Решение № 447 от 23.10.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 447 гр. София, 23.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Биляна Чочева

Членове:

Бисер Троянов

Милена Панева при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора Сийка Г. Милева като разгледа докладваното от Биляна Чочева Наказателно дело за възобновяване ВКС № 20248002200486 по описа за 2024 година

Производство пред ВКС е по реда на чл. 420, ал. 2 от НПК и е образувано по искане на осъдения А. Д. Г., чрез адв. Б. за възобновяване на наказателното производство по КНД № 109/2015 г. на ВКС и отмяна на постановеното по него решение № 150/04.05.2015 г., с което е потвърдено решение № 607/22.10.2014 г. по ВНОХД № 209/2014 г. на Апелативен съд – Пловдив за изменение на присъда № 16 от 25.03.2014 г. на Окръжен съд – Пазарджик по НОХД № 196/2012 г.

С тази присъда (изменена единствено в частта относно приложението на чл. 53, ал. 2, б. „б“ от НК с намаляване на сумата, която Г. следва да заплати на Държавата на 82 043.19 лв.) подсъдимият А. Д. Г. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.

252, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и са му били наложени кумулативно предвидените наказания:

„лишаване от свобода“ за срок от 5 г. и 6 м.; глоба в размер на 5 500 лв. и конфискация на ½ ид. ч. от лек автомобил марка „Мерцедес Ц200“, с рег. № ** **** **, на ½ ид. ч. от лек автомобил марка „Мицубиши Спейс Стар“, с рег. № ** **** ** и на ½ ид. ч. от компютър „НЕО“, със сериен № *********.

Подсъдимият е бил осъден да заплати суми в общ размер от 61 878.96 лв. по част от предявените срещу него и уважени граждански искове.

1

На основание чл. 53, ал. 2, б. „б“ НК, подсъдимият е бил осъден да заплати и сумата от 141 542.19 лв. в полза на Държавата, представляваща равностойността на имуществото, придобитото чрез извършеното престъпление.

В искането се твърди наличие на основание за възобновяване, произтичащо пряко от правото на ЕС и задължителното тълкуване, дадено с решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 16.11.2023 г. по дело С-427/2022 г., на правната норма на чл. 4, § 1, т. 1 от Регламент № 575/2013 г. на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 г., дало повод за приемане на Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2024 г. по т.д. 1/2020 г. на ОСНК на ВКС. Обосновава се и с приложението на принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДЕС, във вр. с чл. 49, § 1, изр. трето от ХОПЕС. Изтъква се, че при упражняване на компетентността си по чл. 267 от ДФЕС тълкуването, което СЕС дава, има действие от момента на влизане в сила на разтълкуваната норма и само по изключение и при наличието на определени предпоставки това ретроактивното действие може да търпи ограничения. Според защитника на осъдения – адв. Б., той е бил признат за виновен и му е наложено наказание за деяние, което не е било престъпно към момента на извършването му, препращайки към мотивите на цитираното по-горе тълкувателно решение от 15.03.2024 г. на ВКС и така е бил нарушен принципът за законоустановеност на престъпленията и наказанията, прогласен в чл. 49, § 1, от ХОПЕС. Отбелязано е, че основополагащият принцип на правната сигурност, намиращ реализация в най-пълен обем чрез зачитане силата на пресъдено нещо, не е абсолютен, а се конкурира с други основни начала на общностното право като това за законност, предимството на правото на ЕС пред това на държавите членки, принципите за лоялно сътрудничество, за обратното действие на решенията на СЕС по делата за преюдицилани запитвания, както и този за законоустановеност на престъпленията и наказанията. Направена е препратка към юриспруденцията на СЕС, постановил актове в смисъл, че балансът на конкуриращите се основни начала се постига чрез отчитане на конкретните фактически и правни обстоятелства за всеки конкретен случай.

