Определение № 393 от 21.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 393 гр. София, 20.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20238002900818 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството С. И. А. срещу въззивно решение № 1594 от 22. 12. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 1799 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 266577 от 16. 11. 2021 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 6966 по описа на съда за 2020 г. в неговата част, с която касаторът е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК: 121830616, на основание чл. 430 от ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД по договор за ипотечен кредит от 21. 03. 2008 г., сумата за главница до размера от 6597.62 лв. /шест хиляди петстотин деветдесет и седем лева и шестдесет и две стотинки/, ведно със законната лихва върху тази сума, за периода от 30. 04. 2022 г. до окончателното плащане и в частта му за разноските, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата част, с която касаторът е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 2053.02 лв. разноски за първоинстанционното производство, и същият е осъден да заплати на банката сумата 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на 1 обжалваното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Оспорват се изводите на съда в насока на това, че към 14. 07. 2020 г.

– датата на депозирането на исковата молба в съда, са били налице основания кредитодателят – ищец, да обяви процесния кредит за предсрочно изискуем, както и че с подаването на исковата молба кредиторът надлежно е обявил тази предсрочна изискуемост. Твърди се, че още към 03. 06. 2019 г. по сметка на банката – ищец е преведен целият остатък от задължението на касатора по процесния кредит – сумата 29958.71 лв. и тази сума се е намирала в банката до 18. 06. 2021 г., следователно към датата на завеждане на иска не само не е имало просрочени вноски по процесния договор за кредит, а същият е бил изцяло предсрочно погасен и не е било налице надлежно основание за завеждането на делото.

Излага се, че никога ищецът не е твърдял, нито е доказал, че е направил плащане по издадения на ответника обратен изпълнителен лист, на 18. 06. 2020 г., нито пък го е доказал – обстоятелство, което било съобразено от първоинстанционния съд, но неправилно несъобразено от въззивния такъв. Твърди се и че противно на приетото от въззивния съд, ответникът също никога не бил излагал такива твърдения по делото, напротив – последният винаги бил поддържал, че плащането от страна на банката по издадения му обратен изпълнителен лист, е направено именно на 18. 06. 2021 г. – повече от 3 месеца след обезсилването на същия, обратен изпълнителен лист. Настоява се, че като е приел, че това плащане е извършено на същата дата, но през 2020 г., въззивният съд е допълнил твърденията на страните по делото в нарушение на принципа на диспозитивното начало, което съставлява съществено процесуално нарушение – основания за отмяна на въззивното решение в потвърдителната му част по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 от ГПК. Все в изложената насока се твърди, че ищецът не е доказал соченото плащане да е извършено на приетата от въззивния съд дата, както и че въззивният съд напълно е пренебрегнал материалната доказателствена сила на представен по делото официален 2 свидетелстващ документ – удостоверение от ЧСИ М. Петков, от което се установявало, че сумата е преведена на 18. 06. 2021 г., и оставало неясно поради кои точно твърдения на „самия ответник“, въззивният съд приемал, „че се касае за допусната техническа грешка в удостоверението досежно годината на превода.“ Изложеното съставлявало особено съществено процесуално нарушение и противоречие с правилата на правната логика – основание за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част по чл. 281, т. 3, предл. 2 и 3 от ГПК.

Поддържа се, че дори и евентуално да се приеме, че банката е извършила плащане по обратния изпълнителен лист именно на 18. 06.

2020 г. /а не 2021 г., както касаторът твърди/, то към датата на депозирането на иска – 14. 07. 2020 г. не са били налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, тъй като касаторът не е бил в просрочие за заплащането на процесните вноски по кредита за периода 30. 06. 2018 г. – 30. 06. 2020 г., въз основа на което просрочие се приема, че такава предсрочна изискуемост е настъпила. В този смисъл се сочи, че към 18. 06. 2020 г., към която дата е прието от въззивния съд, че банката е платила по обратния изпълнителен лист, цялата сума по кредита е била у банката /предходно преведена вследствие проведено принудително изпълнение от ЧСИ Г. Дичев/, т.е. преди да плати по обратния изпълнителен лист, банката е могла да прихване дължимите от касатора суми за процесния период – юни 2018 – юни 2020 г., при което същият би дължал евентуално само една вноска с падеж 30. 06. 2020 г., но пък не би бил в забава с плащанията в продължение на 90 дни, каквато забава съобразно ОУ към процесния договор за кредит се изисква, за да стане кредитът предсрочно изискуем.

