Определение № 3826 от 30.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3826 гр. София, 30.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Емил Томов Касационно гражданско дело № 20238002101713 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Х. А., Г. Х. А., Х. Х. М. и Х. А. /с предишно име А.

А. А./, всички представлявани от адв. Р. М., срещу постановеното в производство по чл. 432 КЗ въззивно решение № 572 от 20.12.2022 г. по в. т. д. № 635/2022 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.

Установено е по делото настъпването на ПТП на 04.08.2020 г. по вина на З. Б., в качеството ѝ на водач на лек автомобил Опел Зафира с рег. [рег.номер на МПС] , който е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“ в ответното дружество. В резултат от произшествието е пострадал бащата на ищците А. А. К., като претърпените от него увреждания са довели до смъртта му на 10.08.2020 г.

Въззивното решение се оспорва в частта му, с която се потвърждава първоинстанционното решение от 29.04.2022 г. по т. д. № 65/2021 г. на Кърджалийския окръжен съд и претенциите на ищците срещу застрахователя се отхвърлят за разликата от определения размер на обезщетенията от по 80 000 лв. до пълно претендирания размер от по 150 000 лв. за всеки.

Според касаторите размерът на обезщетението за обезвреда на причинените им болки и страдания вследствие смъртта на техния баща е неправилно определен и не съответства на конкретно установените в случая обективни критерии от значение за приложението на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост.

При мотивиране на преценката си в тази връзка, въззивният съдебен състав е съобразил 1 възрастта на починалия /77 год./ и тази на пострадалите лица /съответно 44, 51, 58 и 48 год./ към датата на увреждането, както и факта, че всеки един от ищците е създал свое собствено семейство към този момент. Съобразени и подробно обсъдени са в същото време данните за това, че макар и да не са обитавали едно общо домакинство, пострадалият и неговите деца са общували постоянно, подкрепяли са се и са си помагали взаимно, като са празнували заедно семейните празници. Обосновавайки се със заключението по приетата по делото съдебно-психологическа експертиза обаче, апелативният съд приема, че все пак настъпилият инцидент не е довел до сериозни психически проблеми при никой от ищците, нито до невъзможност за някой от тях да се справя със загубата, респ. до нарушаване на социалното им функциониране. При всички тях става дума за типичните при загуба на близък човек реакция на стресогенно житейско събитие, последвана от реакция на скръб, без да има данни за необходимост от лечение от специалист или от приемане на лекарства. Всички ищци са преодолели психотравменото преживяване, продължили са живота си, макар и все още да изпитват мъка в определени ситуации. С оглед на това и доколкото приема, че всички ищци са преживели по сходен начин случилото се, съдебният състав е възприел изводите на първоинстанционния съд относно справедливия размер на дължимото обезщетение, а именно сумата от по 80 000 лв. за всеки, която намира, че съответства на силата, интензитета и продължителността на конкретно претърпените болки и страдания.

Съгласно мотивите на съда, този размер отчита и икономическите условия в страната към месец август 2020 г., като е съобразен с нормативно определените лимити на отговорност по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. В тази връзка е коментирана действащата нормативна уредба и е изтъкнато, че към момента на ПТП минималната работна заплата в страната е 610 лева, а определеното обезщетение за всеки от ищците се равнява на 132 минимални работни заплати – т. е. такива за период от единадесет години, което при съобразяване възрастта на починалия и на ищците съдът намира за допълнителен аргумент в подкрепа справедливостта на обезщетението по смисъла на чл. 52 от ЗЗД.

В изложение към жалбата касаторите поддържат становище за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Позовават се още на предпоставките за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС. Уточнени и конкретизирани, съобразно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, поставените от касаторите многобройни правни въпроси се подвеждат под следните групи: 1. Относно приложението на установения в чл. 52 ЗЗД критерий за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди и задължението на съда да мотивира преценката си след обсъждане и анализ на всички конкретно установени по делото правнорелевантни обстоятелства; 2. За значението на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, икономическата обстановка и инфлационните процеси в страната към датата на застрахователното събитие; 3.

Представляват ли самостоятелен критерий и какво е отражението им върху размера на справедливото обезщетение възрастта на починалия и неговите низходящи, обстоятелствата, че същите имат свои собствени семейства и домакинства към датата на инцидента?;

2

Допустимо ли е изслушване на свидетели от въззивния съд, ако първоинстанционният съд е отказал да ги допусне при условията на чл. 159, ал. 2 ГПК, а впоследствие е счел събраните свидетелски показания за недостатъчни за установяване твърденията на страната?Цитирано е и основанието на чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК.

