Решение № 1337 от 02.11.2022, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1337 гр. Пловдив, 02.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно гражданско дело № 20225300501333 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл.258 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от А. Н. У. и Т. П. У. против Решение № 262484/09.11.2021г., пост. по гр.д.№ 7878/2019, ПРС, в частта, в която е :

РАЗПРЕДЕЛЕНО ПОЛЗВАНЕТО на основание чл. 32, ал. 2 ЗС, на сграда с идентификатор *** по КК и КР на гр. Пловдив, съобразно архитектурно заснемане на сградата, представляващо Приложение 1.2 към СТЕ на вещото лице И.-Н., лист 214 от делото, както следва: - на С. Н. У. определя за ползване следните помещения: 3.1 с площ 7.65 кв.м., 3.2 с площ 4.79 кв.м., 2.1 с площ 12.49 кв.м., 2.2 с площ от 7.6 кв.м. и преддверие с номер 2.3 и площ 1.74 кв.м.; - на А. Н. У. и Р. П. Б. определя за съвместно ползване следните помещения: 1.1- стая за живеене с площ 11.31 кв.м., 1.2- преддверие с площ 3.22 кв.м., 1.3- кухненски бокс с площ 5.17 кв.м., 2.2.1- преддверие с площ 1.97 кв.м. и 2.2.2- баня с тоалетна с площ 1.81 кв.м. ;

ОТХВЪРЛЕН

Е предявения от А. Н. У. срещу С. Н. У. иск за ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С. Н. У., че А. Н. У. е собственик на основание договор за дарение, обективиран в нотариален акт от 23.08.2007г., 1 вписан с СВ с вх. рег. № 23884 от 23.08.2007г., акт № 102, том 79, дело 18827/2007 г. и давностно владение на едноетажна жилищна сграда с площ от около 32 кв.м., състояща се от следните помещения съгласно архитектурно заснемане на сградата към СТЕ- лист 214 от делото: 1.1- стая за живеене с площ 11.31 кв.м., 1.2- преддверие с площ 3.22 кв.м., 1.3- кухненски бокс с площ 5.17 кв.м., 2.2.1- преддверие с площ 1.97 кв.м. и 2.2.2- баня с тоалетна с площ 1.81 кв.м., разположена в северната част на поземлен имот с идентификатор ***, заснета в кадастралната карта на гр. Пловдив, одобрена със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009г. на ИД на АГКК, като част от сграда с идентификатор ***; ОТХВЪРЛЕН Е претенцията за признаване за установено по отношение на С. Н. У., че А. Н. У. е собственик над 3/16 ид.ч. ДО 53/75 ид.ч. от сграда с идентификатор *** по КК и КР на гр. Пловдив, одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009г. на ИД на АГКК, с адрес: ***, с площ от 75 кв.м., брой етажи 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***; като са присъдени и разноски.

Жалбоподателите А. У. и Т. У. обжалват решението в посочените части с мотиви, че същото е неправилно, необосновано, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и без правен анализ на събраните доказателства. Оспорват извода на съда, че процесната сграда не може да се обособи като самостоятелен обект и придобиването й по давност е недопустимо. Считат, че мотивите на съдебното решение са вътрешно противоречиви, доколкото съдът е приел, че е възможно придобиване на идеална част от имот в рамките на притежавана реална част, която не отговаря на изискванията за жилище. В този смисъл оспорват извода на съда, че Т. У. няма вещни права, защото сградата като допълващо застрояване не може да бъде придобита по давност в режим на СИО, а правата на съсобствениците и квотите им произтичат от притежаваните от тях вещни права върху земята. Оспорват и изводите на съда относно прехвърлителните сделки, извършени от бащата Н. У. и в частност невъзможността същите да се разпрострят и върху постройките отделно от земята. В този смисъл сочат, че съдът неправилно е определил квотите на страните. Посочват и че съдът не се е съобразил със становището на Р. Б., която изрично е заявила, че не желае да участва в разпределение на ползването , няма претенции към никой и не желае да участва в съдебни производство, във връзка с признанието й, че жалбоподателите живеят в процесния имот и са извършвали ремонти в него.

