Решение № 216 от 27.02.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 216 гр. Пловдив, 27.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело № 20255300500015 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434 , чрез пълномощника по делото старши юрисконсулт Д.Н., против Решение № 3984 от 11.10.2024г., постановено по гр.д. № 1424/2024 г., по описа на Районен съд- Пловдив, ХХІI гр. с., с което жалбоподателят е осъден да заплати на Р. Й. П., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во” ЗЗД сума в размер от 180 лв.– платена без основание в периода 15.11.2018г.- 18.04.2022г. по недействителен Договор за паричен заем № 2994328 от 18.07.2017г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозирането на исковата молба в съда /25.01.2024 г./ до окончателното й изплащане, сумата от 59 леваразноски по делото, а на адвокат К. Й. К., сума в размер на 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на ищцата Р. Й.

П., ЕГН **********, безплатно представителство по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата .

1

Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по съществото на спора с отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна Р. Й. П., ЕГН **********,подадена чрез пълномощника адв. К. К., с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение част като правилно и законосъобразно.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.55, ал.1, първо предл. от ЗЗД, като ищцата Р. Й. П., ЕГН **********, иска постановяване на решение, с което ответникът „Изи асет мениджмънт“ АД да бъде осъден да й върне сумата от 180 лв., получена без основание в периода 15.11.2018г.- 18.04.2022г. по недействителен Договор за паричен заем № 2994328 от 18.07.2017г., сключен между страните. В исковата молба са изложени твърдения, че сключеният между ищцата, в качеството й на кредитополучател, и ответното дружество, като 2 кредитодател, договор за кредит бил недействителен съгласно чл.22 от ЗПК, тъй като не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. В договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, а клаузата в договора за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, поради заобикаляне на закона /чл.21, ал.1 от ЗПК/, както и поради противоречието й с чл.71 от ЗЗД.

От фактическа страна по делото няма спор между страните, а и се установява от писмените доказателства, че между ищцата, в качеството й на кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, е бил сключен договор за паричен заем № 2994328 от 18.07.2017г., съгласно който ответникът е предоставил на ищцата в заем сумата от 1500 лв. при фиксиран годишен лихвен процент- 35% и годишен процент на разходите44,71%. Съгласно чл.4.1 от договора заемателят се е задължил в срок от три дни, считано от сключването на договора, да предостави на заемодателя обезпечение- поръчителство на две физически лица, отговарящи на посочени в договора условия или банкова гаранция.

Съгласно чл.4.2 от договора при неизпълнение на посоченото задължение кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1370,72 лв. По делото няма спор между страните, че ищцата не е предоставила на ответника предвиденото в договора обезпечение. Няма спор, а и от писмените доказателства по делото се установява, че по посочения договор ищцата е заплатила сумата от общо 2246 лв.

Доводът на ищцата, че исковата сума в размер от 180 лева е била заплатена на ответното търговско дружество без основание, тъй като договорът за кредит е недействителен, е основателен.

Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Видно от представения по делото договор за кредит, кредитополучателят се е задължил да заплати неустойка за непредоставяне на обезпечение. която се начислява и заплаща заедно с погасителните вноски по кредита.

По делото се установява от съдържанието на договора, а и по това няма спор между страните, че 3 размерът на така уговорената неустойка не е бил включен в посочения в договора годишен процент на разходите по кредита.

Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.

Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая уговорената в договора неустойка не е била включена в ГПР по кредита, въпреки че разходите за заплащането й са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му.

Действително съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя- да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК чрез предвиждане в 4 договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да предостави обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. При това положение е нарушена и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.

Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по- слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допусне той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора. Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този смисъл е налице и формирана съдебна практикаОпределение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.

Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за потребителски кредит потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита възлизаща в процесния случай на 1500 лева, но 5 не дължи лихва или други разходи по кредита. От изложеното дотук е видно, че заплатената от ищцата на ответника сума по договора в размер от 180 лева се явява недължимо платена съгласно чл.23 от ЗПК по недействителен договор за кредит,а предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1во от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.

Неоснователно е поддържаното както в първоинстанционното производство , така и пред въззивната инстанция възражение на търговското дружество за изтекла в негова полза погасителна давност, като настоящият състав напълно споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви за неговата неоснователност и препраща към тях с оглед разпоредбата на чл.272 ГПК.

Напълно обосновано първоинстанционният съд е приел, че съобразно задължителната практика на СЕС (обективирана в Решение С- 485/19, Решение С- 698/18 и Решение С- 224/ 19), общите правила касаещи погасителната давност (а именно, че същата тече от момента на даване на престацията) не следва да се прилагат в случаите, при които потребителят търси връщане на даденото по недействителен договор за кредит, при който кредиторът е договарял при неравноправни клаузи (какъвто е процесният случай). Приемането на правилото, че давността тече от момента на даване на престацията би могло да доведе до хипотеза, при която кредиторът да задържи полученото въз основа на недействителния договор за кредит и така да се обогати. Това положение е в противоречие с установената защита на потребителя с Директива 93/ 13 и Директива 2008/ 48 и нарушава принципа на ефективност, тъй като би направило невъзможно упражняването на предоставените права на потребителя. С оглед охраняване правата на потребителя и доколкото същият претендира връщане на суми по нищожен договор, в процесния случай е оправдано давността да се отброява от първия момент, в който на потребителя би могло да му стане известно обстоятелството, че ответникът го задължава да заплати суми на основание нищожни клаузи от сключения между тях договор. В рамките на производството не се установи това обстоятелство да е било известно на потребителя преди подаване на исковата молба в съда.Освен горното, както законосъобразно е посочил и първоинстанционният съд, разпоредбата на чл.