Решение № 2474 от 21.11.2024, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2474 гр. Бургас, 21.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ФИЛИП СТ. РАДИНОВ при участието на секретаря ИРИНА Т. МАНОЛОВА като разгледа докладваното от ФИЛИП СТ. РАДИНОВ Гражданско дело № 20242120104393 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по Глава двадесет и пета.

Образувано е по предявен от Р. С. Д. срещу „Екострой 2011“ ЕООД, иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от 933 лева, представляваща трудово възнаграждение по сключен между страните трудов договор от 17.09.2019 г. и анекси към него от 01.01.2020 г., 29.04.2020 г., 01.06.2020 г., 31.12.2020 г., 29.12.2022 г. и 29.12.2023 г., за м.05.2024 г., ведно със законна лихва от депозиране на исковата молба в съда – 28.06.2024 г., до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 128 т.

2 от КТ.

Твърди се, че между страните е сключен трудов договор от 17.09.2019 г. и анекси към него от 01.01.2020 г., 29.04.2020 г., 01.06.2020 г., 31.12.2020 г., 29.12.2022 г. и 29.12.2023 г., за м.05.2024 г., по силата на който ищецът е заел при ответника длъжност „****“ с месечно възнаграждение в размер от 933 лева, платими на 25 число на месеца, следващ месеца на полагане на труд. Поддържа се, че въпреки, че ищецът е изпълнявал непрекъснато трудовите си задължения не е получил възнаграждение за месец май на 2024 г.

Направено е искане за уважаване на предявения иск.

Претендира се присъждането на съдебно – деловодни разноски, за което е представен списък по чл. 80 от ГПК.

В законоустановения срок по чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който е застъпено становище за неоснователност на предявения иск.

Направено е възражение за неоснователност на иска, поради извършено плащане в брой на претендираното възнаграждение за м.05.2024 г. Направено е искане за откриване на производство по чл. 193 от ГПК, като се твърди, че положените в трудов договор от 25.03.2020 г. и анекси към него от 31.12.2020 г., 31.03.2022 г., 29.12.2022 г., 29.12.2023 г. и 1 длъжностна характеристика подписи не са на управителя на дружеството-ответник.

Възразява се, че следва да бъде присъдено нетно, а не брутно възнаграждение.

Направено е искане за отхвърляне на предявения иск.

Претендира се присъждането на съдебно – деловодни разноски.

В съдебното заседание, чрез процесуалния си представител, ищецът поддържа исковете. С молба от 10.10.2024 г. са конкретизирани твърденията на ищеца, като е посочено, че се претендира брутно трудово възнаграждение.

В съдебното заседание, чрез процесуалния си представител, ответникът поддържа отговора на исковата молба.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

По делото е представено заверено копие от сключен между страните по делото трудов договор от 17.09.2019 г. и анекси към него от 01.01.2020 г., 29.04.2020 г., 01.06.2020 г., 31.12.2020 г., 29.12.2022 г. и 29.12.2023 г. /л. 7 – л. 14/. В последния анекс към договор месечното трудово възнаграждение на ищеца е предоговорено на 933 лева.

От приетите по делото справки от НАП и НОИ се установява, че към м.05.2024 г. ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника с последно отразено в справката трудово възнаграждение в размер от 933 лева. За този месец няма направени вноски за публични вземания /л. 44 – л. 46/.

По инициатива на ищеца е разпитан свидетелят А. В. /бивш работник при ответника/, от чийто показания се установява, че към месец май на 2024 г. ищецът е бил колега на свидетеля, като в този месец не е отсъствал от работа /л. 52/.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен от ищеца е иск с правно основание чл. 128 т. 2 от КТ. За успешното провеждане на предявения иск ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните предпоставки - че е в трудово правоотношение с ответника, като през м.05.2024 г. и е изпълнявал задълженията си по трудовия договор и размера на претендираното възнаграждение. В тежест на ответника е да докаже направените правоизключващи и правонамаляващи възражения.

От представеното по делото официално заверено копие от индивидуален трудов договор и анексите към него /л. 7 – л. 14/, сключени между страните по делото, се установи, че към месец май на 2024 г. ищецът е заемал при ответника длъжност „****“, с месечно възнаграждение в размер от 933 лева, платими на 25 число на месеца, следващ месеца на полагане на труд. В тази връзка неоснователно е възражението на ответника за липса на трудово правоотношение между страните за процесния период, поради неавтентичност на подписите им, положени в договора и анексите към него, доколкото представените по делото заверени от адвокат копия от трудовия договор и анексите към него имат силата на официално заверени, съобразно чл. 32 от ЗАдв, тоест тяхната доказателствена стойност е като на оригинал – арг. чл. 179 ал. 2 от ГПК. Освен от официално заверените копия, твърдението на ответника за неавтентичност се опровергава и от представените справки от НАП и НОИ, както и от разпитания по делото свидетел. От справките се установи, че към м.05.2024 г. ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника с последно отразено в справката трудово възнаграждение в размер от 933 лева /л. 49 – л. 51/, което бе потвърдено от показанията на свидетеля – работник при ответника, от които се установи, че през м.05.2024 г. ищецът е работил при ответника и не е отсъствал от работа. Съдът дава вяра на депозираните от свидетеля показания, тъй като същите се подкрепят от останалите приети по делото писмени доказателства – трудови договори, анекси и справки. Писмените и 2 гласните доказателства оценени, както по отделно, така и в съвкупност обуславят извода, че към м.05.2024 г. ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника. Наличието на официално заверени трудови договори и анекси, справки от НАП и НОИ и свидетелски показания, категорично установяващи наличието на трудово правоотношение, е направило безпредметно откриването на исканото от ответника производство по чл. 193 от ГПК, поради което и такова не е проведено. Неоснователно е и искането, поради което – отхвърлено от съда, за задължаване на ищеца да представи оригинали от трудови договори и анексите към тях, предвид обстоятелството, представените по делото копия от тези документи, не са заверени от ищеца, а са официално заверени от неговия адвокат по реда на чл. 32 от ЗАдв., поради което съобразно чл. 179 ал. 2 от ГПК имат същата доказателствена сила като оригинали, а възможността по чл. 183 ал. 1 от ГПК касае само случаите, в които по делото са представени заверени от страната преписи от документ, но не и официално заверените документи, какъвто е настоящият случай.