Твърди се несъобразяване на въззивния съд с обвързващата сила на мотивите на предходно влязло в сила съдебно решение между същите страни по воден от банката иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, който е отхвърлен, поради неизискуемост на задължението, и съобразно които мотиви към датата на постановяване на решението в приключилото производство /11. 11. 2019 г./, са били налице надплатени вноски по процесния кредит в общ размер 4646.90 лв. Според изложеното в жалбата, тази сума никога не била връщана от банката на касатора и 3 е достатъчна да покрие около 21 погасителни вноски по договора за кредит - много повече от дължимите вноски за периода от постановяване на предходното, влязло в сила съдебно решение до завеждането на настоящата искова молба /общо седем/. Приемайки обратното, въззивният съд се бил произнесъл напълно необосновано, и при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон – основание за отмяна решението му в обжалваната част по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 от ГПК.

Оспорва се като неправилен изводът на въззивния съд, че кредиторът е отправил надлежно изявление до кредитополучателя за упражняване на евентуалното му право да обяви кредита за предсрочно изискуем. В този смисъл се твърди, че исковата молба въобще не съдържа изявление за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, твърдяло се само, че ответникът не е плащал вноски по кредита в определен период и се претендира плащане на определени суми. Упражняването на потестативното право да се направи кредитът предсрочно изискуем, изисква ясно и недвусмислено волеизявление на кредитора, с което категорично да уведомява длъжника в изложения смисъл, а приемайки обратното въззивният съд се е произнесъл при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон, и решението му е напълно необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, предл.

1, 2 и 3 от ГПК.

Поради необсъждане от страна на въззивния съд на изтъкнатите във въззивната жалба доводи, че исковата молба е подадена в момент, към който е съществувала законоустановена забрана за обявяване на кредита за предсрочно изискуем /арг. от чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение/ се твърди, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на разпоредбата на чл. 269 от ГПК, което разкрива наличието на основания за отмяна на въззивното решение в обжалваната част, поради съществено противоречие с материалния и процесуалния закон /чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 от ГПК/.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване в обжалваната му част, по същество – отмяната му в тази му част и 4 отхвърляне на предявените срещу касатора искове изцяло, като неоснователни, със законните последици.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявява наличие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3, и по ал. 2, предл. 3 от ГПК.

На първо място се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като изводите на въззивния съд, че към датата на подаването на исковата молба са били налице основания за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, както и че с подаването на исковата молба ищецът е обявил кредита за предсрочно изискуем, почивали на допуснати от въззивния съд видимо тежки нарушения на закона и били явно необосновани, което водело до постановяване на въззивното решение “contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, а въззивното решение е очевидно неправилно, поради явна необоснованост и грубо нарушение на правилата на процесуалния закон, материалния закон и логика – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

С твърдения, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в подробно възпроизведени на три страници от изложението, актове на ВКС, се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал.

1, т. 1 от ГПК.

В тази насока се поддържа формиране на изводите на съда при съществено нарушения на процесуалните му задължения да обсъди всички твърдения и доводи на страните, да изследва кои са правнорелевантните за спора факти и да обоснове подробно кои факти счита за доказани и кои за недоказани, и да изложи подробни мотиви за това. Поддържа се нарушаване от съда на принципа на диспозитивното начало. Възпроизвеждат се оплакванията в касационната жалба относно неправилност на изводите на въззивния съд в насока на това, че банката е платила по издадения на ответника обратен изпълнителен 5 лист на 18. 06. 2020 г., а не както е удостоверено от ЧСИ М. Петков и прието от първоинстанционния съд – на същата дата, но през 2021 г., в каквато насока съдът бил допълнил твърденията на страните по делото в неизлагана от тях насока.

Все в обосноваване на изложеното се възпроизвеждат оплакванията в касационната жалба за неналичие на забава за процесния период към датата на завеждането на иска, свързани с неналичие на забавени вноски, а при евентуалното приемане, че една такава е просрочена – липсата на предвиденото в ОУ към процесния договор условие забавата да е продължила повече от 90 дни, както и за необсъждане от страна на въззивния съд, на значението за обявяването на предсрочна изискуемост на кредита, на разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, която забранявала такова обявяване към момента на завеждането на иска.

По отношение на така заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се формулират въпроси, за които се твърди, че са процесуалноправни, както следва:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди самостоятелно всички твърдения и доводи на страните и да изследва кои са правнорелевантните за спора факти?

2. Длъжен ли е въззивният съд да направи съвкупна, всеобхватна, задълбочена и обективна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да съобрази всички събрани по делото доказателства при преценка дали са били налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и дали това обявяване е било извършено надлежно от банката-кредитор?

3. При липса на пълно и главно доказване на наличие на предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, следва ли въззивният съд да приеме за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти?