Решение № 259 от 25.02.2020, Окръжен съд - Пловдив

Р

Е Ш Е

Н И Е

№ 259 гр.

Пловдив, 25.02.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, V състав в открито съдебно заседание от двадесет и седми януари две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

СВЕТЛАНА ИЗЕВА

ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА

ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА при участието на секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Зорница Тухчиева въззивно гражданско дело № 2738 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК

Образувано е по въззивна жалба вх. № 67379/ 18.10.2019г. по описа на РС - Пловдив, депозирана от юрк. К., представляваща „Райфайзен Банк (България)“ ЕАД против решение № 3636 от 03.10.2019 г., постановено по гр. дело № 5230/ 2019г. по описа на РС - Пловдив, V – ти граждански състав, с което е признато за установено, че Й.М.Й. не дължи на „Райфайзен Банк (България)“ ЕАД сумите, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 18137/2011 г. по описа на РС - Пловдив, както следва: сумата от 1000 лв. - главница по договор за кредитен лимит по международна кредитна карта, сключен на 16.05.2008 г., сумата от 52,98 лв. - наказателна лихва за периода от 20.10.2010 г. до 18.10.2011 г., както законна лихва в размер на 589,89 лв. за периода от 19.10.2011 г. до 10.04.2019 г.

С атакуваното решение „Райфайзен Банк (България)“ ЕАД е осъдена да заплати на Й.М.Й. и сумата от 934.93 лв. - разноски по делото.

Във въззивната жалба се излагат подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното решение, като постановено в нарушение на процесуалните правила. По същество - изразява се становище за неправилност на изводите на първоинстанционния съд по отношение на института на погасителната давност и перемпцията, като противоречащи на съдебната практика на ВКС. В подкрепа на изложените съображения се прави позоваване на постановките на ТР № 2 от 26.06.2015 г. и ППВС № 3/ 1980 г., като се цитира и практика на окръжните съдилища, включително СГС. Излагат се съображения за некоректност на формираната цена на иска. Формулирано е искане обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и незаконосъобразен. Претендират се направените по делото разноски, като се иска ответникът да бъде осъден да заплати на банката юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв., както и всички платени държавни такси и хонорари за вещи лица. При условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност в случай, че предявените искове бъдат уважени изцяло или частично, като се моли за изчисляване на разноските по съразмерност и след компенсация.

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна. В съдебно заседание пред настоящата инстанция, адв. Д. – пълномощник на въззиваемия се противопоставя на възраженията, релевирани с въззивната жалба, като застъпва тезата, че първоинстанционният съд правилно е приложил института на перемпцията и погасителната давност. Счита жалбата за неоснователна, респективно атакувания съдебен акт за правилен и законосъобразен.

Настоящият въззивен състав след като прецени събраните по делото доказателства, становищата на страните и наведените от тях възражения, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице, имащо право на жалба срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. В този порядък, съдът не счита за основателно възражението на въззивника, касаещо недопустимост на първоинстанционния акт, доколкото отрицателният установителен иск е основан единствено на погасяване на задължението по давност. Следва да се подчертае, че допустимостта на отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е обусловена от изискването искът да се основава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – чл.439 ал.2 от ГПК (Определение № 233/ 17.04.2009г. по ч.т.дело № 239/2009г. – II т.о.

ВКС). В настоящото производство за такива факти ищецът сочи погасяване на спорното вземане по давност. Така заведеният отрицателен установителен иск е допустим независимо от наличието респ. липсата на висящо изпълнително производство за събиране на вземането към момента на предявяването му. Правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което ищецът има интерес да установи.

На следващо място, съдът не споделя и възраженията, касаещи некоректност във формирането на цената на иска. Доводите, изложени в жалбата в тази насока не кореспондират с постановените в хода на първоинстанционното производство актове – разпореждане за отстраняване на нередовности в исковата молба, определение за частично прекратяване на делото от 16.04.2018 г. Допълнително, предметът на исковата претенция е изменен и с оглед последвалото оттегляне на част от предявените претенции, като производството по първоинстанционното дело е прекратено по отношение на исковете за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 226,69 лева – наказателна лихва по договор от 16.05.2008 г. за периода от 20.10.2010 г. – 18.10.2011 г. по отношение на сумата от 173,71 лева и за сумата от 646,69 лева – законна лихва върху главницата от 19.10.2011 г. до 22.02.2018 г. по отношение на сумата от 56,80 лева.

Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, както и не се твърди конкретно нарушение на процесуалните правила, обосноваващо служебно събиране на доказателства.

По делото не се спори, а и във въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения за неправилно установени факти от страна на първостепенния съд, поради което и с оглед разясненията в т. 3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не може да приеме различни от посочените факти.

