, предоставена от трето лице, която има незадължителен характер. Твърди се, че обезпечението е било нужно с оглед оценката на кредитоспособността на потребителя. Била предоставена нужната информация относно ГПР, ясно била посочена общата дължима сума и всяка една сума е била индивидуално уговорена. Ето защо счита, че договорът за кредит не е нищожен, ГПР отговаря на закона и счита твърдението, че ищецът е бил принуден да сключи договор за гаранция с „Фератум Банк“, за неотговарящо на действителността.

Също така счита, че потребителят е можел да се откаже от договора. Моли да се отхвърлят исковете и да се присъдят разноски в полза на ответника. Сочи се съдебна практика.

Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът приема следното от фактическа и от правна страна

Предявени са кумулативно съединени искове за нищожност на договора за потребителски кредит на основание чл. 26, ал 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 22 вр. чл. 11, ал 1, т. 20 ЗПК и чл. 143 ЗЗП, както и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

За основателността на иска за нищожност следва да са реализирани следните юридически факти – сключване на договор за потребителски кредит между страните и такива негови пороци, които водят до недействителността му. За основателността на иска по чл.55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД следва да са реализирани следните юридически факти – плащане от ищеца на ответника на процесната сума и липсата на основание за това имуществено разместване.

По иска за нищожност, съдът намира, че доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното разглеждане на основанията за нищожност, нито особена поредност, същите следва да се разгледат при условията на алтернативност.

Страните не спорят по сключването на договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/24.05.2019г. Съдът счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22, вр.с чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК. Съгласно тази разпоредба договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за: „наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на 2 ден.“ Правото на отказ от договора е уредено в чл.9 от договора за потребителски кредит, както и в чл.12 от Общите условия към него. И на двете места обаче не е посочен размерът на лихвения процент на ден, в случай на отказ от договора и възникване задължение за погасяване на усвоената главница и лихвата от усвояването до връщането й. Само е посочено, че лихвата се изчислява на база на уговорения в договора лихвен процент.

Последната информация следва да се съдържа в договора за потребителски кредит по силата на препращането на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК към чл.29, ал.4 от ЗПК. В допълнение на това обаче следва да е посочен и лихвеният процент на ден. Това изискване не е само формално, тъй като за потребителя следва да е ясно колко лихва ще плати за дните от усвояването до връщането на главницата и законодателят е предвидил, че това следва да е посочено изрично, а не потребителят да го извлича чрез пресмятания.

Поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.20 и на основание чл.22 ЗПК, договорът е недействителен и искът подлежи на уважаване, без да се разглеждат останалите основания за неговата недействителност.

Твърденията за неравноправни клаузи, впрочем, също са основателни, тъй като възнаграждението по договора за гаранция следва да е включено в ГПР, но не е. Сключването на договора за гаранция се предлага от кредитора, макар и не като единствен вариант за обезпечение. В този случай получаването на кредита е улеснено, тъй като предложен от длъжника личен поръчител следва да бъде одобрен от кредитора, докато предложеният от самия кредитор гарант е предварително одобрен. Освен това при избора на това обезпечение се генерира разход за длъжника - 1116 лв., съизмерим с главницата по кредита. Нереалният размер на ГПК прави уговорката неравноправна и повлича нищожност на целия договор на основание чл.146, ал.5 вр. с чл.143 ЗЗП, тъй като договорът не може да се прилага без равноправните му клаузи, съставляващи елемент от същественото му съдържание.

Установява се от заключението на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза, което съдът кредитира като мотивирано и компетентно изготвено, че общата сума, която ищцата е заплатила на ответника, е в размер на 2319,55 лв., разпределена., както следва: 1500 лв. за главница; 172,47 лв. за възнаградителна лихва; 100 лв. за такси по тарифа;

7,50 лв. – такса предсрочно погасяване и 539,58 лв. – сума за гаранция. На основание чл.23 от ЗПК всички суми, платени по договора, с изключение на чистата стойност на кредита в размер на 1500 лв., не се дължат от потребителя. Това се отнася и за сумата, платена за гаранция, по няколко съображения.

