Решение № 2429 от 14.04.2026, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 4595/2025
- Вид
- Решение № 2429
- Подписан
- 14.04.2026
- В сила
- 14.04.2026
- Състав
- Мариана Георгиева, Йоанна Наскова Станева, Димитър Ковачев
Цитирани разпоредби
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 229 · Кодекс на труда
- чл. 230-232 · Кодекс на труда
- чл. 230-232 · Кодекс на труда
- чл. 230-232 · Кодекс на труда
- чл. 234, ал. 3, т. 1 · Кодекс на труда
- чл. 235 · Кодекс на труда
- чл. 326, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 25, ал. 1 · Наредба за заплащането на правната помощ
РЕШЕНИЕ
№ 2429 гр. София, 14.04.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Мариана Георгиева
Членове:
Димитър Ковачев
Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело № 20251100504595 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 18199 от 09.10.2024г., постановено по гр. дело № 14035/2023г. по описа на СРС, 150-ти състав е признато за установено по предявения по реда на чл. 415, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, че ответникът Б. В. М. дължи на ищеца „Столичен електротранспорт“ ЕАД сумата 527 лева и 18 стотинки, представляваща неустойка по чл. 9 от Договор за обучение за придобиване на правоспособност за управление на МПС от категория Д (103) от 30.09.2019г., ведно със законовата лихва от 23.09.2022г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е била издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 51514 по описа на Софийския районен съд, 150-и състав за 2022г., като е отхвърлен иска за разликата над 527 лева и 18 стотинки до пълния претендиран размер 2 000 лева. С решението е осъден ответника Б. В. М. да заплати в полза на ищеца „Столичен електротранспорт“ ЕАД сумата 11 лева и 13 стотинки, представляваща разноски за заповедното производство, както и сумата 78 лева и 42 стотинки, представляваща разноски за първоинстанционното исково производство. С решението е осъден ищеца „Столичен електротранспорт“ ЕАД да заплати в полза на ответника Б. В. М. сумата 294 лева и 56 стотинки, представляваща разноски за заповедното производство, както и сумата 445 лева и 53 стотинки, представляваща разноски за първоинстанционното исково производство.
С Определение № 7448 от 12.02.2025г., постановено по делото, съдът е оставил без 1 уважение искането по чл. 248, ал. 1 ГПК на ищеца „Столичен електротранспорт“ ЕАД за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Определението като необжалвано е влязло в сила на 25.03.2025г.
Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от „Столичен електротранспорт“ ЕАД, с която се обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 527,18 лева до пълния предявен размер от 2000 лева. В жалбата е посочено, че с подписването на Договор за обучение за придобиване на правоспособност за управление на МПС от категория Д (103) страните са уговорили, че след придобиване на правоспособност за управление на МПС от категория Д (103) обучаващият се поема задължение да работи като водач на тролейбус при същия работодател „Столичен електротранспорт“ ЕАД, осигурил обучението му, за срок не по-малък от 3 години. В договора била предвидена санкция при виновно неизпълнение на задълженията на обучаващия се по договора, т.е. при прекратяване на трудовото правоотношение преди срока, уговорен в т. 8. Сочат, че в договора била предвидена отговорност на обучаващия се със сума във фиксиран размер от 2000 лева. Не било предвидено пропорционалното й намаляване в зависимост от това каква част от периода от 3 години ще работи завършилият курса на обучение след подписване на трудов договор при обучилия го работодател. Твърдят, че след като съдът бил кредитирал показанията на св. Б.П. в полза на твърдението на ответника, че „условията по трудовия договор са били значително по-неблагоприятни от посочените от ищеца в предложението на ищеца за сключване на трудов договор, публикувано в интернет“, следвало да обсъди показанията на свидетеля П. и от гледна точка на това че ответникът и свидетелят били еднакво информирани за предлаганите от работодателя условия. Поддържат, че Б. М. бил взел съзнателно решение да сключи договор за обучение и след приключването му да започне работа при ищцовото дружество независимо от предлаганите условия. Твърдят, че ответникът не оспорвал факта, че работодателят бил поел разноските за обучението му, както и че правоотношението било прекратено по негово искане с отправяне на месечно предизвестие. Сочат, че законодателят не бил ограничил размера на санкцията при неизпълнение на т. 8, а единствено срока по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ. Поддържат, че решението на съда да намали размера на санкцията обезсмисляло предвидената от закона възможност за самостоятелна преценка на страните по договора. Искането към съда е да отмени решението в отхвърлителната част и да уважи изцяло предявения иск. Претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Б. В. М., с който се оспорва същата. Поддържа, че изпълнението на трудовата функция всякога било възмездно, поради което получаването на трудово възнаграждение не би могло да бъде критерий при определяне прекомерност на неустоечна клауза, доколкото неустойката не била обвързана с размера на трудовото възнаграждение, нито с естеството на полагания от него труд, включващ ежемесечно между 10 и 40 часа извънреден труд и между 21 и 30 часа нощен труд. Не оспорва обществената значимост на извършваната от ищеца дейност- 2 обществен превоз, но тя сама по себе си не можела да послужи за критерий при определяне размера на неустойката, ако работодателят не бил положил грижата на добър търговец да я организира по начин, изключващ текучеството на водачи на пътните превозни средства, вкл. и чрез осигуряване на възнаграждение, съответстващо на извършваната работа. Твърди, че правилно СРС бил приложил правилото на чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Сочи, че бил необоснован извода на съда, че претърпените от ищеца имуществени вреди били на стойност 601,04 лева, съставляващи допълнително трудово възнаграждение на обучаващия служител за целите на индивидуалното му обучение. Независимо от това, обаче, крайният извод на съда бил в съответствие с възприетото от страните, че стойността на курса за обучение възлизала на 500 лева, обстоятелство, признато от него, както извънсъдебно, така и в хода на процеса.
Поддържа, че правилно и в съответствие със съдебната практика съдът бил съобразил действителната воля на страните относно размера на предполагаемите имуществени вреди, изводима от една страна от цялостното съдържание на договора за обучение, а от друга- от естеството на задължението на ответника като делимо, при което следвало да бъде съобразена изпълнената част от него, а именно 1/12 от договора. Искането към съда е да потвърди решението в обжалваната му част. Претендира разноски.
Решение № 18199 от 09.10.2024г., постановено по гр. дело № 14035/2023г. по описа на СРС, 150-ти състав в частта, с която е уважен предявеният иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 527,18 лева като необжалвано е влязло в сила.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не са нарушени и императивни материалноправни норми. По правилността на решението намира следното:
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано от страните в частта, с която предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е уважен до размера от 527,18 лева. В този смисъл предвид пределите на силата на пресъдено нещо, както и безспорните между страните обстоятелства, следва да бъде прието, че на етапа на въззивното производство са установени следните обстоятелства: сключен между страните Договор за обучение за придобиване на правоспособност за управление на МПС от категория Д (103) от 30.09.2019г., с който въззивникът- работодател е приел за обучение Б.
М. като е поел разходите за извършване на обучението за придобиване на правоспособност за управление на МПС от категория Д (103); че в чл. 8 от договора е предвидено, че след 3 придобиване на правоспособност за управление на МПС от категория Д /103/ обучаващият се е задължил да работи като водач на тролейбус при „Столичен електротранспорт“ ЕАД за срок не по-малък от 3 години; както и че в чл. 9 от договора е уредено неустоечно съглашение съгласно което при виновно неизпълнение на задълженията по договора, т.е. прекратяване на трудовото правоотношение преди срока, уговорен в т. 8, обучаващият дължи неустойка в размер на 2000 лева; както и че Б. М. е преминал успешно обучението и на 30.10.2019г. е сключил трудов договор със „Столичен електротранспорт“ ЕАД, прекратен на 13.03.2020г. с Акт № 6 от 12.03.2020г. на изпълнителния директор на основание предизвестие от работника.
Предвид пределите на въззивната жалба спорен между страните във въззивното производство е въпросът за прекомерността на договорената неустойка, по който настоящият съдебен състав намира следното:
На първо място въззивният съд не споделя изводите на СРС, че се касае за договор за обучение по смисъла на чл. 229 КТ. Това е така, доколкото съгласно горецитираната разпоредба със същата е уредена възможност работодателят да сключи договор с лице, което постъпва или е постъпило в учебно заведение за придобиване на квалификация. Хипотеза, която не урежда процесния случай, доколкото с договора за обучение от 30.09.2019г. работодателят се е задължил да поеме разходи по извършване на обучение за придобиване на правоспособност за управление на МПС от категория Д (103), за което е бил обучаван в учебен център на самото дружество, а не в учебно заведение. Предвид което въззивният съд намира, че между страните са сключени два договора- договор за квалификация по чл. 235 КТ, доколкото към датата на сключване на договора за обучение Б. М. не е бил служител на ищцовото дружество, наречен от страните договор за обучение за придобиване на правоспособност за управление на МПС от категория Д /103/ и последващ трудов договор от 30.10.2019г. По отношение изпълнението на договора по чл. 235 КТ и отговорността при неизпълнение приложими са общите правила на гражданския закон.
В чл. 8 от договора за обучение страните са уговорили, че след придобиване на правоспособност за управление на МПС от категория Д /103/ обучаващият се се задължава да работи като водач на тролейбус при същия работодател- „Столичен електротранспорт“ ЕАД, осигурил обучението му за придобиване на посочената в чл. 1 на договора правоспособност, за срок не по-малък от 3 години.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 от договора за обучение при виновно неизпълнение на задълженията по договора, т.е. прекратяване на трудовото правоотношение преди срока, уговорен в т. 8, същият дължи неустойка в размер на 2000 лева. Тоест в конкретния случай страните отнапред са определили обезщетението за вреди /в определен размер/, дължимо от работника или служителя поради неизпълнение на задължението да работи при същия работодател за уговорения срок, като съдът намира, че по същността си тази уговорка има характер на неустойка и приложими са правилата на чл. 92 ЗЗД.
При договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания – дали 4 следва да съответства на неизпълнената част от договора или се дължи цялата сума за разходите по обучението /за разлика от договора за ученичество – чл. 230-232 КТ/.
Следователно този въпрос е предоставен на договорната свобода на страните. Доколкото договорът се подчинява на общите правила по ЗЗД относно неговото изпълнение, съдът следва да се произнесе по валидността на неустоечната клауза и съответствието й с добрите нрави, както и е длъжен да се произнесе по направеното изрично възражение за намаляване размера на неустойката по реда на чл. 92, ал. 2 ЗЗД – ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти.