Решение № 704 от 04.11.2025, Районен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 704 гр. Враца, 04.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Магдалена Б. Младенова-Стоева при участието на секретаря Нина К. Луканова като разгледа докладваното от Магдалена Б. Младенова-Стоева Гражданско дело № 20251420100298 по описа за 2025 година

Производството е образувано по постъпила искова молба от П. В. Е., ЕГН:

**********, с постоянен и настоящ адрес: гр. ***, ул. „*****“ № 6, вх. **, ет. **, ап. **, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46.

В исковата молба се твърди, че сключеният между ищеца и първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за паричен заем № ******* от **.**.** г. е нищожен поради противоречието му с императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Поддържа се, че е налице нищожност и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № ******* от **.**.** г.., сключен чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД, доколкото същият е лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречи на добрите нрави и не е породил правни последици и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка.

Излагат се съображения, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Посочва се, че в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва, а в настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 40 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява 1 нарушение на добрите нрави. Твърди се, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен елемент на договорното съдържание, има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка.

Навеждат се доводи, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.

11 ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан действителният размер на годишния процент на разходите. Твърди се, че действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 47,70 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК – нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Поддържа се, че уговореното възнаграждение за фирмата-поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Сочи се, че в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК кредиторът не е включил в договорения ГПР от 47,70 % разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирматапоръчител, поради което ГПР не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Поддържа се, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, като използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Сочи се, че посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 47,70 % съставлява невярна информация, която е заблудила потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора, с което кредиторът недобросъвестно я е увредил.

Излагат се съображения, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 5 000,00 лв. с посочен лихвен процент от 40 % и ГПР 47,70%, с общ размер на всички плащания 7 599,69 лв.,като потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка и неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение. Сочи се, че кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР.

Навеждат се доводи, че на собствено основание е нищожен и сключеният договор за предоставяне на поръчителство от 25.10.2022 г., като уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчител не е породила правни последици. Посочва се, че договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/, като договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, а правното основание за учредяването на поръчителство е кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Поддържа се, че законодателят е уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има 2 легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, като длъжникът няма такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице – поръчител е лишено от правно основание. Твърди се, че типичната и непосредствена цел на договора за предоставяне на гаранция от 07.05.2024г. е да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя, като когато длъжникът учредява лично обезпечение, то не се осъществява целта на договора за гаранция и същият е лишен от своето основание.

Излагат се съображения, че поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Сочи се, че от член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Твърди се, че преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази потребителите от свръхзаддъжнялост и неплатежоспособност. Поддържа се, че поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител, е в пряко противоречие с целта на Директивата, като на практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Сочи се, че по този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Твърди се, че възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредиторът, е в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше добросъвестно. Сочи се, че поради изложеното е изпълнен общият фактически състав на чл. 143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗЗП/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.

Посочва се, че поставяйки на кредитополучателя изискване да сключи договор с дружеството – поръчител, кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД е договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл. 22 ЗЗД, като от вътрешните отношения между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и кредитополучателя следва, че ако той беше изразил воля да сключи договор за поръчителство, той не го прави в изпълнение на свое задължение към кредитодателя, поради което единственият й мотив би бил да надари кредитора. Излагат се съображения, че по силата на чл. 225, ал. 1 ЗЗД, с договора за дарение дарителят следва незабавно да престира, в противен случай договорът е нищожен, като от представения по делото погасителен план е видно, че кредитополучателят се е задължил да погасява възнаграждението на поръчителя разсрочено, т.е. той не е надарил незабавно кредитодателя, поради което следва да се отрече правният ефект на тази уговорка.

Поддържа се и че договорът за поръчителство е с акцесорен характер, като той може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг.

Твърди се, че по съображенията, изложени по-горе, кредитната сделка е нищожна, поради което не е породил правно действие и сключеният договор за учредяване на поръчителско правоотношение.

По тези съображения се иска от съда да прогласи нищожността на сключения договор за паричен заем № ******* от **.**.** г.. като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № ******* 3 от **.**.** г., като лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и непородил правни последици и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка.

В срока по чл. 131 ГПК от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват като неоснователни.

Поддържа се, че договорът за паричен заем е действителен, тъй като е в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 от ЗПК, като констатацията за неравноправния характер на договорни клаузи не се отразява непосредствено на преценката на действителността на сключения договор за кредит. Твърди се, че клаузата за договорна лихва не е нищожна, тъй като в ЗПК, който е специален по отношение на ЗЗД, не фигурира основание за нищожност – противоречие с добрите нрави. Сочи се, че размерът на договорната лихва по договора, както и ГПР са по-ниски от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с Постановление на Министерския съвет на Република България. Твърди се, че е неправилно възнаградителната лихва по договора да бъде отнасяна или съпоставяна със законната лихва, която да бъде обективен критерий за нейния максимален размер, като в случая размерът на лихвения процент е в съответствие с изискванията на ЗПК и като елемент от ГПР е в рамките на ограничението, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа се, че лихвеният процент по процесния договор е фиксиран и е ясно посочен, като условията за прилагането му също са записани в договора.