С оглед гореизложеното, съдът приема, че искът е установен по основание.

По отношение на размера от представения по делото анекс от 19.09.2019 г. се установи, че последното договорено между страните трудово възнаграждение е в размер от 933 лева. В същия размер е и последно отразеното в информационния масив на НАП трудово възнаграждение. По тези съображения и предвид липсата на ангажирани от ответника доказателства за друг размер на възнаграждението на ищеца за процесния период, съдът приема, че дължимото за месец май на 2024 г. е трудово възнаграждение на ищеца в размер от 933 лева.

С оглед установяване на всички предпоставки от фактическия състав на предявения иск, в тежест на ответника е да установи направеното с отговора на исковата молба правоизключващо възражение за погасяване на вземането на ищеца, чрез извършено плащане. За установяване на това възражение, въпреки указаната тежест на доказване, ответникът не е ангажирал доказателства, поради което и същото е неоснователно.

По отношение на направеното възражение с отговора на исковата молба, че следва да бъде присъдено нетно, а не брутно трудово възнаграждение, съдът приема следното: Без значение е дали присъденото от съда възнаграждение ще е в нетен или брутен размер, стига в съдебния акт да е посочено изрично дали се присъжда нетно или брутно трудово възнаграждение – така в Решение № 154/24.06.2015 г. по гр. д. № 6134/2014 г. на III г. о. на ВКС, според което „съдът може да присъди брутното трудово възнаграждение или /нетно/ остатъка от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като в решението следва да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски. В първия случай съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения.“. Този извод се споделя от настоящия състав, тъй като по силата на залегналия в данъчното и осигурително законодателство принцип на финансовия автоматизъм, винаги платецът на дохода – в случая работодателят, удържа и внася дължимия от работника Данък върху дохода на физическите лица и задълженията за осигурителни вноски. Тоест, независимо дали възнаграждението е присъдено като нетно или като брутно, съдебният акт ще бъде изпълнен от работодателя, респ. в хода на изпълнителен процес, когато работодателят заплати на работника дължимото му се нетно трудово възнаграждение, чийто размер е остатъкът от брутно трудово възнаграждение, след приспадане на задълженията за данъци и осигуровки, които се дължат в полза на Републиканския бюджет и се удържат от работодателя или в случай на образувано изпълнително производство - от съдебния изпълнител. Това означава, че в случай на присъждане на брутно трудово възнаграждение – какъвто е настоящият, задълженият работодател трябва да заплати съответна част от него на Републиканския бюджет, а остатъка – на работника.

Изложеното по - горе, налага извода за основателност на претенцията, която следва да бъде уважена изцяло, респ. в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 933 3 лева, представляваща брутно трудово възнаграждение по сключен между страните трудов договор от 17.09.2019 г. и анекси към него от 01.01.2020 г., 29.04.2020 г., 01.06.2020 г., 31.12.2020 г., 29.12.2022 г. и 29.12.2023 г., за м.05.2024 г., за м.05.2024 г.

Горната сума следва да бъде присъдена, ведно със законна лихва от депозиране на исковата молба в съда – 28.06.2024 г., до окончателното изплащане на задължението.

Претендираното от ищеца вземане попада в хипотезата на чл. 242 ал. 1, вр. чл. 243 ал. 1 изр. 2 от ГПК, поради което следва да бъде служебно допуснато предварително изпълнение на решението.

С оглед изхода на делото, своевременно направеното искане и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца се полагат съдебно – деловодни разноски, за които са представени доказателства, съразмерно на уважената част от претенцията. По делото са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.

Предвид това, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 500 лева, представляваща направени по делото съдебно – деловодни разноски за заплатено възнаграждение за един адвокат.

Предвид обстоятелството, че ищецът е освободен от заплащане на държавна такса и разноски по делото, на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК ответникът следва да заплати, съразмерно на уважената част от претенцията по сметка на РС - Бургас дължимата държавна такса за разглеждането на иска в размер от 50 лева.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Екострой 2011“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр.

Б**, ул. ** да заплати на Р. С. Д., ЕГН **********, с адрес гр. Р**, ул. ** сумата от 933 лева /деветстотин тридесет и три лева/, представляваща брутно трудово възнаграждение по сключен между страните трудов договор от 17.09.2019 г. и анекси към него от 01.01.2020 г., 29.04.2020 г., 01.06.2020 г., 31.12.2020 г., 29.12.2022 г. и 29.12.2023 г., за м.05.2024 г., за м.05.2024 г., ведно със законна лихва от депозиране на исковата молба в съда – 28.06.2024 г., до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 128 т. 2 от КТ.