Ответното ЗД „Бул Инс“ АД, чрез адв. М. Г., оспорва жалбата в писмен отговор по съображения за нейната неоснователност и необоснованост на поддържаните основания за допускането ѝ до разглеждане по същество. Претендира разноски за адвокатска защита.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустима и редовна касационна жалба. Същата не обосновава допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения:

Въззивната инстанция, като съд по съществото на спора следва да приложи собствено критерия за справедливост в чл. 52 ЗЗД, като мотивира размера на обезщетението за неимуществени вреди с установените по делото релевантни обстоятелства, при съобразяване на зададените критерии в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд и установената практика на ВКС по прилагането на чл. 52 ЗЗД /така напр. решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на І т. о., решение № 157/28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ІІ т. о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на І т. о., а както и цитираните от касаторите решение № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г., ІІІ г. о., решение № 548/06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г., ІІІ г. о. и др./. По смисъла на тези решения, справедливостта /като критерий за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди/ не е абстрактно понятие, а включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Преценката неминуемо изисква отчитане на общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото въз основа на обществено-икономическите условия, като лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите имат значение единствено като ориентир за конкретната икономическа конюнктура, при която е настъпило увреждането, без да са самостоятелен критерий за размера на обезщетението. Подлежащите на изследване обстоятелства при причинена смърт от непозволено увреждане включват начина на извършването му, възрастта на увредения, дълбочината и продължителността на търпените морални страдания, отношенията между пострадалия и претендиращите обезщетение за неимуществени вреди. В т.11 на ППВС № 4/23.12.1968 г. изрично е разяснено, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди вследствие на причинена смърт, от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Възрастта на починалия и неговите низходящи, обстоятелствата, че същите имат свои собствени семейства и домакинства към датата на инцидента,които обстоятелства въззивният съд собствено е отчел ,недвусмислено представляват един от критериите от значение за определяне размера на справедливото обезщетение. В този смисъл още решение № 184/21.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 3134/2018 г., II т. о.

3

В разглежданата хипотеза размерът на конкретно дължимото обезщетение е определен съобразно установените указания относно приложението на закона, след преценка на всички обективно съществуващи, установени по делото обстоятелства, а именно: възрастта на починалия и тези на претендиращите вреди вследствие настъпилата смърт негови близки, характера на родствената им връзка и съществувалите преди инцидента отношения между тях, интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания, тяхното отражение върху ежедневието и психиката на ищците. Не се обосновава соченото противоречие с решения № 167/27.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 1599/2015 г., I т. о., № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г., I т. о. и другите цитирани, тъй като съдът в случая не е изходил само и единствено /изолирано/ от възрастта на починалия родственик и тази на лицата, претендиращи обезщетения, а ги е преценявал конкретно предвид връзката, която са имали помежду си приживе. От съдържанието на мотивите към обжалвания въззивен съдебен акт е видно, че изводите на съдебния състав почиват на щателна и съвкупна оценка за всички конкретно установени по делото факти, а определеният размер на обезщетението представлява резултат от преценката за тяхното значение. Несъгласието на касатора с определения на тази основа размер на справедливото обезщетение представлява довод за неправилност, който сам по себе си не обосновава основание за допускане на касационното обжалване. Обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съдилищата при съблюдаване спецификата на конкретно установените във всеки отделен случай данни и съобразно вътрешното убеждение на съдебния състав /решение № 163/2016 г. на ВКС по т. д. № 3456/2015 г., I т. о./.

При отчитане на съвкупността от обстоятелства въззивният съд е изтъкнал общественото разбиране за справедливост, което, с оглед паричния характер на обезщетението, налага съобразяване и с икономическия фактор, отчитайки, но като индиция вкл. нормативно въведените застрахователни лимити, минималната работна заплата за страната, респ. и други обективни показатели. Ето защо обжалваното въззивно решение не опредметява противоречие с установената практика на ВКС и в тази връзка, формирана с решения № 83 по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о., № 66 по т. д. № 619/2011 г. на ІІ т. о., реш. № 95 по т. д. № 916/2011 г. на І т. о., реш. № 155 по т. д. № 711/2011 г. на І т. о., реш. № 1 по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о. и др., касателно отчитането на социално-икономическите условия и стандарт на живот в страната с оглед момента на произшествието. Разясненията в тези решения не следва да се разбират в смисъл, че размерът на лимитите представлява своеобразен ориентировъчен критерий за справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Установеното в практиката на ВКС разбиране, възприето и от настоящия състав на ВКС е, че определените от съда обезщетения следва да бъдат съобразени с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя.

Не се установява противоречие и с цитираните по отношение на последния от поставените въпроси решения на ВКС № 165/18.05.2013 г. по гр. д. № 1008/2013 г., IV г. о. и № 105/14.01.2021 г. по т. д. № 2939/2019 г., II т. о. В протоколното си определение от 23.11.2022 г. Пловдивският апелативен съд приема, че няма данни първоинстанционният 4 съд да е допуснал процесуални нарушения при събиране на доказателствата, а освен това мотивите му относно размера на дължимите обезщетения не дават основание да се събират допълнителни гласни доказателства с оглед становището на жалбоподателите относно неизясняването в пълнота на причинените им болки и страдания. В този смисъл не са били налице визираните в цитираните решения предпоставки за допускане на допълнителни свидетелски показания, а именно – първоинстанционният съд да е приел за недоказани съответните факти, за установяването на които са били допуснати само част от посочените свидетели. Изпълнено е и установеното изискване въззивният съд да извърши нова аргументирана преценка по необходимостта да бъдат събрани поисканите с въззивната жалба доказателства.