2

Излагат подробно становището си във връзка с възникване на собствеността и действието на различните транслативни сделки, както и доказателствата за установяване на владение от праводателите на страните. В обобщение се поддържа, че процесната сграда е самостоятелен обект с площ от 75кв.м., съществуваща от ***г., като съставлява масивно жилище, състоящо се от жилищна част и две помещения – склад и навес, като жалбоподателите изцяло владеят и ползват жилището от ***г.. Развиват доводи, че това владение не е прекъсвано до предявяване на иска по настоящето дело. Поддържат, че жилището е търпим строеж и може да бъде предмет на собственост, възникнала след изтичане на придобивна давност. Считат, че дори и да се приеме, че тези помещения съставляват допълващо застрояване, то като собственици на самостоятелен обект в имота отново биха могли да ги давностят и придобият самостоятелно. Излагат и съображенията си във връзка с доказателствения материал по делото, от който считат за доказано установеното давностно владение. Молят съда да постанови решение с което да уважи инцидентния установителн иск, като отмени решението на РС или да уважи изцяло евентуалната претенция по този иск. Молят на осн. чл.537, ал.2 от ГПК да отмени НА№ 94, т.1, н.д.92/11.03.2016.

По отношение на решението в частта за разпределение на ползването считат, че съдът неправилно е кредитирал заключението на приетата СТЕ, поради липса на компетентност и субективност в полза на ищеца. Отделно, според заключението , за да се извърши разпределение следва да се извършат преустройства, което считат за недопутимо, доколкото преценка следва да се извърши съобразно действителното състояние на имота. Считат за смешни и юридически неиздържани мотивите на съда за възможност за общо ползване между жалбоподателите и Р. Б., доколкото това ползване би предпоставило нови спорове и претенции по чл.31 от ЗС. Считат, че тази претенция следва да се отхвърли изцяло. Правят евентуално искане да им се разпредели за ползване жилищната част изцяло, без общото ползване с Р. Б.. Претендират разноски.

С оглед указанията на въззивната инстанция Т. У. е заявила, че обжалва решението в частта относно установителните искове като необходим другар, който се присъединява към жалбата на съпруга си. Същото присъединяване е допустимо, т.к. се претендира придобиване на собственост на основание осъществено по време на брака давностно владение, поради което следва да 3 се разгледа жалбата като подадена и от нейно име.

Въззиваемата страна С. У. е подал отговор на въззивната жалба, в който поддържа нейната неоснователност. По отношение на посочените оплаквания счита, че правилно съдът е установил ползването на процесните помещения в годините. Счита, че становището на другия съсобственик Р. Б. е вътрешно противоречиво и не може да бъде кредитирано. Твърди, че той е плащал консумативи за имота. По отношение на претенцията за придобиване по давност счита, че същата противоречи на императивни правни норми – а именно, че собственикът на земята е и собственик на сградите върху нея, както и че при прехвърляне на правото на собственост върху земята се прехвърля и собствеността върху постройките, освен ако не са изрично изключени от сделката. Счита жалбата за неоснователна и моли за потвърждаване решението на районния съд. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Р. Б. не е подала отговор на въззивната жалба.

Постъпила е и частна жалба от А. Н. У. и Т. П. У. против Определение № 260131/07.02.2022, гр.д.№787/2019, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на решението в частта за разноските. Считат същото за неправилно и незаконосъобразно. Съдът от една страна е приел, че разноските следва да се разпределят между съсобствениците, доколкото ползват всички, но на практика възлага на жалбоподателите всички разноски и без да съобрази дяловете им в съсобствеността. Молят съда да отмени обжалваното определение и да постанови ново, с което приеме, че сумите за разноски за вещи лица са платени от страните съобразно правата им и не следва да се присъждат нови суми, а по отношение разноските на ищеца – да се приеме единствено дължим хонорар за адвокатска защита, но при съобразяване с факта, че е уважен един от общо четири предявени иска , т.е. че се дължи – ¼ част от претендираните разноски за адвокатски хонорар.

Отговор на частната жалба от ответните страни не е подаван.

Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирани лица – страни, останали недоволни с атакуваното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.

Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част. Правилността на решението се проверява с оглед 4 наведените доводи във въззивната жалба.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по предявените искове, които са му подсъдни, произнесъл се е в законен състав.

Съдът е бил сезиран първоначално с иск на С. У. против А. У., Т. У. и Р. Б. за разпределение реалното ползване на сграда, съставляваща имот с идентификатор *** и иск по чл.31, ал.2 от ЗС на С. У. против А.

У., решението по който обаче не е обжалвано и не е предмет на въззивното производство. С отговора на исковата молба А. У. е предявил инцидентен установителен иск против С. У. за признаване на правото му на собственост на жилищна сграда от 32кв.м. на основание сделки и давностно владение , установено от 2007г., а при условията на евентуалност, ако се приеме, че сградата не е самостоятелен обект, то че е собственик на 53/75ид.ч. от сграда, съставляваща имот с идентификатор *** с площ от 75кв.м. на основание сделки и давностно владение от 2007г..

Предвид характера на така предявените искове, за да се произнесе по разпределението на ползването на процесната сграда, съдът следва да установи правата на собственост върху нея. Първата претенция съставлява спорна съдебна администрация, при която при липса на съгласие между съсобствениците, съдът разрешава спора помежду им кой от тях какво да ползва от общата вещ, а установителните искове са с предмет доказване на собственически претенции на една от страните. Ето защо разглеждането им се явява преюдициален въпрос по отношение на разпределението на ползването, т.к. едва след установяване на правата на собственост на страните, може да се пристъпи към разпределение на ползването на процесния имот.

По отношение на главния инцидентен установителен иск , касаещ претенция за собственост на жилищна сграда от 32кв.м., е необходимо да се отговори на въпроса дали е налице годен обект на собственост и ако това е така – налице ли са валидни сделки по отношение на същия и установено ли е давностно владение от А. У., изтекъл ли е срока за придобиване на собствеността , а ако не е налице такъв обект – да се разгледа и евентуалния установителен иск – за придобиване на идеална част от по-голямата сграда, съставляваща имот с идентификатор *** с площ от 75кв.м., 5 отново на основание сделки и давностно владение.

Съгласно представената скица на сграда, съгласно КККР на гр.

Пловдив имот с идентификатор *** е със застроена площ от 75кв.м., на един етаж и представлява еднофамилна жилищна сграда. По делото са приети три експертизи – на в.л. В. Р. за определяне на пазарен наем на имота, на в.л. В. К. – за изготвяне на варианти за разпределение на ползването, на в.л. арх. Р. И. – за заснемане на сградата, при което се установява категорично, че независимо от записаното предназначение по кадастър – за жилищни нужди, сградата се състои от четири складови помещения, един навес, обособена част за живеене, състояща се от стая, предверие, кухненски бокс, предверие и баня и тоалетна. Всички помещения са с общ покрив, като в.л. архитект не може да даде отговор дали конструктивно същите са самостоятелни строежи. Архитектурната експертиза установява, че сградата не отговаря на строителните правила и норми, същата съставлява помощни постройки без градоустройствен статут и е на доизживяване. Частта , използвана за живеене, не отговаря на нормите за жилище, най-малкото поради липса на светла височина. Съдът намира, че доколкото липсват данни кога точно е построена сградата / според свидетелката Р. У., тя е заварила сградата към ***г. и е живяла в нея/, както и при липса на данни в общинската администрация за наличие на строителни книжа / удостоверение от общ Пловдив в този смисъл/ и предвид факта, че тази сграда не отговаря на строителните правила и норми, установени от градоустройствените закони, действали от ***г. до момента, то не може да се направи извод, че частта от сградата, използвана за живеене, е представлявала самостоятелно жилище и е могла да бъда годен самостоятелен обект на собственост. Следователно тя не е могла да бъде обект нито на транслативни сделки, нито на давностно владение, което да доведе до придобиване на собствеността върху нея. Ето защо предявеният установителен иск за собственост на А. У. против С. У. върху жилищната част от имота се явява неоснователен поради липса на годен обект на собственост. Като такъв искът следва да бъде отхвърлен.