Решение № 1335 от 22.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1335 гр. Пловдив, 22.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330110802 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба, подадена от Х. С. А., ЕГН **********, с адрес:

*******************************, против „Адессо Кредит

България“ ЕООД, ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гp.

Ботевград, бул. „3-ти март“ №83, ет. 7, с която се иска ответникът да бъде осъден за заплати на ищеца сума в размер на 50 лв., представляваща платена без основание неустойка по Договор за кредит № *********/14.09.2022 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 19.06.2024 г., до окончателното плащане.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили договор за паричен заем, по силата на които ответникът е отпуснал заем на ищеца в размер на 1 000 лв. при месечен лихвен процент по заем 40% и годишен процент на разходите – 48,67%. Сочи се, че съгласно чл. 4 от Договора същият следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени условия в договора. Навеждат се твърдения, че съгласно чл. 4, ал.

2 от Договора в случай на непредставяне на соченото обезпечение, потребителят дължи неустойка в размер на 439,53 лв., която се престира разсрочено заедно с погасителната вноска.

Ищецът твърди, че е усвоил паричните средства по кредита, но не дължи заплащане на ответника на сумата по неустойката, макар и да се твърди, че е заплатена от ищеца.

Изразява становище, че неустойката е загубила присъщата си обезщетителна функция, понеже не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, а и представлява 50% на 1 заетата сума, като не се зависи от вредите от неизпълнението и не кореспондира с последиците от неизпълнението.

Сочи се, че неустойката се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се стига до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което е в противоречие с добрите нрави. Твърди се, че недобросъвестно небанкова институция е поставила неизпълними условия към потребителя, за да обоснове получаването на допълнителна печалба, което е в противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Ищецът излага, че неустойката е излязла и извън присъщата й обезпечителна функция, понеже обезпечението следва да се получи преди сключване на договора, за да се гарантира срещу евентуално неизпълнение на договора.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът сочи, че исковата молба е неоснователна. Възразява се, че неустойката е нищожна, като се сочи, че същата е съответна на неизпълнението, под размера на кредита е и е договорена по съгласие на страните. Излага се, че неустойката е свързана с изявлението на потребителя да се предоставят допълнителните услуги по чл. 4, ал. 1 от договора. Твърди се, че в ГПР не се включват разходите, които са дължими при неточно изпълнение на задължението на потребителя. В обобщение, ответникът моли искът да бъде отхвърлен.

Преди открито съдебно заседание ищецът е увеличил исковата си претенция, като вместо първоначално предявените 50 лв. претендира сума в размер на 439,53 лв. Съдът е допуснал така направеното изменение на исковата молба на основание чл. 214 от ГПК поради наличието на предпоставките за същото.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на дадено без основание.

Съдът е разпределил с доклада по делото в тежест на ищеца да докаже, че е платил по процесния договор сочената сума, а в тежест на ответника да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на същата.

Като безспорно между страните съдът е отделил факта на сключения Договор за кредит № *********/14.09.2022 г., както и получаването от ищеца на заемната сума в размер на 1 000 лв.

По фактите:

Съдът намира, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит. От същия се установява, че на потребителя е бил предоставен заем в размер на 1 000 лв., който последният се е задължил да върне на 13 двуседмични вноки. В договора е посочен лихвен процент по заема – 40% и годишен процент на разходите (ГПР) – 48,67%. Посочената обща сума за плащане по договора е 1 120,47 лв. Съгласно чл. 2, т. 10 от договора е уговорено обезпечение по заема под формата на запис на заповед.

В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че потребителят желае да се възползва от допълнителни услуги, предоставяни от заемодателя, а именно 2 възможности за отлагане или намаляване на погасителни вноски смяна на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни средства, то потребителят с подписването на договора за кредит се задължава да предостави на заемателя допълнителните услуги срещу предоставяне от страна на потребителя в деня на подписване на договора в полза на кредитора на допълнително обезпечение по т. 1 или т. 2 – две физически лица поръчители или банкова гаранция в полза на кредитодателя. Ако потребителят не изпълни задължението си в срок за представяне на обезпечение, то същият дължи неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора в размер на 439,53 лв.

Съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза съдът приема за установени следните факти: ищецът е върнал кредита в размер на 1 000 лв., като е заплатил по договора на ответника и 120,47 лв. лихва и 439,53 лв. за неустойка.

По правото:

От представените по делото доказателства се установява реалното отпускане на заетата сума, клаузата за неустойка в договора и наличието на нейните предпоставки за дължимост и начисляване съгласно клаузите на договора. Единствено ответникът по делото не успя да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на сумата, а именно действителността на клаузата за неустойка от договора за кредит, по изложените по-долу съображения, поради което исковата молба се явява основателна.

