Определение № 635 от 09.10.2024, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 635 гр. Кюстендил, 09.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Хр. Костадинова

Членове:

Елисавета Г. Деянчева

Мина Цв. Павлова като разгледа докладваното от Мина Цв. Павлова Въззивно частно гражданско дело № 20241500500252 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 и 2 във вр. с чл. 130 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 4216/08.04.2024 г., подадена от Н. Д. П., ЕГН:

********** и З. Т. П., ЕГН: **********, и двамата с адрес: ***** и съдебен адрес: гр.

Кюстендил, ул. „Гороцветна“ № 35, действащи чрез процесуалния им представител адв.

Евгени Йорданов, срещу определение № 445/01.04.2024 г., постановено по гр. д. № 1476/2022 г., по описа на РС – Кюстендил, с което първоинстанционният съд е върнал подадената от жалбоподателите искова молба и е прекратил производството по делото.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон. Жалбоподателите твърдят, че определението по чл. 288 ГПК представлява акт, с който Върховният касационен съд се произнася по въпроси, с които спорът се решава по същество, поради което по своята същност и правни последици то е акт равностоен на съдебно решение. Поради това считат за неправилен извода на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения иск за прогласяване на нищожност на определение № 373/03.08.2022 г., постановено по гр. д. № 679/2022 по описа на ВКС, I ГО. Молят въззивният съд да отмени обжалваното определение и да върне делото на друг състав на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Преписи от жалбата са връчени на ответниците в първоинстанционното производство - В. В. В. и В.Д.Н., като в указания им срок становище е изразил ответникът В., чрез процесуалния му представител адв. Лазарова. Същият застъпва, че частната жалба е неоснователна доколкото формулираното от жалбоподателите твърдение, че определението по чл. 288 ГПК представлява акт равностоен на съдебно решение, противоречи на разпоредбите на ГПК. Изтъква, че в случаите когато не се допуска касационно обжалване, определението по чл. 288 ГПК слага край на съдебното производство - то не подлежи на 1 обжалване и има за последица влизането на въззивното решение в сила. Допълва, че актовете, които постановява съдът са решения, определения и разпореждания, като с решенията съдът се произнася по съществото на спора. Поддържа, че определенията и разпорежданията са извън приложното поле на разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК, тъй като законодателят изрично е посочил само съдебните решения като предмет на този иск.

Изразява становище, че в гражданското процесуално право разширителното тълкуване е недопустимо, а това по аналогия е допустимо само в изрично посочените случаи, какъвто настоящият не е. Твърди, че разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК, при което под „решение“ се разбират и други съдебни актове би било недопустимо и противоречащо на принципа за законност закрепен в чл. 5 ГПК. По изложените съображения моли жалбата да бъде оставена без уважение.

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт, в законоустановения срок и от лице, имащо правен интерес от обжалване. Разгледана по същество същата е неоснователна.

Н. и З. П.и са предявили иск против В. В. и В.Н. като са отправили искане да бъде прогласено за нищожно определение № 373/03.08.2022 г., постановено по гр. д. № 679/2022 по описа на ВКС, I ГО, с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 339/25.10.2021 г., постановено по в. гр. д. № 419/2021 г. по описа на ОС - Перник. Изложени са твърдения, че съдебният акт чиято валидност се оспорва е постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в частност в разрез с нормата на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, установения ред за определяне на съдия-докладчик и принципа за справедлив процес, закрепен в чл. 6, пар. 1 ЕКПЧ.

С обжалваното в настоящото производство определение № 445/01.04.2024 г. съдът е прекратил производството по делото и е върнал исковата молба на основание чл. 130 ГПК, приемайки, че съгласно чл. 270, ал. 2 ГПК нищожността на съдебно решение може да се предяви безсрочно по исков ред или чрез възражение, но предмет на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК може да бъде само съдебно решение, не съдебен акт от друга категория. Посочил е, че доколкото първоинстанционното производство е образувано по искане за обявяване нищожността на влязло в сила определение - акт, с който съдът се произнася, когато не решава спора по същество, то чл. 270, ал. 2 ГПК не може да намери приложение. Допълнил е, че според чл. 46, ал. 1 от Закона за нормативните актове разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България. Изтъкнал е, че в случая разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК недвусмислено посочва вида актове, по отношение на които може да се предявява иск за прогласяване на нищожност, като е приел, че следва да приложи точния смисъл на закона, а разширително тълкуване, при което под „решение“ се разбират и други видове съдебни актове би било недопустимо и противоречащо на принципа за законност закрепен в чл. 5 ГПК.

Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на 2 първоинстанционното определение решаващи изводи за недопустимост на исковата претенция, основаващи се на комплексното тълкуване на чл. 270, ал. 1 и 2 ГПК, от което се налага извод, че предмет на иска по чл. 270, ал. 1 ГПК могат да бъдат единствено решенията, както и изложените такива, че процесуалноправните норми не подлежат на разширително тълкуване, а в случая не е допустимо и тълкуване по аналогия, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка със същите настоящият състав намира, че следва да допълни, че наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл. 270, ал. 1 ГПК, за която съдът следи служебно.

Интерес от оспорване на валидността на съдебен акт съществува единствено, ако със същия спорът относно съдебно претендираните права е решен по същество. Не е налице правен интерес от оспорване валидността на определения и разпореждания, доколкото тези актове съдът постановява, когато извършва преценка за приложението на процесуални норми.

Липсва интерес от предявяване на иск по чл. 270, ал. 1 ГПК и по отношение на невлезли в сила съдебни решения, тъй като същите подлежат на инстанционен контрол, който независимо от релевираните оплаквания включва и проверка за валидност.

Във връзка с конкретно наведените във въззивната жалба доводи съдът намира следното:

Противно на застъпеното в жалбата, от буквалното тълкуване на разпоредбата на чл.

288 ГПК следва извод, че с въпросното определение Върховният касационен съд не решава спора по същество, а се произнася относно наличието на предпоставките, установени в процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. С определението по чл. 288 ГПК тричленният състав на ВКС не разрешава спора между страните - това определение не представлява правораздавателен акт и не формира сила на пресъдено нещо. Съгласно чл. 296, т. 3 ГПК, последствието от недопускане до касационно обжалване - каквато е процесната хипотеза, е че в сила влиза въззивното решение, което от своя страна формира сила на пресъдено нещо. За разлика от определението по чл. 288 ГПК, с въззивното решение съдът разрешава спора, с който е сезиран, като предоставя исканата от страните защита-санкция на субективните материални права. В този смисъл неоснователно е твърдението поддържано в частната жалба, че по своята същност и правни последици определението по чл. 288 ГПК е акт равностоен на съдебно решение. Може да се предположи съществуването на правен интерес от оспорване валидността на влязлото в сила въззивно решение, тъй като с него окончателно се дава отговор на въпроса за съществуването на процесните субективни материални права, но не е налице интерес от оспорване валидността на определението по чл. 288 ГПК, с което решението не е допуснато до касационно обжалване и с което спорът не се решава по същество.

В случая с процесната искова молба е предявен иск с правно основание чл. 270, ал. 1 ГПК за прогласяване нищожността именно на определение по чл. 288 ГПК, който по изложените аргументи е недопустим. Поради това обжалваното определение, с което исковата молба е върната на основание чл. 130 ГПК и производството по делото е 3 прекратено, се явява правилно и следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 445/01.04.2024 г., постановено по гр. д. № 1476/2022 г., по описа на РС – Кюстендил, с което съдът е върнал искова молба с вх. № 7045/08.08.2022 г., подадена от Н. Д. П., ЕГН: ********** и З. Т. П., ЕГН: **********, двамата с адрес:

***** и съдебен адрес: гр. Кюстендил, ул. „Гороцветна“ № 35, против В. В. В., ЕГН:

**********, с адрес: ***** и В.Д.Н., ЕГН: **********, с адрес: ***** Определението подлежи на касационно обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на жалбоподателите пред ВКС, при наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4