На първо място, тази сума е платена именно на ответника, а не на дружеството-гарант. Видно от счетоводните записвания на ответника, ищцата е извършила три общи плащания. При плащането ищцата не е посочила, че част от сумата съставлява плащане на възнаграждението към гаранта.

Ответникът по своя инициатива е прихванал така изпълнението, като е отнесъл сумата от 539,58 лв. към възнаграждението по договора за гаранция, 3 без да е страна по него. Тези действия на ответника са още един довод, че възнаграждението за гаранция е съставлявало разход по кредита за предоставяне на допълнителна услуга. В договора за кредит и общите условия също липсва уговорка, с която ищцата изрично да натовари ответника да събира тази сума и да я предаде на дружеството-поръчител. В Общите условия към договора в т.16.2 е уредена хипотеза, според която ако ответникът получи плащане от кредитополучателя, което не е предназначено за него, има право, ако идентифицира за кого е предназначено, да го преведе директно на получателя, като уведоми за това кредитополучателя.

Последният дава изричното си съгласие за тези действия на ответника и дори се задължава да плати всички разходи, възникнали във връзка с погрешно полученото плащане и превеждането му на получателя. Тази клауза от общите условия е обща и третира погрешно постъпили плащания, а не конкретно плащане на възнаграждението за гаранция.

Поради недействителността на договора за кредит, тази уговорка от общите условия също не поражда действие. Ето защо, сумата от 539,58 лв. е получена от ответника без ищеца да е посочил какво погасява с нея, без да го е натоварил изрично да я предаде на дружеството-гарант, без да я е предназначил за погасяване именно на това възнаграждение и без за тази сума да може да се приложи общата клауза за погрешно постъпило плащане в общите условия, поради недействителността на договора като цяло. Ето защо тази сума е получена от ответника без основание и същият не е имал право да я предава на дружеството-гарант, поради липса на действителна уговорка между страните в този смисъл или въз основа на закона. Единствената възможност за действие на ответника при получаване на сума без основание е да я върне на лицето, от което е постъпила – на ищцата.

Разпореждането с тази сума от ответника чрез предаването й на дружеството-гарант, което се установява от ССЕ, е без правно значение, доколкото ответникът не е имал такива права. Парите са родово определени вещи и това плащане, лишено от основание, ответникът е извършил на свой риск, като самоволно е определил получената сума и я е предал на третото лице като сума за гаранция.

Ето защо тази сума, получена от ответника при начална липса на основание, подлежи на връщане на ищеца. Същото се отнася и за останалите суми, внесени по недействителния договор за потребителски кредит за възнаградителна лихва и такси. Така общият размер на получената без основание сума, която подлежи на връщане от ответника на ищцата, е в размер на 819,55 лв. Ищецът е поискал връщане само на сумата в размер на 539,58 лв., като изрично е посочил в исковата молба, че иска връщането на недължимо платената сума по договора, без да е индивидуализирал конкретната клауза, по която тази сума е платена. С оглед диспозитивното начало, ответникът ще бъде осъден само за тази сума, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 20.09.2023г., до окончателното плащане.

При този изход от спора право на разноски има ищецът. Същият е 4 сторил разноски за държавна такса в размер на 203,80 лв., 100 лв. за депозит за вещо лице. Поискан е адвокатски хонорар като за два иска, по което ответникът възразява в последното заседание. Съдът счита, че доказването по двата иска е единно и не съставлява голяма правна и фактическа сложност, поради което следва да се присъди едно възнаграждението с ДДС, изчислено върху по-високата цена на установителния иск, а именно – 821,40 лв.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Фератум

България“ ЕООД, ЕИК:200599406, с адрес: гр. София, ж.к. „Младост“ 3, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет.9, офис 20, по предявения от М.

Х. Д., ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/24.05.2019г., сключен между тях, е недействителен, тъй като не съдържа размера на лихвения процент на ден при отказ от договора.