Размерът на неустойката (почти една втора от главницата по кредита и почти четири пъти повече от възнаградителната лихва) и характерът на самото неизпълнение, за което се предвижда неустойката – непредоставяне на обезпечение по договор за потребителски кредит, при това в неразумен срок – в деня на подписване на договора, определят уговорената неустойка като накърняваща добрите нрави. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка – каквито са и фактите по настоящия казус. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка.

Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка.

Липсата на обезпечение е свързано единствено с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Още повече личи противоречието на уговорката за неустойка с добрите нрави и че същата има единствена функция за облагодетелстване на кредитора, като се има предвид това, че тя се дължи за непредставяне на обезпечение във връзка с получаването на допълнителни услуги, които може и 3 да не са ползвани изобщо по време на договора. Отгоре на това в чл. 2, т. 10 от договора е уговорено обезпечение по заема под формата на запис на заповед, което е напълно достатъчна гаранция за обезпечение на кредитора при неизпълнение на задълженията на потребителя по договора, дори и тези, свързани с предоставянето на допълнителни услуги.

Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщата й функция да обезщетява при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което клаузата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Преценката дали да отпусне кредита без обезпечение, следва да е на кредитора, а възможността да се предостави такова по време да договора следва да се отразява в размера на възнаградителната лихва, тъй като кредиторът може да поиска по-високо възнаграждение, когато рискува повече и обратно.

В гореизложения смисъл е и съдебната практика на Окръжен съд – Пловдив: Определение № 2942 от 13.12.2023 г. по ВЧГД № 3132/2023 г.;

Определение № 2732 от 22.11.2023 г. по ВЧГД № 2887/2023 г.; Определение № 2227 от 27.09.2023 г. по ВЧГД № 2235/2023 г.; Определение № 1721 от 12.07.2023 г. по ВЧГД № 1726/2023 г.; Определение № 1708 от 11.07.2023 г. по ВЧГД № 1818/2023 г.

Тъй като не е предявен установителен иск за прогласяване нищожността на клаузата от договора, съдът обсъжда нейната недействителност само в мотивите на решението, като за недействителността на клаузата от договора не се формира сила на пресъдено нещо между страните по делото.

В тежест на ответника беше разпределено да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на сумата, която ищецът твърди, че е платена без основание. Ответникът не доказа наличие на основание за получаване на сумата, поради което исковата претенция на ищеца се явява основателна. Следователно търсената сума е платена от ищеца на ответника по договора за кредит без основание. Размерът на иска се подкрепя от приетото по делото заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, на което съдът дава вяра.

По разноските:

При този изход на делото разноските следва да бъдат възложени на ответника. Ищецът има право на разноски за заплатената държавна такса в размер на 50 лв. и 170 лв. за депозит за вещо лице по ССчЕ. Процесуалният представител на ищеца е отправил претенция по чл. 38, ал. 2 от ЗА да му бъде присъден адвокатски хонорар за оказаната правна помощ на ищеца като материално-затруднено лице. Ответникът възразява срещу присъждане на адвокатското възнаграждение, като моли съдът да го намали до 200 лв. с оглед на фактическата и правна сложност на делото. Съгласно приложимата съдебна практика (Решение по съединени дела C‑224/19 и C‑259/19 на Съда на ЕС и Определение № 366/16.08.2022г. по ч.т.д. № 1085/2022г. на ВКС) съдът не е задължен от минималните размери в наредбата, а следва да извърши цялостна преценка. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният адвокатски хонорар по иска е в размер от 400 лв. за настоящото дело. Съдът, като има предвид за ориентир минималните размери в Наредба № 1, възраженията на ответника, малкия размер на иска, подаването на искова 4 молба и писмени молби, необходимостта от доказателствени искания за доказване предмета на иска от ищеца предвид разпределената доказателствена тежест, както и пасивното поведение на процесуалния представител на ищеца, изразяващо се в неявяване на проведените две открито съдебни заседания, изменението на размера на исковата молба, както и липсата на правна и фактическа сложност на делото, счита, че следва да присъди 250 лв. адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца за осъществената защита. Приложеното по делото доказателство от ответника за искане за кредит, макар и да е подписано от ищеца и в него да са посочени определени доходи, това искане е към 14.09.2022 г., докато исковата молба е подадена на 17.06.2024 г., т.е. почти две години по-късно, като обсъжданото доказателство не може да бъде аргумент за наличието на имущество у ищеца.