В настоящия случай от приложеното по делото заверено копие от изпълнително дело № 2296/ 2011 г. по описа на ЧСИ Людмила Мурджанова, с рег. № 819, район на действие – ОС – Пловдив и ч.гр. дело № 18137/2011 г. по описа на РС - Пловдив се установява, че на 24.10.2011 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК е издаден изпълнителен лист по ч.гр.дело № 18137/2011 г. по описа на РС - Пловдив, с който е разпоредено ЕТ „К. М.Й.“; Й.М.Й. – ищец в първоинстанционното производство, въззиваем в настоящото и „Джей “Енд Кей Инженеринг“ ООД да заплатят солидарно на

„Райфайзенбанк България“ ЕАД сумата от 1000 лв. – главница, дължима по договор за кредитен лимит по международни кредитни карти, сключен на 16.05.2008 г., сумата от 226,69 лв. – наказателна лихва за периода от 20.10.2010г. до 18.10.2011 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 19.10.2011 г. до изплащане на вземането, както и направените по делото разноски – 25 лв. – държавна такса и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С молба вх. №18238/09.12.2011 г. ответникът - „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е поискал образуване на изпълнително дело за събиране на процесните суми, както и налагането на запор на банковите сметки, на трудовото възнаграждение на длъжника Й. М. Й., както и възбрана на притежаван от същия недвижим имот. Образувано е изпълнително дело № 2296 по описа за 2011 г. на ЧСИ Людмила Мурджанова, с рег. № 819, с район на действие - Окръжен съд – Пловдив.

След образуване на изпълнителното дело са извършвани справки за имущественото състояние на длъжника Й. М. Й.

На 22.12.2011 г. е наложен запор на вземанията на длъжника в посочените в молбата за образуване три банки, като са изпратени и получени от третите задължени лица запорни съобщения. Видно от писмо вх. № 368/11.01.2012 г. на „ Банка ДСК“ ЕАД се установява, че ищецът няма открити банкови сметки, подлежащи на запориране.

На 22.12.2011 г. на длъжника е връчена покана за доброволно изпълнение, в която са отразени наложените запори на вземания от съответните банки.

На 30.12.2011 г., на основание чл. 458 ГПК, съдебният изпълнител е присъединил Държавата за дължимите от ищеца публични държавни вземания в размер на 1082,64 лв.

На 13.01.2012 г. е разпределена постъпила по делото сума в размер от 260 лв.

На 11.01.2012 г., на основание чл. 458 ГПК съдебният изпълнител е присъединил Държавата за дължимите от ищеца публични държавни вземания в размер на 5043,11 лв. Впоследствие са извършвани справки за имущественото състояние на ищеца Й. М. Й.

Видно от писмо изх. №

0300/0059 от 06.01.2012 г. от „ЮРОБАНК и Еф Джи България“ АД се установява, че ищецът има разкрита банкова сметка. ***окумент за превеждане на сума в размер на 632,25 лева на 06.01.2012 г. по сметка на ЧСИ Мурджанова, рег. № 819.

С разпореждане от 31.01.2012 г. е наложена възбрана върху притежавани от ищеца идеални части от недвижими имоти, описани в нотариален акт, вписан в СВ - София с вх. рег. № 42312, акт № 29, том

137, дело 31951/ 05.11.2003г. Възбраната е вписана на 13.02.2012 г.

Горепосочената сума в размер на 632,25 лева, внесена на 06.01.2012 г. е разпределена на 28.06.2012 г. След тази дата, не са извършвани други действия по принудително изпълнение, нито са искани такива от взискателя.

На 15.01.2018 г. е депозирана молба от взискателя за изискване на справка в регистър на БНБ за открити банкови сметки на длъжниците, с искане след получаването на същите да се наложи запор.

На 22.02.2018 г. са наложени запори на вземанията на ищеца в „Уникредит Булбанк“ АД и „Юробанк България“ АД по откритите банкови сметки.

С постановление от 13.04.2018 г., на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство по образуваното изпълнително дело № 2296/2011 г. е прекратено поради липсата на действия за принудително събиране на вземането, считано от 12.01.2012 г., когато е депозирана молба за разсрочено плащане от К. Й. до депозираната от взискателя молба за налагане на запори от 15.01.2018 г.

По делото е изготвено и прието заключение съдебно – счетоводна експертиза, според което размерът на начислените на ищеца задължения по горецитираното изпълнително дело № 2296/2011 г.към датата на изготвяне на експертизата е 1000 лв. - главница по сключен договор за кредитен лимит по международни кредитни карти от 16.05.2008 г. и 52,98 лв. - наказателна лихва за периода от 20.10.2010 г. до 18.10.2011 г., както законна лихва върху главницата в размер на 589,89 лв., считано от 19.10.2011 г. до 10.04.2019 г. При изготвяне на заключението, вещото лице е отчело и сумите, които са били преведени на взискателя, както и задълженията, които са били погасени със същите.

Предвид изложеното, спорът по настоящото дело е концентриран върху правната страна, а именно дали в случая следва да намерят приложение постановките на ППВС № 3/18.11.1980 г. , съгласно които по време на изпълнителното дело давност не тече. Основното възражение в жалбата е аргументирано именно с разясненията, дадени с цитираното постановление, като процесуалният представител на въззивника поддържа тезата, че давността е била спряна и не е текла за периода от образуване на изпълнителното дело № 2296/2011 г. по описа на ЧСИ рег. № 819 до отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с ТР № 2/26.06.2015 г. Казано по друг начин, от 26.06.2015 г. е започнала да тече нова погасителна давност, като до 26.06.2020 г. взискателят имал възможност да образува ново изпълнително дело за събиране на вземанията си. Такова било образувано на 10.06.2019 г. под № 265/2019 г. по описа на ЧСИ Тодор Луков, рег. № 820.