Решение № 120 от 16.01.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 120 гр. Бургас, 16.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН АНТ. ПОПОВ при участието на секретаря ЗОЯ Г. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН АНТ. ПОПОВ Гражданско дело № 20252120106214 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по исковата молба на Г. Н. Е., ЕГН **********, с адрес: с. М., ***, чрез пълномощника адвокат Н. Р. от АКБургас, против "СТИК - КРЕДИТ" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Ш., ***, представлявано от С. Н. Т., с която се иска да се признаване за установено, че Договор за кредит № ******* / ***г. сключен между страните е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните е бил сключен договор за кредит № ******* / ***г., с който от ответното дружество е била предоставена сума в размер на 400 лева, при ГПР от 42.58% и годишна лихва 36 %. Съгласно чл. 19, ал. 1 от договора длъжникът следва да предостави допълнително обезпечение на кредитора, а именно да осигури в тридневен срок поръчител или да предостави банкова гаранция в полза на кредитора. В случай на неизпълнение съгласно чл. 29, ал. 1 от договора кредитополучателят дължи неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставил договореното обезпечение.

Изложени са подробни съображения за недействителност на договора за кредит, поради невключването на посочената неустойка в годишния процент на разходите. Като самостоятелно основание водещо до недействителност на договора е изложено, че липсва яснота относно това колко е размерът на неустойката, тъй като същата е уговорена в процентно съотношение от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставил договореното обезпечение. Посочва се, че към момента на подписване на договора за кредит потребителят не е бил наясно с общия 1 размер на кредита и с условията за усвояването му, което съставлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК. Иска се присъждане на сторените разноски. Ангажирани са писмени доказателства.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който претенцията се оспорва като неоснователна и се иска нейното отхвърляне. Излагат се подробни съображения за действителността на договора за кредит, както и за клаузата, уреждаща неустойката . Посочва се, че уговорената неустойка има за функция да обслужи неизпълнението по договора и не представлява общ разход по кредита, поради което не следва да се включва в ГПР. Оспорва се твърдението на ищцата, че липсвала информация относно крайния размер на задължението и се излага, че ищцата е сключила с ответното дружество общо четири договора за кредит, които съдържат идентични уговорки за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение и затова многократно се е запознавала с условията на кредитите и е била наясно с икономическите им последици. Иска се присъждане на сторените разноски. Ангажирани са писмени доказателства.

В съдебно заседание, ищецът чрез процесуалния си представител поддържа предявения иск.

Ответника не се явява в съдебно заседание, с писмена молба оспорва иска.

Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че между ищцата и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит от ***г. с размер на кредита – 400 лв. Ищецът се е задължила към ответника да върне заетата сума в срок от 12 месеца с годишна лихва в размер на 36 %, като записаната общо дължимата от потребителя сума е 510,47 лв. Посочен е ГПР – 42,58 %. Сумата се дължи на 12 месечни вноски, съобразно представен погасителен план. Записано е, че се прилага 10 % лихвен процент при просрочени плащания, както и общо дължима сума включваща неустойката по договора в размер на 1504,56 лв. Уговорено е, че кредитополучателят следва в тридневен срок да осигури поръчител или банкова гаранция в полза на кредитора.

Уговорено е в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя той дължи неустойка, в размер на 0,9 % (нула цяло и девет на сто процента) от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението. Съгласно чл. 30 от Договора за кредит, освен всички договорени неустойки при неплащане на дължимата от потребителя сума, той дължи и друга неустойка в размер на 1% (един процент) от размера на просрочената сума. Освен това страните се съгласили, в случай на настъпване дължимостта на неустойката, потребителят да заплаща периодично начислена неустойка, заедно с всяка погасителна вноска, което е видно и от 2 погасителният план.

Представена е електронна и s m s кореспонденция, видно от която договорът е сключен от разстояние, чрез онлайн заявление в уебстраницата на ишцовото дружество.

Представени са общите условия на дружеството кредитодател, като не се спори, че кредитът е усвоен.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са сключили договор за потребителски кредит. Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Установено е по делото за сделката е сключена съобразно ЗПФУР.

Съдът намира, че клаузата, която предвижда заплащането на неустойка, уговорена в чл.29 от сключеният между страните договор, противоречи на изискванията на закона, като същата е нищожна на основание чл. 145 ЗЗП, чл.21 и чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като противоречи на закона защото е неравноправна и заобикаля императивни ограничения на закона.

Също така предвиждането на така формулираната от търговеца неустоечна клауза води пълна нищожност на договора. Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3, когато търговецът кредитодател предвиди в договора конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, съдът е длъжен да съобрази действителния ГПР съобразно всички предвидени за кредитополучателят разходи.

В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в чл.29 и сл. от договора за потребителски кредит, както и чл.20 от ОУ към него, може да се направи извод, че начисляването на сумата в общ размер на 994,09 лв., на практика представлява скрито възнаграждение на кредитора. Това е така, доколкото по този начин от страна на потребителя не се изисква доказването на доход към момента на отпускане на заемната сума, което безспорно му дава възможността да получи търсената от кредитора сума, срещу заплащането на съответното за това възнаграждение, което резонно впоследствие се включва в погасителния план. Видно е, че сумата е включена в общо дължимата сума, посочена в погасителния план. Установява се, че на практика договорът за потребителски кредит не би бил сключен без начисляване на посочената сума.

Аргумент за това са и изключително кратките срокове за предоставяне на уговореното „обезпечение“ – до три дни от сключването на договора. Прави 3 впечатление множеството изисквания, на които следва да отговарят поръчителите, които евентуално ще бъдат осигурени като обезпечение по договора. И въпреки тези изисквания, кредитодателят си запазва правото на свободна преценка относно годността на предоставеното обезпечение.

Предвид всичко изложено е видно, че за да бъде отпуснат процесния потребителски кредит, без изискване доказването на наличие на доход, кредиторът обичайно и по принцип събира допълнително възнаграждение или неустойка /без значение от наименованието/. Това е така и защото не се установява какви ежемесечни вреди цели да репарира кредитодателя, които биха настъпили при непредставяне на обезпечение в тридневен срок. А за да се квалифицира дадена уговорка като неустойка тя трябва да притежава обезщетителна функция, доколкото в договора е предвидена друга мораторна неустойка. Тоест тази уговорка представлява конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по този кредит. По тези причини, същата сума следва да се включи в ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл.19, ал.3 ЗПК.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В ал. 5 е посочено, че Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. По тези съображения и предвид изводите, че клаузата, предвиждаща неустойка следва да бъде съобразена при определяне на ГПР, се установява, че посоченият в договора размер на ГПР не отговаря на изискванията на закона, поради което и на основание чл. 22 ЗПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД договорът е изцяло нищожен и предявеният установителен иск следва да бъде уважен.

Прието е в т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 година по дело C 714/22, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски. С оглед дадените от СЕС разяснения посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му. Следователно кредиторът не е изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което е предвидено като основание по чл. 22 ЗПК за обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен.

Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сторените от нея разноски за държавна такса на основание чл. 78,ал. 1 ГПК.

На основание чл.38, ал. 1, т. 3 ЗАдв, в полза на процесуалният представител на ищцата следва да бъде заплатено възнаграждение в претендирания размер от 400 лв., което не е прекомерно.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

4

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г. Н. Е., ЕГН **********, с адрес: с. М., ***, и "СТИК - КРЕДИТ" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Ш., ***, че сключеният между тях Договор за кредит № ******* / ***г. е нищожен поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пред първо ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11 ал. 1, т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА "СТИК - КРЕДИТ" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Ш., ***, да заплати на Г. Н. Е., ЕГН **********, с адрес: с. М., ***, сумата в размер на 31,09 евро (60,80 лв.), представляващи разноски по делото за държавна такса.

ОСЪЖДА "СТИК - КРЕДИТ" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Ш., ***, да заплати на адв. Н. В. Р., сумата в размер на 204,52 евро (400 лв.)., представляващи адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред ОС – Бургас в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________ 5