Определение № 559 от 12.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 559 гр. София, 11.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20238002901049 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „Многопрофилна болница за активно лечение Парк Хоспитал“ ЕООД срещу въззивно решение № 79 от 06. 03. 2023 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 777 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 337 от 26. 10. 2022 г., постановено от Окръжен съд – Пловдив по т.д. № 124 по описа на съда за 2022 г., с което на свой ред е отхвърлен предявеният от касатора против Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, иск за заплащане на сумата 58881.34 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на сума в общ размер на 219416 лева, дължимо за периода 04. 03. 2019 г. - 24. 10. 2021 г. за извършена през месеците януари, февруари и март 2018 г. болнична медицинска дейност по клинични пътеки по сключени между страните договор № 164277/19. 05. 2017 г. и допълнително споразумение № 27/21. 02. 2018 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушение на материалния закон – чл. 20 от ЗЗД и практиката на ВКС по въпроса за тълкуването на договорите, при което тълкуване съдът следва да се 1 съобразява с изявената, а не с предполагаема воля на страните и да не допуска подмяна на нейното съдържание, в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 365 от ЗЗД, както и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, състоящи се в необсъждане на доказателства и доводи на ищеца, и неподлагане на тълкуване на процесното споразумение между страните, съобразно установените в практиката на ВКС правила и критерии.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, отмяната му и по същество - уважаването на предявения от касатора иск със законните последици, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират следните въпроси:

I. Материалноправни:

1. Как следва да се тълкуват изразите „окончателно уреждане на отношенията“ и „нямат и няма да предявяват каквито и да било други претенции“ и дали те се отнасят само към предмета на споразумението?

2. По какъв начин трябва да бъде заявен отказът на кредитора от правото на обезщетение за забавено плащане, за да се приеме този въпрос за разрешен със сключването на споразумение?

3. Трябва ли съдът да се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и да не допуска подмяна на нейното съдържание?

По тези въпроси се поддържа наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по първия – поради противоречие със съдебната практика по приложение на чл. 365 от ЗЗД, без същата да се конкретизира; по втория – поради противоречие с решение № 144 от 14. 11. 2017 г. на ВКС по т.д. № 1084/2016 г. на Първо т.о., ТК и решение № 60152 от 27. 04. 2022 г. по т.д. № 49/2021 г., Първо т.о., ТК, по въпроса по какъв начин в спогодба следва да бъде заявен отказът на кредитора от субективно право, с решение; по третия – поради противоречие с решение № 81 от 07. 07. 2009 г. на ВКС по т.д. № 761/2008 г., Първо т.о., ТК, решение № 80 от 08. 05. 2012 г. по гр.д. № 2

1315/2010 г. на Четвърто г.о., ГК, решение № 318 от 14. 07. 2011 г. по гр.д.

№ 182/2010 г. на Четвърто г.о., ГК, и други.

По същите въпроси, като се твърди, че липсва съдебна практика за конкретния случай, който е особен и специфичен, се заявява и наличието на допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл.

280, ал. 1, т. 3 от ГПК, и като се възпроизвеждат правните тези на касатора по съществото на спора, в обобщение се поддържа, че разрешаването на въпроса как трябва да се тълкува извънсъдебно споразумение, сключено между неравнопоставени страни по изпълнението на индивидуалния договор по чл. 59 от ЗЗО, е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

II. Процесуалноправни:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и в рамките на наведените в жалбата доводи?

2. Необходимо ли е съдът да подложи на тълкуване споразумение, по чието съдържание страните спорят, съобразно установените в практиката на ВКС правила и критерии?

По тези въпроси се поддържа наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се претендира противоречие на въззивното решение с ППВС № 7 от 27. 12. 1965 г., решение № 1002 от 07. 10. 2010 г. на ВКС по гр.д. № 3800/2008 г. на Четвърто г.о., ГК, решение № 217 от 09. 06. 2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., Четвърто г.о., ГК, ППВС № 1/1953 г. решение № 235/04. 07.

2011 г. на ВКС по гр.д. № 513/2010 г., решение № 25 от 06. 03. 2020 г. по гр.д. № 1320/2019 г. на ВКС, решение № 220 от 31. 07. 2014 г. по гр.д. № 1883/2021 г. на Четвърто г.о., ГК, и други.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, 3 състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

Не се спори, че между страните е сключен договор № 164277/19. 05.

2017 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки на основание чл.

59, ал. 1 от ЗЗО. Сключено е и допълнително споразумение № 27/21. 02. 2018 г., с което са изменени отделни клаузи от цитирания договор. Не се спори и относно обстоятелството, че от страна на ищеца е била извършена и отчетена болнична медицинска помощ за периода 01. 01. - 01. 04. 2018 г. в размер на 219416 лева, която е над утвърдената стойност на разходите за оказана БМП през 2018 г. по Приложение № 2 към договор № 164277/19. 05. 2017 г.

Със заповед № РД-13-1090/20. 08. 2020 г. на Директора на РЗОК Пловдив, изменена със заповед № РД-09-306/02. 09. 2020 г. е наредено извършване на проверка на лечебното заведение – касатор, по изпълнение на договорения пакет болнична медицинска помощ на отчетена дейност, включена в ежедневните отчети на лечебното заведение, която не е разплатена за периода 2015 г. – 2019 г., а след изменението на заповедта - на онези дейности, маркирани в програмата като „надвишаващи месечни стойности“, преминали успешно през логически контрол в информационната система на НЗОК за периода 2015 г. - 01. 04. 2018 г. Видно от представения протокол № 167/18. 09. 2020 г. проверката не констатира нарушения при съставяне на медицинската документация по изпълнение на дейността по НДР и изискванията на съответните приложения и клинични пътеки към него. Със заявление вх. № 29-02-50-123/11. 10. 2021 г. управителят на дружеството ищец е изразил желание за участие в преговори за сключване на споразумение относно сумата, представляваща отчетени, но незаплатени 4 дейности по реда на пар. 1, ал. 1 от ПЗР на ЗБНЗОК за 2021 г. Въз основа на проведените преговори, между страните е подписано споразумение от 13. 10.

2021 г., според което НЗОК се съгласява да заплати на касатора сума в общ размер 169853 лева, представляваща отчетени, но незаплатени дейности, установени по реда на пар. 1, ал. 4 от ПЗР на ЗБНЗОК за 2021 г. и преминали успешно през логически контрол информационната система на НЗОК през 2017 г. Със споразумението страните се уговарят плащането да се осъществи в срок от 30 дни от подписването на същото. Признава се от ищеца в исковата молба, че на 25. 10. 2021 г., уговорената със споразумението сума е платена. Следователно това е станало в рамките на уговорения 30-дневен срок от сключване на споразумението.

Въззивният съд сочи, че съгласно чл. 365, ал. 2 от ЗЗД с взаимните отстъпки могат да се създадат, да се изменят или да се погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора. С още по-голямо основание могат да се изменят и такива, които са предмет на спора. В случая страните са установили каква е стойността на надлимитната дейност и са предвидили срок, в който тя да бъде заплатена. Плащането е осъществено в рамките на този срок. Не е налице забава в изпълнението на паричното задължение, за която да се дължи обезщетение в размер на законната лихва.

Затова и, според въззивния съд, употребеният в споразумението израз, че страните са уредили окончателно задълженията си и за в бъдеще нямат никакви претенции един към друг по предмета на споразумението означава, че всички претенции, свързани с отчетените, но незаплатени дейности, намират своето окончателно разрешаване. Не би могло да има акцесорна претенция за лихва за забава, ако със споразумението страните установяват размера на задължението и уреждат срок за плащането му /а последният безспорно е спазен/.

Според въззивния състав „окончателно уреждане“ и „никакви претенции“ са изрази, които показват това - каквито и да са били претенциите относно размер, срокове, дължимост, падеж, забава и т.н., те намират своето разрешение със спогодбата, постигната с взаимни отстъпки, и спорове по тях повече не могат да съществуват, поради което и въззивният съд като краен извод, както и първоинстанционният съд преди него, е намерил предявения иск за неоснователен, и по същество го е отхвърлил.

5

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 13 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.

За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект.