Решение № 169 от 08.06.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 169 гр. Карлово, 08.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело ***0215320101356 по описа за 2021 година

ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 26, ал.1, пр. ІІІ-то от ЗЗД и чл. 22 от ЗЗП.

Ищецът БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН ********** от град С., община С., област П., улица „И.В.“ *** твърди, че на 16.02.2021 сключила с ответното дружество договор за кредит, по силата на който му били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1000.00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40.05%, годишен процент на разходите – 48.63% и срок на погасяване 10 месечни вноски, посочени по суми в договора.

Съгласно чл.6 от договора, договорът за заем следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител отговарящ на чл.23, ал.1 от ОУ към договора, а именно: едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябвало да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход.

В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл.6 от договора, респ. на чл. 23, ал.1 от ОУ към договора за кредит от договора, същият дължал неустойка, визирана в чл.8 на кредитора в размер на 1112.01 лева, която той следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка. Ищцата усвоила изцяло заемният 1 ресурс, но не дължала плащания за неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:

Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40.05% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва. Поради повисокия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите (доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му), но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл.3 от договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, към който се кумулирало вземането, представляващо скрита печалба, визирана в чл.8 от договора за неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатявал, се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което водело до нищожност на договорното съглашение.

Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.

В настоящия случай договорената между страните лихва надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това, че тя не отговаряла на действителните параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в чл.8 от договора неустойка. Реално прилаганата договорна лихва накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатявал неоснователно се явявали нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.

Съгласно чл.6 от договора, заемополучателят следвало да представи обезпечение, визирано в чл.6 от договора, респ. на чл. 23, ал.1 от ОУ към договора за кредит от договора, като същият дължал неустойка на кредитора в размер на 1112.01 лева в случай на неизпълнение.

За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции.

След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми - гаранти, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляли законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Счита, че предвидената неустойка в размер на в размер на 1112.01 лева е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била повече от 100 % от заетата сума в размер на 1000,00 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с 2 последици от неизпълнението. Заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение:

- за кредит от 1000.00 лева заемателят се задължил да осигури поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната или сумата от 3920.00 лева, т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем сума.

- Ограничение в процесния договор за заем било налице и по отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват- те можели да бъдат само физически, не и юридически лица.

- Гарантите трябвало да получават минимален осигурителен доход поне два пъти колкото сумата по кредита, който трябвало да произтича само от сключен безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход било необосновано, тъй като физическо лице можело да получава доходи от граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което щяло да отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.

Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ап. 4 от ЗПК.

Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.

Дори да се приемело, че кредиторът реално имал за цел, макар и след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно, и на други възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да удовлетвори за вземанията си. Явно било, че кредитодателят не търсил обезпечение, тъй като поставил ограничения и дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители - едва три дни след сключване на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело 3 да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.

В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 4043 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.

В този смисъл клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът имал задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).

Разпечатката съдържа 26 от 145 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f81d7462-c57c-4440-aaa3-ee31b642f304