Акцент е поставен върху резултата от приложението на принципите на равностойност (когато в някои области липсва уредба на Съюза, националните процесуални правила не следва да поставят в по-неблагоприятно положение упражняването на права, произтичащи от правото на ЕС, спрямо аналогични права от вътрешния ред) и ефективност (изискващ националните процесуални норми да гарантират реалното и пълноценно упражняване на правата, произтичащи от общностното правото), който следва да бъде изследван за всеки отделен случай, когато възможностите за възобновяване са ограничени от вътрешното право с оглед защитата на принципа на правна сигурност. В този смисъл е посочено решение по делото Fallimento Olimpiclub Srl по дело C-2/08.

Анализиран е и обхватът на принципа за законоустановеност на престъпленията и наказанията, като последица от необходимостта да бъде направена преценка дали в конкретния случай е допустимо отстъпление от принципа на правна сигурност, обусловено от твърдението за осъждането на Г. за деяние, което не съставлява престъпление, като е 2 направено препращане към практика на СЕС. Разгледана е и връзката на първия с този за прилагането на по-благоприятния наказателен закон, с оглед практиката на ЕСПЧ.

Изтъкват се доводи, по аргумент за по силното основание от практиката на СЕС по дела C-115/17 и C-234/17, свързани с възобновяване на наказателни производства при констатирано противоречие с правото на Съюза. Подчертано е, че макар СЕС да не е разглеждал идентичен казус, настоящият случай разкрива специфична колизия между принципа на правната сигурност, проявен в зачитане силата на пресъдено нещо, от една страна и принципа на законоустановеност на престъплението и наказанието – от друга.

Защитата сочи, че Върховният касационен съд вече е прилагал института на възобновяването по аналогия (решение № 60118/19.07.2017 г., III н.о и решение № 97/30.08.2021 г., III н.о.). Изтъква, че към момента на установяване на несъвместимостта на осъждането на Г. с правото на Съюза (постановяване на решението на СЕС от 16.11.2023 г.), срокът за предявяване на иск по ЗОДОВ вече е бил изтекъл, поради което искателят не разполага с друг процесуален способ за защита. С направено искане осъденият моли ВКС за отмяна на влезлия в сила съдебен акт и оправдаването му в рамките на вече установените фактически положения – правомощие по чл. 425, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК.

Осъденият, редовно призован, не се явява в с. з. пред ВКС. Представлява се от адв.

М. Д., редовно упълномощена. В пледоарията си защитата резюмира съображенията, изтъкнати в искането, като моли за отмяна на влезлия в сила съдебен акт и оправдаване на осъдения.

Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, считайки, че с постановената присъда не е нарушен чл. 49, § 1 от ХОПЕС. Застъпва позицията, че тълкувателните решения действат занапред, освен ако изрично не им е придадена обратна сила. Твърди че в конкретния случай процедура по възобновяване не следва да бъде прилагана по аналогия, а отделно от това искането е подадено извън срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Предлага искането за възобновяване да бъде оставено без уважение.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните, намери следното:

По допустимостта на искането:

Несъмнено осъденият е процесуално легитимиран да иска възобновяване на наказателно производство, но само на предвидените в чл. 422, ал. 1, т. 4 – т. 6 НПК основания. За да е допустимо искането, то следва да бъде отправено до компетентния съд в рамките на 6-месечния преклузивен срок от влизане в сила на присъдата, която не е проверена по касационен ред по искане на осъдения.

3

В случая искането на осъдения се основава на твърдяно нарушение на материалния закон, изводимо от осъждането за деяние което не съставлява престъпление, но е подадено далеч отвъд гореспоменатия 6-месечен срок, поради което процедурата по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК е неприложима. В закона не е предвидено и основание за възобновяване, когато с решение на СЕС е установено нарушение на правото на Европейския съюз, за разлика от случаите в които с решение ЕСПЧ е установено нарушение на ЕКЗПЧОС – основание по чл.

422, ал. 1, т. 4 на НПК.

Поради тази причина представителят на осъдения просторно е аргументирал допустимостта на прилагането по аналогия на процедурата по чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК в настоящото производство. В цитираните решения на ВКС (решение № 60118 от 19 юли 2017 г. по н.д. № 427/21 г. на ВКС, трето наказателно отделение и решение № 97 от 30 август 2021 г. по н.д. № 300/21 г. на ВКС, трето наказателно отделение) производствата са се развили по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, тъй като са били налице всички изискуеми от закона предпоставки.

Тук е мястото да се отбележи, че прилагането на процедура по възобновяване на наказателното производство по аналогия на закона обаче не е съвсем чужда на касационната инстанция. С решение № 592 от 18.11.2024 г. по н.д. № 489/24 г. на Второ наказателно отделение ВКС е възобновил наказателно производство по н.о.х.д. № 302/2013 г. на Окръжен съд – Видин, прилагайки основанието по чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК по аналогия. Този казус разкрива до голяма степен идентичност с настоящия, доколкото и по двете дела подсъдимите са признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 252, ал. 1 НК, като от фактическа страна не е установено те да са извършвали дейност по влогонабиране или да са осъществявали по друг начин публично привличане на средства.

А. Г. е осъден за престъпление по чл. 252, ал. 2, във вр с. ал. 1 НК, като е признат за виновен за извършване на банкови сделки без съответното разрешение – предоставяне на парични заеми на физически лице срещу заплащане на определена лихва. Правният интерес на осъдения да иска възобновяване на делото е лесно изводим, тъй като в резултат на влязлата в сила осъдителна присъда му е било наложено наказание за деяние, което не разкрива признаците на престъпление, в какъвто смисъл се е произнесъл и ВКС в ТР 1/2020 г. по т.д. 1/2020 г. на ОСНК.

Твърди се нарушение на основен принцип – за законоустановеност на престъплението и наказанието, закрепен в чл. 7, т. 1 от Европейската конвенция за защита на основните права на човека и основните свободи (ЕКПЧ), чл. 49 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС) и чл. 5, ал. 3 от Конституцията на Република България. Същият не отпада и поради факта на реабилитация, защото статусът на неосъждан е безспорно по-благоприятният от двата.

Искането за възобновяване черпи своите аргументи от решение по делото С-427/22 г. на СЕС, постановено по реда на чл. 267 ДФЕС. Макар с него да не се установява противоречие между национална и Съюзна правна норма, то е изяснен действителният смисъл на понятията „банка“, „банкова сделка“, „банкова дейност“ и „банков кредит“, употребени в чл. 4, § 1, т. 1 от Регламент № 575/2013 г. на Европейския парламент и на 4

Съвета от 26 юни 2013 г. Тези понятия са инкорпорирани в Закона за кредитните институции и са от съществено значение за определяне обхвата на отделни елементи от състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 НК. В посоченото решение СЕС уточнява, че „…според практиката на българските съдилища и българската доктрина съдържанието на тези елементи e изяснено в националното право от извъннаказателни закони, поспециално от Закона за кредитните институции, които регулират дейността на банките и съдържат дефиниции на понятия като „банка“, „банкова сделка“, „банкова дейност“ и „банков кредит. Освен това от преюдициалното запитване е видно, че с този закон се въвеждат по-специално разпоредбите от Директива 2013/36.

Що се отнася до съдържанието на понятието „банкова дейност“, в този закон се посочва, че за кредитна институция тази дейност се състои в публично привличане на влогове или други възстановими средства и в предоставяне на кредити или друго финансиране за сметка на тази институция и на неин риск. Поради това според запитващата юрисдикция, що се отнася до посоченото понятие, определението съответства на онова, което се съдържа в член 4, параграф 1, точка 1 от Регламент № 575/2013 г.“

Тези съображения са намерили отражение във вече споменатото тълкувателно решение № 1 от 15 март 2024 г. по т.д. 1/2020 г на ОСНК на ВКС, като е възприето становището, че предоставянето на заеми или кредити с лични средства, без да се извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства, не представлява „банкова дейност“ и нейното осъществяване без разрешение не осъществява състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК.