Решение № 441 от 06.04.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 441 гр. Пловдив, 05.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Недялка Д. Свиркова Петкова

Величка З. Запрянова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно гражданско дело № 20235300500196 по описа за 2023 година Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Образувано по въззивна жалба от „МИКРО КРЕДИТ“ АД – гр. София, ЕИК 202073629; против решение № 3442/24,10,2022 г., постановено по гр. д. № 1028/2022 г. на РС Пловдив, 17 гр. състав. С оплакване за незаконосъобразност на обжалвания акт поради необоснованост и противоречие с материалния закон от въззивния съд се иска да го отмени и вместо това – да уважи предявения иск. Като основание за незаконосъобразност на решението жалбоподателят сочи и допуснато при постановяването му съществено нарушение на съдопроизводствените правила като твърди, че не са му изпратени посочените в исковата молба приложения към същата.

Ответникът по жалбата М. П. Т., ЕГН **********; заявява становище за неоснователност на въззивната жалба и иска потвърждаване на обжалваното решение.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, съдът приема следното:

Въззивната жалба е допустима – предявена е против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има 1 интерес от обжалването, и подлежи на разглеждане по същество.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал.

2 от ГПК вр. чл. 269 от ГПК, и предвид заявените в жалбата въззивни основания, настоящата съдебна инстанция приема следното от фактическа и правна страна:

Производството пред РС е образувано по предявен по реда на чл. 124 от ГПК иск с правна квалификация чл. 26 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК, предявен от М. П.

Т., ЕГН **********; против „МИКРО КРЕДИТ“ АД – гр. София, ЕИК 202073629.

От съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 3 от сключения между тях договор за кредит № *** г. е недействителна поради нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, както и по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК.

Ответникът оспорва иска, счита, че процесният договор не страда от заявените от ищеца пороци.

Относно твърдяното от въззиваемия процесуално нарушение: Като приложения към исковата молба са посочени писмени доказателства: договор за кредит и погасителен план. Такива обаче не са представени с исковата молба. По повод предявеното от ответника в първоинстанционното производство възражение, ищецът е уточнил, че е допуснал техническа грешка и не представя тези доказателства, тъй като не разполага със същите. По тази причина с исковата молба е предявено искане по реда на чл. 190 от ГПК ответното дружество да бъде задължено да ги представи. Ответникът е възразил, че не разполага с договора и погасителния план, тъй като е прехвърлил вземанията по него и е предал на цедента исканите документи. Впоследствие процесният договор и погасителния план към него са представени по делото от трето неучастващо в делото лице – посочения от ответника цедент, по реда на чл. 192 от ГПК. Приети са като писмени доказателства с определение в открито съдебно заседание на 17,10,2022 г. и всяка от страните е имала възможност да се запознае със същите и да заяви становище по тях. Следователно предявеното във въззивната жалба оплакване за допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователно.

Пред настоящата инстанция не се спори, установява се и от събраните пред РС писмени доказателства, че между страните е сключен относно това, че 2 между страните е сключен договор за кредит № *** г., с който ответникът се съгласил да предостави на ищеца в заем сумата от 2500 лв. за срок от 18 месеца, а ищецът се задължил да я върне на равни месечни вноски от по 175,35 лв., при фиксиран годишен лихвен процент: 30,94 %. На ищеца е реално предоставена сумата от 2325 лв. (от заемната сума 2500 лв. е удържана „еднократна административна такса“ в размер на 175 лв.). Посоченият в договора размер на ГПР възлиза на 49,80 %, общата сума за плащане е посочена като 3156,30 лв.

Не се спори също, че заемополучателят се е съгласил спрямо него да бъде сключена застраховка „Защита“ с посочени в искането покрития, като му се предостави „допълнителна услуга – финансиране и разсрочване на дължима застрахователна премия по сключен договор за застраховка на 18 месечни вноски по 125 лв.“ (изр. последно от Искане на л. 59). Посочената „Допълнителна услуга“ е уговорена в т. 3 от процесния договор за заем, като по същата е уговорено заплащане на общо 18 месечни вноски от по 125 лв.

Тези вноски не са отразени в Погасителния план към договора за заем (л. 58 – гръб). Същият съдържа сочи уговорените за връщане на заема 18 месечни вноски от по 175 лв. с конкретизация на падежната дата на всяка от тях, без посочване на това каква част от главницата и от лихвата се погасява с всяка вноска, и без отразяване на уговорените вноски по заявената допълнителна услуга.

Според разпоредбата на Чл. 11 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: т. 10: годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин; т. 11: условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването; информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания.

На тези изисквания сключеният между страните договор не отговаря.

3

Съдържащата се в същия информация относно броя и размера на погасителните вноски и ГПР, е най-обща, не отговаря на изискването да е разбираема и недвусмислена и с нея не се конкретизира нито какви допускания са използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, нито какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от главницата и лихвата.

Наред с това, от заключението на приетата пред РС ССЕ се установява, че уговореното възнаграждение за допълнителна услуга по финансиране и разсрочване на застрахователна премия не е включено в определения с договора размер на ГПР. Това възнаграждение несъмнено представлява „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК. Съобразно посочената разпоредба, такива са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция, уговореното в т. 3 от договора възнаграждение за допълнителна услуга представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит, и е следвало да бъде взет предвид при определяне на ГПР. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че при отчитане на това възнаграждение, размерът на годишния процент на разходите по процесния кредит ще възлиза на 85,64 %.

При това положение следва да се приеме, че процесният договор е в противоречие и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според същата, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, т.е. повече от 50 %, а според чл. 19 ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон (ЗПК), е нищожна. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Следователно предявеният иск е основателен. Затова обжалваното решение, с което спорната клауза е обявена за нищожна, е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. На въззиваемия следва да се присъдят сторените за 4 производството пред ПОС разноски, които се констатираха в размер на 400 лв.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 3442/24,10,2022 г., постановено по гр. д.

№ 1028/2022 г. на РС Пловдив, 17 гр. състав.

ОСЪЖДА „МИКРО КРЕДИТ“ АД – гр. София, ЕИК 202073629; да заплати на М. П. Т., ЕГН **********; сумата от 400 лв. (четиристотин лева), представляваща разноски за въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5