Решение № 14201 от 22.07.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14201 гр. София, 22.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 38 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЛАДИМИР СТ. КЪНЕВ при участието на секретаря ИВАНКА Н. МОНЧЕВА СТОЙНЕВА като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР СТ. КЪНЕВ Гражданско дело № 20241110157323 по описа за 2024 година

Ищецът Н. Н. Х. твърди, че на 18.06.2022 г. е сключил с ответника „С. К.“ АД Договор за потребителски кредит от разстояние № 845629 при следните параметри: отпусната сума в размер на 1000,00 лева, срок на погасяване – 24 месеца, видът на вноската – месечна, размер на годишната лихва – 36%, размер на ГПР – 42,58%, а размерът на общата сума, която следва да върне ищецът е в размер на 1537,36 лева.

Посочва, че в чл. 17, ал. 1 от процесния Договор е уговорено, че страните се съгласяват Договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – отговарящ на условията, посочени в ОУ доход или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.

Твърди, че в чл. 27 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението по чл. 17 от Договора, а именно да представи обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер па 0.9% от стойността на усвоения кредит, като в договора е уговорено, че страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените размери. Твърди, че неустойката се заплаща от Заемателя разсрочено , заедно с всяка от 1 погасителните вноски.

Ищецът твърди, че му е начислена неустойка в общ размер на 1953,44 лева, тъй като не е представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния Договор, като общата сума която следва да върне е в размер на 3490,80 лева. Посочва, че задължението по процесния Договор е изцяло погасено. Изтъква, че процесния договор е нищожен па основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.

Твърди, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра по един за всяка от страните по договора. Посочва, че не са му предоставили копие от процесния Договор, както и преддоговорна информация, общи условия и СЕФ.

Посочва, че ДПК е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тьй като пе е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент па разходите /П I P / по кредита. Заявява, че в нарушение па императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПP е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Счита, че липсата па ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания па чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В Договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Посочва, че описаните в съдържанието на Договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) водят до различен размер на ГПР от посочения.

Изтъква, че в ДПК е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в размер многократно над допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В процесния договор било уговорено, че заемателят се задължава да осигури действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички 2 дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на условията, посочени в Договора.

Твърди, че в процесния Договор е уговорено, че в случай, че Заемателят не предостави посоченото в Договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в почти двойно по – голям размер на главницата, която ще бъде заплащана на части, съобразно предоставения погасителен план. Счита, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в Договора, поради което, счита, че е налице нищожност на Договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД.

Заявява, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключване на Договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Поддържа, че в съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ИО на Европейския парламент и па Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията па разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка па кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване па такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".

Счита, че неустойката за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна фунцкии и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Посочва, че е налице и заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Сочи, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Изтъква, че непредставянето на обещани обезпечения, съобразно разпоредбата на чл.

3

71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. Посочва, че кредиторът вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.

Посочва, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезщетения, същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Заявява, че в случай, че се приеме, че страните са допуснали възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката“ да не се дължи, то счита, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение дължимо под условие.

Посочва, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

Заявява, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, ответното дружество не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“, която по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР. Счита, че е нарушена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща на нищожност на Договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Изтъква, че според императивната разпоредба па чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГП P не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, поради което на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни.

Поддържа, че ответното дружество е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника. Изтъква, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Сочи, че 4 неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите. Посочва, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО и транспонирана в ЗПК, поради което същата има и нормативно значение. Изтъква, че гореописаните разходи попадат в изискванията на Директивата, а именно предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са предварително заложени. Счита, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на Договора.

Заявява, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият Договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Заявява, че посочването в Договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. Посочва, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, във вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Счита, че определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва за изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респективно двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. Сочи, че недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия Договор.

Заявява, че в случай, че съдът приеме Договора за валиден и действителен, счита, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал.

1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Твърди, че дори и целият Договор да не е нищожен, то твърди, че е налице нищожност на отделни негови клаузи, а именно клаузата, с която на ищеца е начислена процесната неустойка в размер на 0,9%.

5

Моли съда да провъзгласи недействителността на клаузата предвидена в чл. 27 от Договор за паричен заем № 845629 от 18.06.2022 г., предвиждащ заплащането на неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума на ден, като нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде прогласена.

Моли съда да осъди на основание чл. 23, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 55, ал.

1, предл. 1 от ЗЗД ответното дружество да заплати сумата от лева, частична претенция от общо 1953,44 лева, представляваща недължимо платени суми по Потребителски кредит № 845629, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.

Претендира разноски, включително и адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който заявява, че предявения иск е допустим, но неоснователен. Не оспорва, че между страните е сключен процесния Договор за потребителски кредит. Посочва, че на същата дата ответното дружество е погасило служебно предходен кредит на ищеца и остатъкът от заемната сума е предоставило на разположение на ищеца, съгласно изразеното от него желание за изплащане в брой на каса на Изипей. Изтъква, че в чл. 20 от процесния Договор е предвидена хипотеза, съобразно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, може да му бъде начислена неустойка.